Да си изградиш дом на Парнас - 90 години от рождението на Велин Георгиев
През 2023-а Велин Георгиев, в случай че би бил измежду нас, щеше да навърши 90 години. Поет, белетрист, журналист, книжовен познавач, другар, превъзходен човек...
„ Тук, на това място – съгласно както самият той би споделил (и в действителност споделя в белетристичната си книга „ Живак от строшен термометър “, 2017), – би трябвало да написа, че Велин Георгиев е роден на 21 ноември 1933 година в с. Крупник, Пиринския край... Че е създател на 40 книги с лирика и журналистика... Че е основател и живописен началник на Националния книжовен салон „ Старинният файтон “... Че това, че това...
Няма смисъл “.
Наистина. Биографията, която свършва с рождената дата и свършва с датата на гибелта няма смисъл за поета. За поета имат смисъл само тревожните брожения на неговия Дух, нестихващите вулканични прояви на неговото Слово, което ни остави и в което душата му, до момента в който той бе жив, се е вграждала ден след ден, година след година.
* * *
Много съм писала за Велин Георгиев – за поезията му, за прозата му, за личността му, за обаянието му, за активността му, основно като основател и живописен началник на Националния книжовен салон „ Старинният файтон “, тъй като тя бе доста значима, апостолска. Във времена, когато литературата бе изтикана в ъгъла, той изведе писателите на видело, сътвори естрада, даде им думата. Знаеше какво е да лишават думата на Владетеля на думите. Защото след стихотворението „ Чужда кръв “ (1963) думата му десетилетия наред бе отнемана или цензурирана. Неслучайно една от стихосбирките му носи емблематичното заглавие „ Искам думата “ (1980). Затова след 10 ноември 1989 той самичък си даде думата, откривайки през 1995-а своя книжовен салон, и след това обилно я даде на нас, писателите. Именно демократичният дух на Салона, заложен от Велин Георгиев в основите му, е непокътнат и до през днешния ден. Поетът не понасяше органично всичко, което лимитира създателя и изобщо индивида.
Неслучайно на 8 август 1991 той e нахвърлял на половин страничка (на ръка):
„ Искам да издавам сходство на вестник или списание със заглавие СЪПРОТИВА, в което да води война човешкият Дух с фашизма от появяването му до наши дни и ПОСЛЕ...
Трябва да се съпротивлява Духът на всичко, което се назовава ДИСКРИМИНАЦИЯ. А то е фашизъм “.
Познавам такива фашисти (в смисъла на Велин Георгиев) и през днешния ден. Бих ги нарекла даже гестаповчета, тъй като се изявяват като служители и писарушки и в своя сгода „ използват “ дадената им някаква властчица, като потискат, не разрешават, отхвърлят, клеймят тези, които не маршируват с тях. Само дето още не горят книги, само че може и до такава степен да стигнат, в случай че някой не ги спре. Те не са надалеч от нас. Сред нас са. Дискриминират под всякаква форма: тук ни пропуснали, там ни премълчали; тук затворили врата под носа ни, там – споделили зад тила ни унищожителна дума... Велин Георгиев ги познаваше доста добре. Бяха тровили живота му преди Промяната. Тровеха го и след нея.
Прав си, Велине! Трябва да се съпротивляваме на фашизма. Във всичките му форми, открити и прикрити зад кухолейни изречения. Защото фашистите (в твоя смисъл) и през днешния ден лишават думата на поета, заглушават гласа му, цензурират, не разрешават, премълчават го и по този начин той е като че похлупен с шапка невидимка за своите съвременници! Но не и за бъдните хора... Защото поетът живее във времето, в което се е родил, но написа за всички времена. Неговото време на битуване е вечността. Нима съвременниците на Ботев го припознаха и оцениха уместно? Или припознаха и оцениха уместно Дебелянов, Вапцаров? Но ето, през днешния ден ги помнят, знаят, почитат. А тези, другите, ги няма...
