Константин Иречек - европеец, европеец, ама не съвсем
През есента на 1879 година на пристанището в Лом слиза млад светлокос човек в съвременно палто и нови кавалерийски ботуши, с два големи куфара (137 кг). Видът му и най-много куфарите будят съмнения и митничарите претърсват подробно багажа му. За да открият с учудване, че чехът Константин Иречек, на 25 година, с докторат по философия от Карловския университет в Прага, е помъкнал със себе си голямо количество книги и принадлежности за писане... Трябва да е вманиачен! Пет години по-късно той ще се върне по същия маршрут, наскърбен, омерзен и болен, само че към този момент никой няма да му ревизира багажа, въпреки че куфарите са набъбнали от още книги, и още ръкописи...
Никога повече няма да стъпи в България!
Няма по какъв начин да се пропусне името на Константин Иречек в тематиката “Следосвобожденска България”. Редица културни институции (Министерството на просвещението, Народната библиотека, Народния музей, Българска академия на науките...) у нас са получили своя начален старт с помощта на неговата упоритост, знания, упоритост и изумително усърдие. Въпреки усложненията и пречките, някои от които са съзнателно сътворявани от сътрудници, врагове и даже от другари. Какво му е коствало това можем да оценим едвам в този момент, четейки дневниците му, където желанието за предприемчивост, вярата за прогрес и умилението пред “добрите българи” доста постоянно се сменя с обезсърчение, яд, подигравка, незаинтересованост.
Ноември, 1879 година Народното събрание, голям брой полуобразовани простаци или селяни; всеки приказва колкото си желае - цели съвещания минават в празни приказки. Един стане и приказва нещо, различен незабавно се обажда и му възразява, и по този начин се кара.
Февруари, 1880 година Хората са подготвени с вътрешен бяс да хвърлят камъни върху всекиго безразсъдно; без възторг, без национализъм, единствено спекулация; никакъв смисъл за наука; нелепост и недоученост; никакво почитание към локалните заслужили хора... Колко бих желал за малко да отида в Европа, та отново да видя хора.
Декември, 1881 година И по този начин, отново пред бездна. Не зная към този момент какъв брой пъти. Положението е ужасно черно и безнадеждно, не се вижда по какъв начин може да се излезе от него. В Европа всичко върви като да вървиш на параход, а тук на платноход. Често по цели месеци седиш в миризливи води сред подводни скали и чакаш вятър...
Май, 1882 година В българския клуб ставали, споделят, чести вечерни събрания, гуляи, комар (това позорно зло пораства от ден на ден) и гнусна угодливост, раболепство.
Юли, 1883 година Съвършено се аклиматизирах, подивях, прекъснах живата връзка с Европа, мисля със синтаксата на Балканския полуостров. Ала изгубих и гъвкавостта на мозъка, еластичността... Затова усещам страшна пустош в главата, блян по просвета, научна работа: чашата на това ориенталско безгрижие и бавно, бавно, на тази несигурност, е напълно претъпкана.
Март, 1884 година Сутрин мъртвешки сън, а вечер мощна унесеност, цялостно омерзение, не съм в положение да захвана някоя работа, а имам какво да върша... Няма повод, приказваш непрекъснато с едни и същи хора, срещаш едни и същи мисли, единствено в друго облекло..
Април, 1885 година Нищо не ме интересува... Нищо не ме ядосва, нито радва. Страшна душевна заспалост, обвързвана и с телесна: спи ми се всяка минута, като от уязвимост.
Във възрастта, когато връстниците му нехайно ергенуват, забавляват се, флиртуват, Константин
Иречек се усеща уединен и пропуснат
Другите към него поддържат връзка на чашка, играят карти, клюкарстват кой с коя дама прегрешава.... А Иречек се хвали в дневника си, че за една нощ може да редактира един проектозакон. Жените не му влизат в полезрението. Още при самото си идване открива, че “типът на лицето както на мъжете, по този начин и на дамите, нема особена привлекателност”.
