През 90-те Баз Лурман вдъхна нов живот на Шекспировите герои

През 90-те Баз Лурман вдъхна нов живот на Шекспировите герои Ромео и Жулиета във кино лентата си „ Ромео+Жулиета “ (с Леонардо ди Каприо и Клеър Дейнс), който представлява… ами все едно лудо куче е ухапало класиката, както се споделя.Действието се развива в измислена „ Верона “ (малко калифорнийска, малко мексиканска), в някакво измислено настояще (по-скоро 90-арска телевизионна MTV действителност, в сравнение с автентична), Меркуцио се облича като мил кралица и всички приказват в автентичен шекспиров стих. И макар екшъна, револверите, колите, натрапчивия монтаж, любовната игра с труфя, няма никакво подозрение – това е Шекспир и нищо друго.Лурман ни даде да разберем кой е точно с този филм. След това, знаете – „ Мулен Руж “, „ Великият Гетсби “… и ето в този момент, „ Елвис “ – филм, в който лурмановият инстинкт за зрелищно кино и истории, обагрени в трагика (всичките му до момента са такива) намира своя нов фокус в историята на една от именитите фигури на 20 век – Елвис Пресли. За мен филмът (с непукистка дълготрайност от 2,40 ч.) е отчетливо разграничен на две съвсем равни елементи. Първата част споделя малко механично, хладно-рационално, комбинирайки всевъзможни образни похвати (комикс, клип арт) за детството на Елвис, фамилията, „ закваската “ му, атмосферата в провинциалния Мемфис и Америка от 50-те, срещата му с демоничния му управител полковник Том Паркър, за философията на техните взаимоотношения (да, точно философията), както и за изворите на неговата музика, които могат да бъдат открити в екстаза на „ черната “, т.е. афроамериканската музика – госпъл, темп енд блус, буги-вуги и така нататък Въпреки че е извънредно значима и наситена с основополагаща информация, няма да неистина – тази част може да ви изгуби, защото при цялата й образна сила, й липсва прочувствена такава, тя е нещо като структура от обстоятелства, в полза на истината комплицирано и точно построена, само че монотонна.И внезапно, почти на 1:15 мин., когато към този момент съвсем си си споделил: „ Е, не постоянно се получава! “ и си се подготвил да гледаш до пристъп ласвегаски светлини и прочие, идва сцената, в която Елвис приготвя групата си за новото шоу в новия хотел. И оттук насетне филмът безусловно избухва!Втората част на „ Елвис “ носи в себе си стремителната инерция на пропадането в пропастта. Баз Лурман е брилянтен в улавянето на този скоростен разпад, който претърпява Краля на рока, когато схваща, че е заключен вечно в златния капан на Лас Вегас и че той – най-голямата звезда в света в тези години, обожаван и мечтан от милиони, има, както самичък споделя, по-малко независимост от един плебей в солните мини. Това захаросано иго, в което го впримчват поредно самата музика като негова орис, славата, обожанието на публиката, което явно е доста мощна дрога, виртуозната манипулативност на мениджъра му, зависимостта на фамилията му, към този момент привикнало на разточителен живот на негов тил и така нататък, е пресъздадено от Лурман в цялата му трудност и дълбочина. Елвис, най-голямата звезда, е просто функционалност на Вавилонската развратница Лас Вегас, на голямото казино, наречено шоубизнес, което постоянно печели, на вселенския цирк, в който оцеляват единствено хищните.Тук някъде точно се появява и тази много натрапчива за мен най-малко асоциация с „ Гражданинът Кейн “. Вероятно доста от вас, които познават именитата кинотворба на Орсън Уелс от 1941 година, ще се запитат какво общо би могло да има сред черно-белия филм за медиен магнат, който печели всичко и губи всичко и Лурмановата монтажна вакханалия, основана 80 години по-късно, жонглираща с попкултурни легенди и знаци. Има, освен това доста – в чувството за града като капан, за триумфа като затвор, в който няма и не може да има благосклонност, разтуха, обич, независимост.