* * *
Докато тия дни подготвях за щемпел книга за него – поета, белетриста и литературния познавач, основателя на едно от духовните средища в София, което той назова Национален книжовен салон „ Старинният файтон “, си мислех какво чудоносно създание е поетът. Приживе душата му „ се заселва в думите “, изписани на белия лист от него, както Велин Георгиев – дали през смях, дали през рев – бе изповядал за още при започване на новото столетие в стихотворението „ Подсказване “, че душата му, даже и в неговите пиянства, „ се заселваше във думите “ (в стихосбирката „ Шок “, 2002). За да не остави никакво в нас подозрение или колебание какво тъкмо ни „ подсказва “, в същата тази своя книга е разгласил и стихотворението „ Временно жилище “:
Днес си срещнах Душата в македонска балада.
И след момент от слушател над Пирин и Елада
полетях... Ала гарга със криле ме чумоса:
Ти си целият рана. Следователно мой си…
Викнах: Знам, че съм мърша, само че душата е феникс.
Тя най-важното свърши: сви гнездо в стихотворения.
Само по какъв начин й помагах. Колко дни, какъв брой нощи
давах благо и драго... Врано, ето ти мощите...
И сложих първоначално тези строфи, мен жилещи.
Беше краткотрайно тялото на душата ми жилище.
(През 2003-а в „ Белязано дърво “, алманах с определена поезия, „ Подсказване “ към този момент е под заглавие „ Местожителство на душата “. А в по-късна обява – от 15 юни 2016 в уеб страницата на сп. „ Факел “ – последните два стиха са редактирани: „ Но ненадейно изчезна / злата гарга, мен жилеща. / А душата отново влезе / в свойто краткотрайно жилище “.)
Мотивът за „ заселването в думите “ под една или друга форма участва в доста от стихотворенията на Велин Георгиев и се трансферира даже в прозата му, която пишеше в края на живота си. В последната му книга „ Аз не съм дотука “ (2018) да вземем за пример този претекст, в разнообразни разновидности, е изведен като рефрен, а думите към този момент са му построили „ дом на Пранас “:
„ Точно тук съм се вгледал в бялата страница като в площад, в който няма никой. Място за живот. Но животът е в теб, заселнико... Хайде, нали цялостен живот градиш дом на Парнас? “.
През десетилетията Да, тухла по тухла, стих след стих той бе издигал своя „ дом на Парнас “. И в края на живота си прекрачи в него вечно. Малко хора го разбираха. Не допускаха какъв брой е гальовен, нежен, съкрушим зад стройната му мъжествена външност. И му вредяха – прикрито или намерено. Рядко някой се догаждаше какъв брой е разточително богат на душа, какъв брой е героичен и какъв брой самоуверен зад неговата необщителност и невзискателност, въпреки целият му живот, забележим като на длан, да свидетелстваше за това. И се опитваха да го съкрушат. Всячески. Някой би споделил, че преувеличавам – та кой би желал да му навреди, да го съкруши, откакто той всички ни бе представял в своя Салон, даже тези, които надалеч не заслужаваха това заради оскъдицата на гений. Оплакваше ми се нееднократно, че не може да им откаже, тъй като самичък е бил наритван и е наясно какво е. А на него му вредяха безпроблемно. Хора злонамерени и безмилостни. Едни – от злоба, дето лети, пришпорил пегасите на Файтона. Други – с цел да го избутат от капрата и те да седнат. Ако не на мен, повярвайте на него. Ето стихотворението му „ До 100 и едно “ (непубликувано), написано на 22 март 2019, месец-два преди да почине:
Замълчаха другари и врагове...
Абе вторите май са нащрек.
И от рекет към рекет
лобито им снове.
Ти недей се разсейва, а виж
кой капан са заложили.
Може да ти предложат и ложе.
Дръж на своя авторитет.
