През изминалите няколко години дебатът за това коя дата от

През миналите няколко години дебатът за това коя дата от календара би трябвало да бъде натоварена с тежкото задължение да сплотява нацията ни като еднопосочен знак на нейното минало и еднаквост се трансформира в мотив за остра социална дискусия. Предложенията варират от опазване на сегашния 3 март до подмяната му с няколко други дати – 24 май, 6 септември или 22 септември.   През последния месец се появи още един претендент – 20 април. За да направя разговора още по-сложен, ще хвърля на масата още две дати – 27 февруари и 13 юли. Първата е денят на провъзгласяването на българите за независим народ със своя черква с фермана от 1870 година Втората е денят на подписването на Берлинския контракт, когато България е публично приета от всички Велики сили и по силата на интернационалното право се трансформира в същинска страна.   Играта на дати продължава да се води най-много поради станалото обичайно и тривиално разделяне на русофили и русофоби в обществото ни. Русофилите, правилни на концепцията, че без Русия нямаше да има свободна България, изрично акцентират потребността от опазване на 3 март, разглеждайки Санстефанска България като знак на националното обединяване на българите.   Русофобите считат, че 3 март символизира една изкуствено основана територия, която в никакъв случай не получава публично самопризнание, и в действителност е ден, отразяващ най-много имперските ползи на Русия, а не толкоз единството и националния блян на българите. Вместо това на напред във времето се слагат дати, свързани с по- " български " триумфи, като Независимостта, Съединението или първия обществен празник – Денят на св. св. Кирил и Методий. Сега най-новото предложение акцентира Априлското въстание като подобаваща дата.   Увлечени от опцията уменията им да влязат в приложимост пред обществото, разнообразни историци скочиха да пазят разнообразни хрумвания за най-подходящия ден, още веднъж делейки се на -фили и -фоби. Медиите жадно погълнаха опцията за дискусия, която да се претвори в рейтинг, и побързаха да насърчат спаринг сътрудниците да смъкват ръкавиците и джентълменската среща да прерасне в юмручен пердах.   Сътресенията в обществото ни станаха печално известни и на последните избори, които единствено потвърдиха какъв брой огромен и неизпълним разлом е пропукал единството на нацията ни, която към този момент стартира да се дели освен по политически, а напряко по цивилизационен принцип. Улисани да бъдем " за " или " срещу " Русия и Европа, ние забравихме най-важното – да бъдем изрично " за " България . От тази позиция, вместо историята ни да бъде мотив за горделивост и да служи като заварка на обществото, какъвто е нейният първичен план, тълкуването на предишното се трансформира в още един мотив да се хванем за гушите.   Обхваната от нервни пристъпи и тежка форма на културна меланхолия, нацията ни има потребност от малко тишина и успокоение. Историята на българския народ показва един грациозен и елементарен метод за реализиране на нужното възобновяване на националното ни душевно равновесие. Разковничето се крие в историята на България в интервала 1878–1944 година   И тогава, както и през днешния ден, обществото е мощно поляризирано и разединено по редица въпроси – стопански, политически и културни . Темата за това кои са националните ни светини и какво е мястото на историята в опазването на нацията е злободневна и настояща и тогава. Решението, което предците ни откриват, е надалеч по-ефективно от днешния ни блян към създаване на един черно-бял прочит. Става дума за една елементарна система, в която България няма един народен празник.   Да, единственото съответно решение пред българската нация през днешния ден е да се откаже от тоталитарния обичай, наложил изкуствено концепцията, че един единствен ден – 9.IX. – е най-съществен на света, алфата и омегата на историята. Този обичай се резервира след 1990 година, само че вместо " Второто избавление ", взехме решение да честваме първото, като все по този начин ролята на Русия остана централна в дебата за българската еднаквост.   Един деликатен прочит на историята ни, а да се чете в историята е императив, демонстрира, че българската нация съставлява комплициран резултат от цялост от взаимосвързани исторически процеси , разгърнали се в праволинейна, хронологична поредност. Ето по какъв начин наподобява тя в резюме. На 11 май 1851 година Найден Геров слага основите на празника на българската книжовност и на св. св. Кирил и Методий в Пловдив. Денят скоро се трансформира в първия обществен празник на българите, който няма строго църковен темперамент, а е обвързван с националната ни еднаквост. През 1870 година, на 27 февруари, като резултат от църковните и просветителните битки, въодушевени от концепцията за 11 май, султан Абдул Азис издава ферман, с който Българската екзархия е приета за самостоятелна черква, а на българите е даден статутът на обособен народ (милет) в Османската империя.   