България по времето на Иречек
Виенчанинът, трето потомство интелектуалец с респектираща научна кариера, желае бъдещата му брачна половинка да е почтена по родословие, наложително образована, европейка отвред и основно по мислене... Възможностите му да откри такава у нас са минимални. Той се движи единствено измежду политически и държавни мъже, рядко е канен на посетители, нито пък той кани посетители, а и в самото му лъчение
изглежда има доза пренебрежителност и дразнещо самочувствие,
което респектира и дистанцира. Но приятелите му почват да му подмятат, че му е време да се задоми. Генерал Соболев го поучава да отскочи до Москва и да си вземе оттова богата баришня. По този мотив Иречек в дневника си размишлява: европейка надали ще свикне с българското общество (явно за него България не е в Европа, а Азия, Левант!), може би подобаваща би била далматинка или сръбкиня
Все отново избранница се намира, назовава се Клотилда Цветишич, хърватка от Загреб
Завършила е педагогика във Виена, учителка и директорка в първата софийска девическа гимназия. Със сигурност са се виждали постоянно. Веднъж инцидентно пътуват дружно по Дунава с кораба и обстойно си приказват за това какъв брой е извънредно след живеене в Ориента да се върнеш в Европа и отново в Ориента... Не единствено въздишали по едно и също време по културна и елегантна Виена, само че вероятно единомислещо са гледали - отвисоко, снизходително, иронично - на всичко нашенско, като се почне с калта “като езеро” и се стигне до депутатите, които живеят в миризливи ханове, ядат самун и лук, пият долнопробна ракия и със спестените пари купуват волове... Навярно при срещите си на обществено място се държали очевидно по-свободно и “цивилизовано”, в сравнение с е признато - ще ги одумват, че в нейния кабинет един път пили бира.
Клотилда се оказала добра цел за тези, които желали да му навредят или най-малко да го уязвят. Историята е по този начин замъглена от подмятания и недоизказаности, че и през днешния ден остава малко неразбираема. Някой пуска слуха, че в Девическата гимназия има болен от сифилис. Мълвата впримчва името на Клотилда - чужденка, девойка и неомъжена, с доста свободно поведение. Интригата набира мощ, постанова се инспекция.
Тримата лекари откриват, че няма сифилис
С това историята не заглъхва. Почти намерено се разисква с кого Клотилда се среща най-често - с Иречек и още двама-трима чешки ученици. Почти в прав текст се мълви, че имат полови контакти, нищо чудно - групово... Дали пък Иречек не се е почувствал длъжен да предложи брак на по този начин посрамената девственица? Тя приела. Направени били даже предложения за годеж. Клотилда си дала оставката и отпътувала за Загреб да се подготви за женитба.
Като се върнал във Виена обаче, в обкръжението на околните си и най-много надалеч от това “страшно нравствено блато”, Иречек внезапно се стреснал, че е направил нелепост. Той писал на Цветишич, че неговото семейство не утвърждава тази сватба, само че че той държи на дадената дума, в случай че тя упорства. Клотилда неотложно му дала отговор да се смята за свободен. Иречек, Иречек, това напълно не е по европейски - да зарежеш годеницата си надали не пред брачния олтар! Защото мама не й харесва носа или нещо друго?
Видният академик ще се ожени на късни години за някоя си Мария, която на часа след гибелта му в 1918 година незабавно ще почне пазарлъци на кого и за какъв брой да продаде библиотеката и ръкописите му.
Петя АЛЕКСАНДРОВА
Никога повече няма да стъпи в България!
Няма по какъв начин да се пропусне името на Константин Иречек в тематиката “Следосвобожденска България”. Редица културни институции (Министерството на просвещението, Народната библиотека, Народния музей, Българска академия на науките...) у нас са получили своя начален старт с помощта на неговата упоритост, знания, упоритост и изумително усърдие. Въпреки усложненията и пречките, някои от които са съзнателно сътворявани от сътрудници, врагове и даже от другари. Какво му е коствало това можем да оценим едвам в този момент, четейки дневниците му, където желанието за предприемчивост, вярата за прогрес и умилението пред “добрите българи” доста постоянно се сменя с обезсърчение, яд, подигравка, незаинтересованост.
Ноември, 1879 година Народното събрание, голям брой полуобразовани простаци или селяни; всеки приказва колкото си желае - цели съвещания минават в празни приказки. Един стане и приказва нещо, различен незабавно се обажда и му възразява, и по този начин се кара.
Февруари, 1880 година Хората са подготвени с вътрешен бяс да хвърлят камъни върху всекиго безразсъдно; без възторг, без национализъм, единствено спекулация; никакъв смисъл за наука; нелепост и недоученост; никакво почитание към локалните заслужили хора... Колко бих желал за малко да отида в Европа, та отново да видя хора.
Декември, 1881 година И по този начин, отново пред бездна. Не зная към този момент какъв брой пъти. Положението е ужасно черно и безнадеждно, не се вижда по какъв начин може да се излезе от него. В Европа всичко върви като да вървиш на параход, а тук на платноход. Често по цели месеци седиш в миризливи води сред подводни скали и чакаш вятър...
Май, 1882 година В българския клуб ставали, споделят, чести вечерни събрания, гуляи, комар (това позорно зло пораства от ден на ден) и гнусна угодливост, раболепство.