Продължавай. Не спри.
Докажи се до 100 и едно на 100.
И по този начин – до края! И след това...
Но всуе... Прекалено огромен е за враговете си – не могат да го досегнат. А и приятелите му не разрешават. (Дерибействаща в последно време в литературните среди персона, приела се на съществено, откакто се опита да откаже хората от Файтона, само че безрезултатно, през днешния ден даже се пробва да унищожи демократичния му дух, заложен от Велин Георгиев. Да има да взема!)
Много пъти съм се питала по какъв начин Велин устоя на непрекъснатите им офанзиви, по какъв начин се оправя с напрежението, на което непрестанно го падлагаха, какво го крепи. Едвам в този момент си давам сметка. Когато го атакуваха, изместваха, пренебрегваха, пропускаха, незабелязваха, той се прибираше в своя „ дом на Парнас “ и тухла по тухла, стих по стих го издигаше – още по-висок, по-просторен. Както бе споделил преди време Монтен: „ Моят дом е моята цитадела “. Тъй и Велин приемаше своя „ дом на Парнас “ като цитадела. Все в книгата „ Не съм дотука “ (2018), малко преди още веднъж да срещнем към този момент познатото: „ Вгледан съм в белия лист като нов преселник на ничие място, където няма никой. Място за живот. Но животът е в теб и ти си този, който... Хайде... Дом на Парнас... “, четем откровението му: „ Защо да мисля за гибелта? Нали ме мисли тя. И в гибелта аз мисля да пребивавам “.
Наистина провидческо! Дори в гибелта просторният „ дом на Парнас “, който самичък си построи, подсигурява неговата безсмъртност. Той в действителност през днешния ден живее и в гибелта. В Словото, което ни остави, в което приживе „ се заселваше “ и в което, откакто ни напусна на път за небесното си родно място, остави парченце от своята субстанция... Тленното – на гибелта, нетленното – на живота, съгласно както е положено... Оттук може би е чувството, че духът му бди над Файтона и ни пази от немилостивите му и немилостиви наши врагове...
* * *
СЛОВОТО Е ДОМ! Гениална хипотеза! Какво изтънчено продължение на Петко-Тотевата, също гениална, хипотеза – И КУЛТУРАТА Е ДОМ (под това заглавие през 2017 година излезе книга на Петко Тотев с публицистика). Но до момента в който при литературния критик става дума за „ екология на културата “, при поета нещата надрастват екологията, трансферират се в онтологията, в случай че може по този начин да се каже.
И по този начин... СЛОВОТО Е ДОМ... „ ДОМ НА ПАРНАС “... В НЕГО – ПРИЖИВЕ (НА ПОЕТА) – съдебна експертиза Е ЗАСЕЛИЛА ДУШАТА МУ... В НЕГО ПОЕТЪТ ЖИВЕЕ И СЛЕД СМЪРТТА... А в този момент да си напомним захода на Иоановото Евангелие: „ В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога. Всичко посредством Него стана, и без Него не стана нито едно от това, което е станало. В Него имаше живот, и животът беше светлината на индивидите. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе “ (От Иоана свето Евангелие 1:1-5)... Разбирате ли защо става дума? (Въпросът е риторичен.)
В друго – непубликувано – стихотворение (без заглавие) Велин Георгиев прогласява още един принцип от подобен върховен порядък:
Виж какво било Словото.
Да си мислиш за някого –
доста непосредствен.
Понякога
да му казваш условности.
Да споделяш най-милото
на сърцето.
Въздишане, възприятие
е поетическото изкуство.
Словото е благосклонност.