Потъналият в луминисцентен искра Вегас във кино лентата на Лурман и особено хотелът „ Сахара “, в който Елвис и неговият екип с всички прелитащи другари и групита, „ окупират “ един от последните етажи, е сниман по същия натрапчиво-тревожен метод – с постепенно доближаване на камерата - както и мрачното имение на Кейн Кубла Хан (името е взето от едноименната поема на британския стихотворец Самуел Колридж) във кино лентата на Уелс. И двете златни кафези последователно стартират да се асоциират повече със свърталища на ужаса като от хорър филмите, в сравнение с с първокласни места от фантазиите, каквито в действителност би трябвало да са. И още нещо общо – превъзходният саундтрак на „ Елвис “ („ Vegas “ на DojaCat към този момент е международен хит) съставлява омагьосваща примес от истински части, ремиксове и семпъли от най-прочутите шлагери на Краля, чийто глас от седеф и кадифе отеква безнадеждно уединен на фона на ласвегаския пейзаж. Точно по този начин отеква и гласът на Чарлз Фостър Кейн в неуместното му имение. Кънтящите самотни гласове бяха употребявани и във кино лентата „ Манк “ на Дейвид Финчър, отдаден също на „ Гражданинът Кейн “. Така или другояче саундтракът на кино лентата заслужава настрана внимание, още повече, че Остин Бътлър самичък извършва цели три части в него.Цялата зала в Кан, където се състоя международната премиера на кино лентата, се изправи на крайници, с цел да приветства Остин Бътлър за осъществяването му във кино лентата на Баз Лурман. Самата вдовица на Елвис Присила Пресли не просто даде благословията си за кино лентата, само че и назова „ извънредно “ осъществяването на Бътлър (не съм сюрпризирана от благословията, въпреки всичко съгласно кино лентата точно Присила е единствената жена и единствената обич в живота на Елвис). Прочетохме, че 30-годишният артист е влезнал в болница след края на фотосите, с цел да успее да „ излезе “ от малко малко душевен незасегнат от ролята на Краля.Прочетохме, че режисьорът го избира не толкоз поради външната аналогия (някъде прочетох, че наподобява повече на Джон Траволта и съм съгласна), а поради това, че може да пресъздаде вътрешната накърнимост на Елвис. Добрата вест е, че нито Бътлър, нито Лурман са се пробвали да създадат невъзможното – да „ реализиран “ „ неприятното “ в Елвис, тъмното, арогантността, която от време на време проблясва в очите му и която също, без подозрение, е част от ореола му на безспорна звезда. Във кино лентата тази страна на Елвис въобще не участва и това е съзнателен режисьорски избор. Остин Бътлър прави това, което се желае от него и е задоволително добър в това. Но не съумява да се самозабрави. Не съумява да надскочи рамките на актьорската си задача, не рискува в нито един миг, с нито един взор даже. Можем ли да приемем, че положителното момче Бътлър е оня Елвис, който въпреки всичко е бил и секссимвол, с изключение на необикновен реализатор и музикант? Аз персонално имам запаси. Том Ханкс в ролята на мениджъра на Елвис, търговецът на частите от разрушеното му сърце, е нещо като олицетворение на самия шоубизнес, на самия Лас Вегас – постоянно подготвен за следващата договорка. Прочетох някъде, че Ханкс бил изцяло неугледен в тази роля. Истината е, че тук той е на първо място „ повествовател “, епически очевидец, участва повече като сянка, само че тази „ сянка “ е значима, от време на време злокобна и сигурно определяща за сюжета.„ Елвис “ на Баз Лурман е надалеч от ординерния биографичен филм. И в него напълно не става въпрос единствено за Елвис Пресли, а за това какво съставлява от вътрешната страна дяволският цирк на шоубизнеса и какъв брой примитивни инстинкти в действителност го движат, и какъв брой тъжни са легендите, когато погледнеш оттатък светлините на прожекторите, оттатък живота на сцената, оттатък илюзията за популярност, благополучие и триумф. * “Well, it’s one for the money, two for the show… “– началото на парчето на Елвис Blue Suede Shoes.