Юли, 1883 година Съвършено се аклиматизирах, подивях, прекъснах живата връзка с Европа, мисля със синтаксата на Балканския полуостров. Ала изгубих и гъвкавостта на мозъка, еластичността... Затова усещам страшна пустош в главата, блян по просвета, научна работа: чашата на това ориенталско безгрижие и бавно, бавно, на тази несигурност, е напълно претъпкана.
Март, 1884 година Сутрин мъртвешки сън, а вечер мощна унесеност, цялостно омерзение, не съм в положение да захвана някоя работа, а имам какво да върша... Няма повод, приказваш непрекъснато с едни и същи хора, срещаш едни и същи мисли, единствено в друго облекло..
Април, 1885 година Нищо не ме интересува... Нищо не ме ядосва, нито радва. Страшна душевна заспалост, обвързвана и с телесна: спи ми се всяка минута, като от уязвимост.
Във възрастта, когато връстниците му нехайно ергенуват, забавляват се, флиртуват, Константин
Иречек се усеща уединен и пропуснат
Другите към него поддържат връзка на чашка, играят карти, клюкарстват кой с коя дама прегрешава.... А Иречек се хвали в дневника си, че за една нощ може да редактира един проектозакон. Жените не му влизат в полезрението. Още при самото си идване открива, че “типът на лицето както на мъжете, по този начин и на дамите, нема особена привлекателност”.
България по времето на Иречек
Виенчанинът, трето потомство интелектуалец с респектираща научна кариера, желае бъдещата му брачна половинка да е почтена по родословие, наложително образована, европейка отвред и основно по мислене... Възможностите му да откри такава у нас са минимални. Той се движи единствено измежду политически и държавни мъже, рядко е канен на посетители, нито пък той кани посетители, а и в самото му лъчение
изглежда има доза пренебрежителност и дразнещо самочувствие,
което респектира и дистанцира. Но приятелите му почват да му подмятат, че му е време да се задоми. Генерал Соболев го поучава да отскочи до Москва и да си вземе оттова богата баришня. По този мотив Иречек в дневника си размишлява: европейка надали ще свикне с българското общество (явно за него България не е в Европа, а Азия, Левант!), може би подобаваща би била далматинка или сръбкиня
Все отново избранница се намира, назовава се Клотилда Цветишич, хърватка от Загреб
Завършила е педагогика във Виена, учителка и директорка в първата софийска девическа гимназия. Със сигурност са се виждали постоянно. Веднъж инцидентно пътуват дружно по Дунава с кораба и обстойно си приказват за това какъв брой е извънредно след живеене в Ориента да се върнеш в Европа и отново в Ориента... Не единствено въздишали по едно и също време по културна и елегантна Виена, само че вероятно единомислещо са гледали - отвисоко, снизходително, иронично - на всичко нашенско, като се почне с калта “като езеро” и се стигне до депутатите, които живеят в миризливи ханове, ядат самун и лук, пият долнопробна ракия и със спестените пари купуват волове... Навярно при срещите си на обществено място се държали очевидно по-свободно и “цивилизовано”, в сравнение с е признато - ще ги одумват, че в нейния кабинет един път пили бира.
Клотилда се оказала добра цел за тези, които желали да му навредят или най-малко да го уязвят. Историята е по този начин замъглена от подмятания и недоизказаности, че и през днешния ден остава малко неразбираема. Някой пуска слуха, че в Девическата гимназия има болен от сифилис. Мълвата впримчва името на Клотилда - чужденка, девойка и неомъжена, с доста свободно поведение. Интригата набира мощ, постанова се инспекция.
Тримата лекари откриват, че няма сифилис
С това историята не заглъхва. Почти намерено се разисква с кого Клотилда се среща най-често - с Иречек и още двама-трима чешки ученици. Почти в прав текст се мълви, че имат полови контакти, нищо чудно - групово... Дали пък Иречек не се е почувствал длъжен да предложи брак на по този начин посрамената девственица? Тя приела. Направени били даже предложения за годеж. Клотилда си дала оставката и отпътувала за Загреб да се подготви за женитба.
Като се върнал във Виена обаче, в обкръжението на околните си и най-много надалеч от това “страшно нравствено блато”, Иречек внезапно се стреснал, че е направил нелепост. Той писал на Цветишич, че неговото семейство не утвърждава тази сватба, само че че той държи на дадената дума, в случай че тя упорства. Клотилда неотложно му дала отговор да се смята за свободен. Иречек, Иречек, това напълно не е по европейски - да зарежеш годеницата си надали не пред брачния олтар! Защото мама не й харесва носа или нещо друго?
Видният академик ще се ожени на късни години за някоя си Мария, която на часа след гибелта му в 1918 година незабавно ще почне пазарлъци на кого и за какъв брой да продаде библиотеката и ръкописите му.
Петя АЛЕКСАНДРОВА
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