„ СЛОВОТО Е МИЛОСТ “. Като се замислиш и проанализираш тези думи в светлината на тези Иоанови прозрения за Словото... Боже мой, каква дълбочина и недра има в тях! И изобщо в словото Велин-Георгиево! Затова към момента творчеството на Велин Георгиев не е в полезрението на съвременниците. Него занапред ще го учат. Ние може и да не доживеем времето, когато това ще стане – толкоз то е в бъдещето! Впрочем, поетът знаеше това. Защото поетът с подадине, поетът по Божия благосклонност знае изначално някои такива нещица. Още през 90-те години на предишния век в стихосбирката „ Лудница “ (1995) бе предизвестил:
Важно ли е кой къде се ражда.
Важно ли е кой къде умира.
Идваш.
Някой към този момент ти досажда.
Тръгваш.
Някой към този момент те презира.
Може да си наследник
на Абисиния,
само че какъв и кой си –
питат след това.
Та мисли за след това,
сукин сине.
„ После “
И това „ след това “ може да се пояснява двояко: от една страна – след това, по-нататък във времето, в бъдещето (тук, на земята); от друга – след това, след живота, във вечността (там, на небето)... Всичко непогрешимо е предчувствал нашият другар. Онези, които му пречеха, мислят единствено за през днешния ден и днешното виждат. Впрочем, я виждат, я не виждат и днешното. Защото Велин Георгиев не видяха. Пропуснаха го. Трябва да виждаш в бъдещето (или да си от бъдещето!), с цел да го видиш. А той ги видя. И отправяше към тях простички, само че някак неразбираеми за тях послания – като това от сборника „ Черна кутия “ (2005) да вземем за пример:
Всички думи губят своя смисъл,
губят цената си внезапно.
Ако мъжки песни си написал,
докажи на дело,
че си мъж.
„ Условие “
Защото познавам доста поети измежду завистниците му, които по ботевски се кълняха в идеали и татковина, но единствено на думи. Стигнеше ли се до каузи – трепереха по дупките... При Велин Георгиев думи и каузи се припокриваха. Напълно!
* * *
И тъй като съм обхождала поезията и прозата на Велин Георгиев, както и „ лирикокритическите “ му (определението е негово) етюди на длъж и простор, този път взех решение да се поровя в архива му, предаден на предпазване в къщата музей „ Христо Смирненски “. Прехвърлих доста неща, оповестени и непубликувани, писани на ръка върху разнородни хвърчащи листчета и части от вестник, та даже и върху пай от хартиена салфетка, и най-много – напечатани на машинка. Понякога – сложни, от време на време – лесни за разчитане. Някои са датирани. Други – не, само че подредени паралелно с датирани.
Спрях се на стихове, писани директно след Промяната. Беше ми забавно по какъв начин се е чувствал по това време – най-сетне без ограничавания и без цензури, свободен от своите гонители, побързали тутакси да се преиначат в негови другари. Свободен самичък да взема решение наличието на своите книги и ориста си.
За моя най-голяма изненада, непубликуваните му, написани на ръка, стиховеоттогава се оказаха хумористични. В един миг те прерастват в ирония, в жлъч, в самоирония. Запазили са духа, дъха, по-скоро пушека на това време. Но са и свръхактуални, някак оракулски – все едно за нашето време.
Ето да вземем за пример три епиграми, писани на 18-19 юни 1990, а като че ли през днешния ден:
АПЕЛ
Македонец, българин, турчин,
не се колебай, не се,
щом си бил номенклатурчик,
премини в Съюз на демократичните сили.
СТАРА ПЕСЕН НА НОВ ГЛАС
„ Край Босфора
звук се подвига... “
Мили хора...
Петстотин години към този момент стигат.
ЛИДЕРЪТ НА Движение за права и свободи
Във езика на Доган
лъска ятаган.
Или друга (без заглавие) – от 3 септември 1990:
Угасна тока. Опа.
Поехме пътя към Европа.
И още – от 3 ноември 1990:
ЗАДУШНИЦА
Припомняме дати
със свои заслуги.
Възкръсват предатели.
Забравяме други.
Кърви календара.
Кърви всяка дата...
Не случи България
със свободата.
