Аргументът, който иранците имат насаме
През 90-те години на предишния век, когато бях студент в държавен университет в Иран, промъкването на червило в час и дръзването да го нося се усещах като дребна гражданска война: вълнуващо, предизвикателно и неуместно въодушевяващо. Това означаваше, че дамите охранители, ситуирани на входа, които претърсваха телата и чантите ни в тясна задна стая, не бяха разкрили козметиката, която внасяхме контрабандно с ежедневна креативност. Бяхме покрити от глава до пети, само че даже и тогава не можаха да ни укротят изцяло. Нашите ресни и предни кичури коса се изплъзваха свободно, без значение какъв брой постоянно пазачите патрулираха по коридорите, с цел да наложат дрес кода.
Рисковете бяха действителни. Твърде доста протест може да заплаши образованието ви. Една моя съученичка от гимназията научи това грубо, когато беше изключена за непокорство, което включваше нещо толкоз почтено като носенето на любовно писмо в чантата си. Друга беше изпратена у дома, с цел да смени белите си чорапи под дългите черни панталони, за...
Прочетете целия текст »
