През декември 1990-а, година след падането на Берлинската стена и

През декември 1990-а, година след рухването на Берлинската стена и огромната смяна в Източна Европа и България, властта у нас поема първото държавно управление, подкрепяно както от реформиращата се Българска социалистическа партия, по този начин и от новата антикомунистическа мощ – Съюз на демократичните сили. За да бъде задоволително и за сините, които тогава диктуват политическия дневен ред, а улиците кипят, то е с опаковката „ програмно “.

Кабинетът на Димитър Попов, зад който застават Българска социалистическа партия, Съюз на демократичните сили и Български земеделски народен съюз, има тежки задания, само че две са с очебийно значение – да се възстановява страната след по този начин наречената „ Луканова зима “ и да се приготвят нови парламентарни избори.

Малко след началото на мандата министър председателят Попов дава първия урок на българите по пазарна стопанска система, съсредоточен в крилатата фраза: „ За Бога, братя, не купувайте! “

Тогава изгряват и други политически звезди, които изиграха основни функции в идващите години – като представители на Съюз на демократичните сили в държавното управление влязоха Иван Костов (финансов министър), Димитър Луджев (вицепремиер), Иван Пушкаров (министър на търговията).

Факт е, че началото на 90-те бяха повратен миг в новата ни история.
Факт е също, че във времето, когато спорът сред сини и червени изглеждаше предопределен, неизпълним, фундаментален за бъдещето на страната, главните сили откриха учредения и кураж да реализират единодушие за общо ръководство с закрепен небосвод.

Проектирани върху сегашната политическа обстановка обаче и двата обстоятелството могат да бъдат подвеждащи.

Днес мнозина споделят, че даже тогава двата политически полюса са съумели да се схванат и да излъчат обща власт. Акцентът, несъмнено, пада върху даже, което идва да подчертае партийния нарцисизъм, в който партиите в сегашния парламент като че ли са затънали.

 

Сравнението пристигна на мода при опита да се сформира държавно управление с първия мандат на ГЕРБ, когато бе препоръчан състав с отчетливо експертен профил.
И ще пристигна напълно скоро още веднъж, откакто вторият мандат върви към неуспех, а за третия не се обрисува друга алтернатива с изключение на програмно държавно управление, вероятно.

Но разликите сред в миналото и в този момент са големи, да не кажем даже трагични.

За да има държавно управление вид „ Димитър Попов “, то би трябвало да бъде подкрепено от политическите сили, които вземат участие в главния конфликт.В случая - ГЕРБ и Политическа партия. Кабинет без една от двете съставки ще бъде съдружно (могат да го нарекат и програмно, надпартийно, експертно), само че политическата рецесия няма да бъде решена. Обратното – може да се разгори още по-силно.
„ Продължаваме промяната “, евентуално и Демократична България, ще бъдат съпротива на власт, която по-скоро ще има етикета „ статукво “, и това ще нервира забележителен дял от българските жители.

Съгласието сред Българска социалистическа партия и Съюз на демократичните сили в миналото бе реализирано, защото нито една от двете сили не желаеше избори в оня миг.
Великото национално заседание приемаше новата Конституция, а след финала на Велико народно събрание сините завоюваха първите си парламентарни избори. Развой, калкулиран при даването на единодушие за кабинета „ Попов “.

Консенсусът за взаимно ръководство бе реализиран в миналото и по друга значима причина: главните сили бяха приели съществуването на съперника си, бяха се примирили с наличието му, макар най-първата версия на „ изчегъртване “, която гласеше „ кой не скача е червен “. На кръглата маса бе контрактувано, че в България ще има многопартийна система, прословутият член Първи беше в историята – т.е., Българска социалистическа партия одобри, че главният й конкурент - Съюз на демократичните сили, не е единствено за малко и случайно в политическата история на страната.

Сега офанзивата на ГЕРБ (аматьори) към Политическа партия се добавя и от президента (шарлатания), а конфликтът явно опира до екзистенциалната форма на съперника. Ако бъде реализиран триумф в изчегъртването, премахването, елиминирането на Политическа партия, към коя политическа сили ще се насочи електоратът й? Очакванията за смяна няма да изчезнат, в противен случай – биха могли единствено да набъбнат и да търсят нов притежател. Това най-малко през 90-те го бяха разбрали огромните сили.

Има основна разлика и в геополитическия подтекст.

Някога: Студената война беше свършила, спечелилият – явен, демократичната народна власт изглеждаше безалтернативна.

Обществото беше разграничено на сини и червени, правилно, само че нямаше трагично колебание дали да има банани или не, дали избираме Москвич или Мерцедес...

Сега: води се гореща война, изходът е незнаен, а единственото несъмнено е, че върви ново преформатиране на интернационалния ред, ново преподреждане и претегляне тежестта на огромните сили.

Освен по линията промяна-статукво публичното разделяне у нас върви и по оста Изток-Запад, а в Народното събрание участва първата отчетливо евроскептична партия.
Казано иначе, до момента в който в миналото краят на историята в действителност се привиждаше ясно, в този момент тогавашният край наподобява като ново начало.

Привидно двата лагера, изправени един против различен – на ГЕРБ от една страна и на ПП-ДБ от друга, нямат разлики по отношение на ориентира Изток или Запад.
Но разликите по оста статукво-промяна остават и постоянно държавно управление но „ Димитър Попов “ може и да има (при третия мандат или след нови избори), само че единствено като реплика. Лоша реплика.
На ход е първо президентът.