И друга (без заглавие) – от 13 ноември 1990:
Каквито и думи да изречеш,
надали ще сепнеш с тях някого.
Върви си по пътя, пътувай, момче,
спомни си за Дякона.
Едва ли сте чели в последно време нещо по-силно като лирика от тези Велин-Георгиеви стихове за обезсмислянето на словото след всичкото очакване на нищо (не знам от кое място ми пристигна това „ след всичкото очакване на нищо “, само че доста си е на мястото – може и да е непознато!), за осмислянето на личния смисъл или... на смисъла на своя живот...
А ето и епиграма от 25 януари 1991:
ПАРАДОКСИ
Времената се менят и с други
очи гледат новите генерации.
Престъпленията се оказват заслуги,
а заслугите – закононарушения.
В четири реда – целият смут с пренаписването на историята, в това число и историята на литературата...
И още една епиграма (без заглавие) – от 19 септември 1991, която пророкува отлива на българите от изборните секции през днешния ден и чудесно изяснява за какво:
Като чувам туй, което
дават обещание господата,
споделям си въпреки всичко: Поете,
помоли ги за звездата
да не ти я смъкват единствено,
да оказват помощ да изгрее.
Но си мисля: Абе няма
по какъв начин това да ме огрее.
Политиците са хора
основно със бита заети.
Чуй ги единствено по какъв начин приказват!
Те са земните поети.
Речи, речи, доста речи...
И се запитвам: кой ми пречи
да не дам аз свойто „ да “
ей за тия господа.
Боже, без да се преструвам,
аз за всеки ще гласоподавам.
Спомняте си, нали? Колко обещаващи бяха тогава, при започване на Промяната, политиците, когато хората, разногледи от предизборните им балони, недоумяваха за кого по-напред да гласоподават... И какъв брой разочароващи са през днешния ден политицитге, когато балоните им се спукаха и никой повече не има вяра на празните им обещания...
И друга епиграма (недатирана и без заглавие), която в няколко реда изяснява всичко, дето преди месец-два „ 100 читатели “ и недостатък нищеха ли, нищеха...
Светът е цялостен с вересии
от Бога.
А тази наша орис
двурога
е спонсорството от Сатаната...
О, Сатана!
Ти под аренда взе страната ни.
Виждате по какъв начин последователно усмивката от лицето на Велин Георгиев в действителност изчезва. Три години на очакване, на надяване, на доверие/недоверие, а... нищо!
Ето, и в стихотворение (без заглавие), сякаш хумористично, но не – от 6 септември 1992 – четем:
Много дълго вървях, а е нищо зад мен.
Нямат край тези пътища, чадо.
Гледам белия свят като теб учуден,
като теб изумено го виждам.
Като тебе и аз, мое благо дете,
от живота съм нямал визия.
Колко повече, чадо, индивидът пораства –
по-малък става.
Или в друго (без заглавие) – от 7 декември 1992:
За какво беше всичко това?
Тези устреми, тези копнежи!
И какви сомнамбулни слова!
И каква безизходност!
Това е. Илюзиите са сринати. Надеждата – заровена. Велин Георгиев се връща към привичното си лирическо амплоа. После внезапно – от Нищото – се роди неговият книжовен салон, на който даде име „ Старинният файтон “. Не просто го сътвори. Но и му вдъхна живот, като вгради себе си в него. Когато Файтонът навърши осемнадесет години, поетът ги ознаменува с литературнокритическия си алманах „ Пълнолетие “ (2013). И продължи – с хъс и ентусиазъм – по-нататък през годините... Тъй и написа на 24 април 2017:
На остарял Файтон
към звездна кота
и аз се движа.
И се изнизвам от живота –
жив, за завиждане.
(в книгата „ Живак от строшен термометър “, 2017)
„ Изниза “ се от живота. Но се „ засели “ в своя „ дом на Парнас “.
Тук си, Велине! Още си още!
