През ХVІ век едно малко каре испански войници – от

През ХVІ век едно малко каре испански бойци – от 1500 до 3000 души, се считало за непобедима бойна система.

Ядрото на испанската войска била пехотата – а ядрото на пехотата била ударната част, наречена „ терция “. Всяка такава бойна единица се състояла от копиеносци, алебардисти, мечоносци и аркебузири. Техните съгласувани дейности напомняли античната фаланга на македонците и били отговор на двойната опасност, пред която Испания била изправена в тогавашните войни на територията на Италия: швейцарската пехота „ гевалтхауфен “ и френската тежка конница.

Докато търсели способи за битка против войнствените швейцарци и добре подготвените французи, испанците разкрили, че избран строй бойци се оправя чудесно с тези съперници. На бойното поле можело да има няколко терции, които да се разделят на роти или пък да се слеят дружно, образувайки съгласувана и извънредно умела отбранителна групировка. Основното оръжие на терцията били 5-метрови пики в ръцете на тежки пехотинци, добре предпазени от стоманени брони. Гора от такива копия надеждно защитавала терцията против пехотата на врага. Когато били подложени на кавалерийска офанзива, задните краища на пиките се забивали в земята и по този начин посрещали конните врагове, като можели да разпорят всеки кон или ездач. Аркебузирите пък стреляли по съперника, в случай че той се съпротивлявал на пиките и не разрешавал на терцията да се придвижва напред. В случай, че врагът успеел да пробие строя, както постоянно правели френските кавалеристи, тогава влизали в деяние бойците с алебарди, които с един удар можели да разсекат човек на две, или испанските мечоносци с дълги мечове.

Тази система давала огромни преимущества: в борбата при Грансон пикинерите просто оставали недостижими за вражеските набези, а стрелците от дълбочина притичвали напред и със залпове нанасяли огромни загуби на съперника.

Срещу неподвижен съперник терцията била неуязвима. Но по време на придвижване строят можело да се наруши и това давало на враговете огромен късмет да нападат, преди още веднъж да се вкара ред.

Обичайната тактичност на испанците била да строяват пикинерите в правоъгълник с съразмерност 1:2, от време на време с празно пространство в средата. Дългата страна била обърната към врага. На всеки ъгъл се разполагали по-малки правоъгълници от стрелци – „ ръкави “, които напомняли кули на цитадела.

Ако в сражението взели участие няколко терции, те образували сходство на шахматна дъска. Подреждането в верни правоъгълници не било елементарно, по тази причина имало таблици, които помагали на офицерите да пресмятат броя на бойците в редиците и колоните.

В огромни борби взели участие до 4-5 терции. В тези случаи те се подреждали в 2 линии, с цел да се поддържат с огъня на аркебузите, без риск да обиден своите. Маневреността на тези обединения била минимална, само че пък били неуязвими за офанзивите на кавалерията.

Правоъгълните структури давали опция за отбрана срещу офанзиви от няколко направления, обаче скоростта на тяхното придвижване била доста ниска. За построяването на армията в военен ред били нужни доста часове.

Испания в никакъв случай не е имала мощна кавалерия и в случай че не били терциите, нейната войска би била лесна плячка за всички врагове.
С течение на времето терцията почнала да копира римския легион, въоръжили я с мускети и шпаги – а самите испанци повярвали, че са достигнали върха на военната мъдрост.

Разбира се, не било по този начин, по една доста елементарна причина: във военното изкуство не съществува подобен връх. Враговете също търсели способи за битка и разкрили, че терцията е доста уязвима по фланговете, по принцип е мудна и в случай че съумеете да навлезете надълбоко в нея, тя е обречена. Пиките стават безполезни, а стрелците нямат задоволително умения за ръкопашен пердах.

Битката при Рокроа (1643 г.) бележи края на превъзходството на испанските терции – Рокроа, последното терцио, картина на Аугусто Перер-Далмау. Снимка: Уикипедия

Така в борбата при Рокроа (1643 г.) французите победили, като просто заобиколили испанските терции откъм фланговете и по-късно ги смазали числено. Малките френски мускетарски десетки бързо се придвижвали по бойното поле, нанасяли огромни загуби на терциите и испанците просто нямали време да се защитят от всички страни едновременно. А когато в редиците им се появили огромни пробиви, френската бронирана конница нанесла удар.

След тази борба станало ясно, че дните на испанската терция са преброени – полесраженията към този момент се завладявали от дребните съединения със стрелково оръжие.