Първото падане на Рим
През 397 година, с цел да усмирят вестготите, които опустошавали в Гърция и Епир, управляващите на Източната римска империя в Константинопол назначили вестготския крал Аларих за имперски главнокомандващ в провинция Илирик – която почти съответствала на територията на някогашна Югославия.
Но това не помогнало. През 401 година варварските племена опустошили тази провинция и тръгнали към Италия.
Германецът Стилихон, който тогава бил главнокомандващ армията на Западната римска империя, следял придвижването на вестготите съвсем 10 години. Но като защитна мярка му се наложило да изтегли легионите от границата по Рейн – това, както се надявал, трябвало да е единствено краткотрайно.
Обаче, в навечерието на новата 406 година немските племена на вандалите, аланите и свевите (предците на днешните шведи) се възползвали от събитието, че границата била оголена, прекосили замръзналия Рейн и нахлули в Галия (дн. Франция). В огромна степен към това ги принудили хуните, които 30 години преди този момент били прогонили вестготите и ги предиздвикали да молят за леговище Римската империя.
Границата по Рейн към този момент била беззащитна, а на запад империята не разполагала с друга отбранителна линия. Варварските племена грабели и опожарявали всичко в близост, нахлували от ден на ден на запад и съвсем не срещали опозиция.
„ Цяла Галия дими като голяма погребална клада “, написа един обезверен съвременник на тези събития.
През 408-409 гг. германските племена прекосили Пиренеите и навлезли в Испания, а франките и бургундите нападнали Галия. В Британия, от която римските легиони се изтеглили през 410 година, последователно нахлували англите, саксите и ютите –германски племена от брега на Северно море.
Талантливият военачалник Стилихон бил екзекутиран през 408 година заради обвиняване в държавна измяна. Имперското държавно управление в Равена, където се бил преместил дворът, вече не разполагало със средства за въздържане на Аларих. Преговорите за заселване на вестготите в Италия се провалили, и на 24 август 410 година Аларих завладял и разграбил Рим.
Политическите последствия от това били относително лимитирани. Аларих починал през 412 година, а неговият правоприемник Атаулф повел своето изтощено от апетит племе от опустошената Италия към Югозападна Галия.
Но моралните последствия от рухването на Рим, несъмнено, били големи. Дотогава великият град съществувал непоклатимо към този момент над 1000 години, без в него да стъпи противников крайник. Свети Йероним, който по това време живеел във Витлеем, писал: „ Когато най-ярката светлина изчезна, когато целият свят почина в лицето на един град, тогава аз онемях “.
Падането на Рим извадило на показ тежката морална рецесия, в която била изпаднала Западната империя. Тя към момента се държала – били нужни още 66 години, преди да бъде свален последният римски император, само че към този момент се намирала в положение на мъка.
Германските племена, които били притискани от хуните и привличани от благосъстоянията на средиземноморския свят – пшеничен самун, вино, луксозни фини тъкани и злато, наводнили империята. Те се стремели да завладеят земите и поданиците й – само че напълно не желаели да унищожат нейното политическо и културно единение. Варварите желали да я запазят колкото може по-цялостна с една-единствена цел: да станат идващите нейни господари.
Германците сключили с империята общо повече от 100 разнообразни контракта. Постъпвайки на имперска работа, те се сражавали яростно против своите братя по заповед на управляващите – а постоянно и без заповед.
Атаулф желал да трансформира романския свят в империя, наречена Готия. Но защото неговите готи били прекомерно недисциплинирани, той решил да стане индивидът, който да възвърне Pax Romana – „ Римския мир “ или, в случай че преведем не безусловно, а смислово: „ Римския свят “. Имперските управляващи на Запад обаче не одобрявали проектите му. Въпреки, че империята страдала грубо от придворни интриги, протести на наместници в провинциите, липса на запаси, а постоянно и от цялостната несръчност на личните си служители, тя към момента постигала понякога обилни военни и политически триумфи.
През 430-440-те години великият Флавий Аеций (роден в Дуросторум, дн. Силистра), главнокомандващ на армията на Западната империя, показал чудеса от предвидливост и съобразителност, като употребявал немските племена и даже хуните за отбрана на имперските ползи. В една от тези интервенции през 436 година той, дружно със съюзници-хуни, унищожил съвсем изцяло кралството на бургундите в поречието на Горен Рейн. Спомените за тази страшна геноцидна злополука залегнали в основата на немския феодален епос „ Песента на нибелунгите ”.
Флавий Аеций
Но в последна сметка Аеций играел безнадеждна игра. За да я продължава, трябвало непрекъснато да усилва залозите. Но провинция след провинция падали под властта на варварите – по този начин тежестта, която легнала върху останалите елементи на империята, станала непоносима. Дори грандиозната му победа против Атила на Каталаунските полета не съумяла да избави империята. За атмосферата в тогавашния презрян императорски двор можем да съдим по събитието, че през 454 година самият император Валентиниан ІІІ собственоръчно и подло умъртвил с меч великия военачалник, който нямал оръжие. Един от доближените му коментирал случая по този начин: „ Императоре, ти със своята лява ръка отряза дясната! “
Но, в действителност, убийството на Аеций представлявало забиване на меч в тялото на самата империя. До нейния край оставали 22 години.