(Казвам това, перефразирайки неговите: „ Тук съм! “ и „ Още съм още... “.)
Национален книжовен салон „ Старинният файтон “,
Къща музей „ Димитър Благоев – Дядото “, София, 21 ноември 2023
На 21 ноември, когато тъкмо преди 90 години идва на тоя свят един огромен стихотворец и огромен човек – Велин Георгиев, в учредения от него Национален книжовен салон „ Старинният файтон “ се организира респектираща литературно-музикална вечер под наслов „ В МЕН ПРЕПУСКА ТАБУН КОНЕ... “. Пред многочислената публика, препълнила залата в къща музей „ Димитър Благоев – Дядото “ в столицата, сърдечно слово за поета произнесе доктор Елена Алекова, на която той преди гибелта си завеща своя Салон. Тя и прочете негови непубликувани стихотворения от 90-те години на предишния век. Спомени за Велин Георгиев от разнообразни години описаха негови другари, сътрудници публицисти и поети, измежду които литературният критик Пенчо Чернаев и белетристът проф. Банко П. Банков, Румен Петков, основен редактор на електронната медия „ “, поетите Атанас Звездинов, Петър Андасаров. Матей Шопкин рецитала със стихотворение, отдадено на Велин Георгиев, последваха осъществявания и топли думи на Петя Цолова, Владо Любенов, Марина Матеева, Илко Славчев, Виолета Станиславова, Райчо Русев – Райсън, Росица Копукова, Зинаида Чаушева. Прозвучаха и стихове на Уляна Пачева и Христо Милчев. Спомените на Бойка Велинова за нейния татко, разказани със сълзи в очите, развълнуваха всеки от присъстващите. А измежду тях бяга и Татяна Велинова, другата от трите дъщери на Велин Георгиев, приятелите от младежките и по-зрелите му години доктор Магдалена Дикова и Димитър Копривленски, поетите Георги Славчев, Гео Каракашев, Йонко Бонов, съратникът му. Флейтистката Майя Сергиева-Богданова озвучи вечерта с прелестните си осъществявания на произведения от Албинони, Филип Кутев, Александър Райчев и Глук. Двучасовото публично празненство продължи още два часа в неофициална конюнктура, в която другари и фенове на Велин разказваха още и още за него, четоха стихове и уважиха паметта му уместно.
„ Тук, на това място – съгласно както самият той би споделил (и в действителност споделя в белетристичната си книга „ Живак от строшен термометър “, 2017), – би трябвало да написа, че Велин Георгиев е роден на 21 ноември 1933 година в с. Крупник, Пиринския край... Че е създател на 40 книги с лирика и журналистика... Че е основател и живописен началник на Националния книжовен салон „ Старинният файтон “... Че това, че това...
Няма смисъл “.
Наистина. Биографията, която свършва с рождената дата и свършва с датата на гибелта няма смисъл за поета. За поета имат смисъл само тревожните брожения на неговия Дух, нестихващите вулканични прояви на неговото Слово, което ни остави и в което душата му, до момента в който той бе жив, се е вграждала ден след ден, година след година.
* * *
Много съм писала за Велин Георгиев – за поезията му, за прозата му, за личността му, за обаянието му, за активността му, основно като основател и живописен началник на Националния книжовен салон „ Старинният файтон “, тъй като тя бе доста значима, апостолска. Във времена, когато литературата бе изтикана в ъгъла, той изведе писателите на видело, сътвори естрада, даде им думата. Знаеше какво е да лишават думата на Владетеля на думите. Защото след стихотворението „ Чужда кръв “ (1963) думата му десетилетия наред бе отнемана или цензурирана. Неслучайно една от стихосбирките му носи емблематичното заглавие „ Искам думата “ (1980). Затова след 10 ноември 1989 той самичък си даде думата, откривайки през 1995-а своя книжовен салон, и след това обилно я даде на нас, писателите. Именно демократичният дух на Салона, заложен от Велин Георгиев в основите му, е непокътнат и до през днешния ден. Поетът не понасяше органично всичко, което лимитира създателя и изобщо индивида.
