Обсадата на Константинопол – 717г.
През 711г. една неголяма арабска бойна тайфа с бройка към 10 хиляди души се трансферирала от Северна Африка на територията на днешна Испания. Само за 2 години съвсем цялата територия на Пиренейския полуостров била завладяна все от такива относително малобройни арабски отряди – измежду локалното население имало обилни общности, настроени антихристиянски, които служели за водачи на завоевателите, оставали като гарнизони в превзетите от тях градове и всячески ги улеснявали във връзка с логистиката на нашествието. Християните били изтласкани в негостоприемните планински местности на север в региона Астурия – там съпротивата им се оказала сполучлива. Така почнало противоположното отвоюване на полуострова, така наречен „ Реконкиста “, която траяла близо 800 години – до 1492г., когато арабите били дефинитивно изхвърлени назад в Африка.
Обаче по напълно друг метод се развили събитията на другия, източния фланг на нашествието против Европа. Там през 717г. арабите завзели Пергам, достигнали пролива Абидос и нахлули във византийските области на Тракия. Успели да завладяват доста замъци, след което пристигнал ред на Константинопол. Арабската войска, водена от халифа Сюлейман, обкръжила столицата на Византия с изкопи и диги – и 13 месеца я обсаждала, употребявайки разнообразни обсадни машини. На 1 септември 717г. пристигнала и голяма арабска флота, командвана от емира Маслама ибн Абдул-Малик, брат на халифа. С нея общата бройка на арабските войски достигнала 200 хиляди души. Единственото, което съумели да създадат византийците, било да изгорят благодарение на „ гръцки огън “ 20 изостанали товарни кораба. Арабската флота акостирала при европейската част на Босфора. Византийците се защитавали настойчиво, по тази причина арабите са били принудени да зимуват до стените на Константинопол.
Като се позовал на съществуващия тогава кротичък контракт сред империята и България, византийският император Лъв III Исавър помолил българите за помощ. Българският кан Тервел показал изключителна държавническа мъдрост. Вместо да употребява тежкото състояние на Византия, с която българите след 681 година имали към този момент няколко военни конфликта, той вярно оценил надвисналата заплаха и се отзовал на молбата – и още при започване на обсадата, през есента на 717г. атакувал арабите, като им нанесъл тежко проваляне, евентуално при Адрианопол. Това облекчило ситуацията на византийците – само че нашествениците траяли обсадата, като се укрепили с нов трап и валове, този път против българите.
Зимата на 717-718г. се оказала сурова, снежните преспи се задържали над 100 дни. Сред обсаждащите мнозина умрели от апетит и мраз. През пролетта на 718г. Сюлейман решил да унищожи българската войска, с цел да освободи тила си по суша. С тази цел тръгнал на поход против Тервел – само че българите му нанесли ново тежко проваляне, като в борбата починали към 30 000 араби.
Войска на Aрабския халифат на лагер пред византийска цитадела. Хроника на Йоан Скилица (ХI в.)
Това се оказало решаващо за крайния излаз на обсадата. Независимо, че в помощ на арабите пристигнала нова огромна флота от Египет с оръжие и храни, а скоро след нея – и трета от Африка, на процедура те не оказали съществено въздействие върху развоя на събития. Византийците се възползвали от облекчената обстановка откъм сушата, въоръжили повече свои кораби със сифони за изстрелване на страховития „ гръцки огън “ (предполага се, че това било мощно запалителна примес от сяра, селитра и петрол, която горяла даже във вода) и подхванали необятно нахлуване по море против вражеския флот. В хода на сражението по-голямата част от арабските кораби били потопени, а византийците завладели огромно количество плячка, измежду нея – храните и оръжията, докарани от Африка. След това гладът измежду обсаждащите достигнал такива размери, че арабите изклали всичките си коне, мулета и камили, a нерядко се налагало да се хранят и с мърша. В стана им избухнали епидемии от заразни заболявания, които предизвикали всеобща крах.
През лятото на 718г., след понесените големи загуби, халифът изтеглил оредялата си войска от Константинопол. Победата имала голямо значение за Византия, тъй като нормализирала империята, посочила нейната резистентност и премахнала за дълго арабската заплаха директно до границите й.
Българска кавалерия прогонва арабите от Константинопол по времето на император Лъв III. Миниатюра от Манасиевата хроника (ХIV в.)
А българският кан Тервел бил канонизиран от западната черква като „ Свети Тривелиус, избавител на Европа “.