На 20 април 1876 година, въодушевени от културната и духовната независимост, българите се подвигат на въстание, с цел да получат и политическа самостоятелност. Макар и несполучливо, въстанието притегля вниманието на Великите сили. След като не съумяват да решат българския и Източния въпрос като цяло по кротичък път, Силите позволяват на Русия да води война с Османската империя. Тя завършва на 19 февруари 1878 година със Санстефанския контракт. На 1 юли 1878 година в Берлин е подписан формалният контракт, с който Великите сили признават България за страна, само че оставят две трети от българските земи отвън рамките ѝ. Седем години по-късно, на 6 септември 1885 година, българите, решени да реализират обединяване на главните си територии, прогласяват Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Макар и да остава васална, Единна България стартира своето ускорено развиване, догонвайки останалите самостоятелни балкански страни за по-малко от две десетилетия. Уповавайки се на своя стопански и публичен напредък, на 22 септември 1908 година България афишира своята Независимост, с което дефинитивно завършва процесът по отделянето на българите като независим, свободен и самостоятелен народ , със своя страна, просвета и вяра.   Както е видно от направения къс преглед, датите са взаимосвързани и нито една от тях не е по-важна от останалите. Това постанова всички тези дни да бъдат зачитани наедно като национални празници, част от огромния исторически епос, разпрострял се в продължение на 57 години – от първия Ден на светите братя в Пловдив до оповестяването на Независимостта в Търново. Освен че обгръщат целия интервал на национално създаване и равноправност, тези дати са свързани и с разнообразни елементи на българското землище, създавайки по-ясно географската и историческата целокупност на българския народ.   Остава отворен въпросът и по кое време да ги честваме. В момента половината празници се празнуват по нов жанр, а другата половина – по остарял. Подобен когнитивен дисонанс на националното съзнание ясно отразява безпътицата, в която се намираме. Редно е един път вечно да изберем стила, само че и века, по който да подравняваме датите . Така да вземем за пример, съгласно прибавянето на 12 дни (XIX век) или 13 дни (XX век), датите по нов жанр се оказват много разнородни. Ако ще приравняваме всички съгласно XIX век, то тогава 24 май би трябвало в действителност да се празнува на 23 май. Ако ще ги приравняваме по XX век, то тогава 3 март би трябвало да се празнува на 4 март.   Най-адекватно е датите да се приравняват съгласно века, с който свързваме събитието. Тогава 11 май да бъде 23 май, 27 февруари да бъде 11 март, 6 септември да е 18 септември, а 22 септември да бъде 5 октомври. Ако изберем да не приравняваме, а да оставим истинските дати, то тогава би трябвало да честваме 3 март на 19 февруари и 24 май на 11 май. Ако прибавим честванията на Априлското въстание, би трябвало или да го честваме на 20 април, или на 2 май. Берлинският контракт означаваме на 1 или 13 юли съгласно това дали да има, или да няма превръщане на датите в нов и остарял жанр. Каквото и решение да се вземе обаче, то би трябвало да бъде еднопосочно за всички дати, да се циментира единна система за отбелязване и тя да се наложи като публична.   От по този начин направения преглед няколко неща следва да са станали явни. Първото е, че българската история е комплициран развой от взаимосвързани, хронологично подредени събития, които единствено и само прегледани като цялост показват действителните измерения на националния ни въпрос. Второто е, че този развой има потребност да се сложи в ясни календарни рамки, с цел да могат въпросните празнични дни да получат едно синхронизирано показване пред обществото и да се утвърдят като единна система от празнувания. На трето място, само че не и по значение, българската нация, разграничена през днешния ден политически и културно, има незабавна потребност от унифициране на своите национални идеали , с цел да съумее да се резервира в тази комплицирана и враждебна социално-политическа среда, в която светът ни се е трансформирал през миналия четвърт век – обстановка, която единствено ще се утежнява доникъде на XXI век. Дележът на непознати -фили и -фоби би трябвало очебийно да отстъпи място на българофилията и превръщането на реалистичния прочит на историята ни в средство за усъвършенстване на националната ни еднаквост.   * Д-р Александър Стоянов приключва история в СУ „ Св. Климент Охридски “ и е лекар по история от Лайденския университет. От 2021 година е помощник в Института за исторически проучвания на Българска академия на науките, преподава история в НГДЕК " Св. Константин Кирил Философ " и е хоноруван учител в Нов български университет. Автор на книгите: " Тридесетгодишната война (1618–1648) ", 2015, " Великата Северна война: Триумфът на Петър I ", 2015, " Балканските войни на българската войска ", 2015, " Османската агресия (1453–1683) ", 2016, " Руско-турските войни (1569–1878) ", 2018, " Османо-хабсбургските войни (1500–1792) ", 2022, " Българите сред две произшествия (1396–1944) ", 2025. Статията е.