Неслучайно на 8 август 1991 той e нахвърлял на половин страничка (на ръка):
„ Искам да издавам сходство на вестник или списание със заглавие СЪПРОТИВА, в което да води война човешкият Дух с фашизма от появяването му до наши дни и ПОСЛЕ...
Трябва да се съпротивлява Духът на всичко, което се назовава ДИСКРИМИНАЦИЯ. А то е фашизъм “.
Познавам такива фашисти (в смисъла на Велин Георгиев) и през днешния ден. Бих ги нарекла даже гестаповчета, тъй като се изявяват като служители и писарушки и в своя сгода „ използват “ дадената им някаква властчица, като потискат, не разрешават, отхвърлят, клеймят тези, които не маршируват с тях. Само дето още не горят книги, само че може и до такава степен да стигнат, в случай че някой не ги спре. Те не са надалеч от нас. Сред нас са. Дискриминират под всякаква форма: тук ни пропуснали, там ни премълчали; тук затворили врата под носа ни, там – споделили зад тила ни унищожителна дума... Велин Георгиев ги познаваше доста добре. Бяха тровили живота му преди Промяната. Тровеха го и след нея.
Прав си, Велине! Трябва да се съпротивляваме на фашизма. Във всичките му форми, открити и прикрити зад кухолейни изречения. Защото фашистите (в твоя смисъл) и през днешния ден лишават думата на поета, заглушават гласа му, цензурират, не разрешават, премълчават го и по този начин той е като че похлупен с шапка невидимка за своите съвременници! Но не и за бъдните хора... Защото поетът живее във времето, в което се е родил, но написа за всички времена. Неговото време на битуване е вечността. Нима съвременниците на Ботев го припознаха и оцениха уместно? Или припознаха и оцениха уместно Дебелянов, Вапцаров? Но ето, през днешния ден ги помнят, знаят, почитат. А тези, другите, ги няма...
* * *
Докато тия дни подготвях за щемпел книга за него – поета, белетриста и литературния познавач, основателя на едно от духовните средища в София, което той назова Национален книжовен салон „ Старинният файтон “, си мислех какво чудоносно създание е поетът. Приживе душата му „ се заселва в думите “, изписани на белия лист от него, както Велин Георгиев – дали през смях, дали през рев – бе изповядал за още при започване на новото столетие в стихотворението „ Подсказване “, че душата му, даже и в неговите пиянства, „ се заселваше във думите “ (в стихосбирката „ Шок “, 2002). За да не остави никакво в нас подозрение или колебание какво тъкмо ни „ подсказва “, в същата тази своя книга е разгласил и стихотворението „ Временно жилище “:
Днес си срещнах Душата в македонска балада.
И след момент от слушател над Пирин и Елада
полетях... Ала гарга със криле ме чумоса:
Ти си целият рана. Следователно мой си…
Викнах: Знам, че съм мърша, само че душата е феникс.
Тя най-важното свърши: сви гнездо в стихотворения.
Само по какъв начин й помагах. Колко дни, какъв брой нощи
давах благо и драго... Врано, ето ти мощите...
И сложих първоначално тези строфи, мен жилещи.
Беше краткотрайно тялото на душата ми жилище.
(През 2003-а в „ Белязано дърво “, алманах с определена поезия, „ Подсказване “ към този момент е под заглавие „ Местожителство на душата “. А в по-късна обява – от 15 юни 2016 в уеб страницата на сп. „ Факел “ – последните два стиха са редактирани: „ Но ненадейно изчезна / злата гарга, мен жилеща. / А душата отново влезе / в свойто краткотрайно жилище “.)
Мотивът за „ заселването в думите “ под една или друга форма участва в доста от стихотворенията на Велин Георгиев и се трансферира даже в прозата му, която пишеше в края на живота си. В последната му книга „ Аз не съм дотука “ (2018) да вземем за пример този претекст, в разнообразни разновидности, е изведен като рефрен, а думите към този момент са му построили „ дом на Пранас “:
„ Точно тук съм се вгледал в бялата страница като в площад, в който няма никой. Място за живот. Но животът е в теб, заселнико... Хайде, нали цялостен живот градиш дом на Парнас? “.
През десетилетията Да, тухла по тухла, стих след стих той бе издигал своя „ дом на Парнас “. И в края на живота си прекрачи в него вечно. Малко хора го разбираха. Не допускаха какъв брой е гальовен, нежен, съкрушим зад стройната му мъжествена външност. И му вредяха – прикрито или намерено. Рядко някой се догаждаше какъв брой е разточително богат на душа, какъв брой е героичен и какъв брой самоуверен зад неговата необщителност и невзискателност, въпреки целият му живот, забележим като на длан, да свидетелстваше за това. И се опитваха да го съкрушат. Всячески. Някой би споделил, че преувеличавам – та кой би желал да му навреди, да го съкруши, откакто той всички ни бе представял в своя Салон, даже тези, които надалеч не заслужаваха това заради оскъдицата на гений. Оплакваше ми се нееднократно, че не може да им откаже, тъй като самичък е бил наритван и е наясно какво е. А на него му вредяха безпроблемно. Хора злонамерени и безмилостни. Едни – от злоба, дето лети, пришпорил пегасите на Файтона. Други – с цел да го избутат от капрата и те да седнат. Ако не на мен, повярвайте на него. Ето стихотворението му „ До 100 и едно “ (непубликувано), написано на 22 март 2019, месец-два преди да почине:
Замълчаха другари и врагове...
Абе вторите май са нащрек.
И от рекет към рекет
лобито им снове.
Ти недей се разсейва, а виж
кой капан са заложили.
Може да ти предложат и ложе.
Дръж на своя авторитет.
Продължавай. Не спри.
Докажи се до 100 и едно на 100.
И по този начин – до края! И след това...
Но всуе... Прекалено огромен е за враговете си – не могат да го досегнат. А и приятелите му не разрешават. (Дерибействаща в последно време в литературните среди персона, приела се на съществено, откакто се опита да откаже хората от Файтона, само че безрезултатно, през днешния ден даже се пробва да унищожи демократичния му дух, заложен от Велин Георгиев. Да има да взема!)
Много пъти съм се питала по какъв начин Велин устоя на непрекъснатите им офанзиви, по какъв начин се оправя с напрежението, на което непрестанно го падлагаха, какво го крепи. Едвам в този момент си давам сметка. Когато го атакуваха, изместваха, пренебрегваха, пропускаха, незабелязваха, той се прибираше в своя „ дом на Парнас “ и тухла по тухла, стих по стих го издигаше – още по-висок, по-просторен. Както бе споделил преди време Монтен: „ Моят дом е моята цитадела “. Тъй и Велин приемаше своя „ дом на Парнас “ като цитадела. Все в книгата „ Не съм дотука “ (2018), малко преди още веднъж да срещнем към този момент познатото: „ Вгледан съм в белия лист като нов преселник на ничие място, където няма никой. Място за живот. Но животът е в теб и ти си този, който... Хайде... Дом на Парнас... “, четем откровението му: „ Защо да мисля за гибелта? Нали ме мисли тя. И в гибелта аз мисля да пребивавам “.
Наистина провидческо! Дори в гибелта просторният „ дом на Парнас “, който самичък си построи, подсигурява неговата безсмъртност. Той в действителност през днешния ден живее и в гибелта. В Словото, което ни остави, в което приживе „ се заселваше “ и в което, откакто ни напусна на път за небесното си родно място, остави парченце от своята субстанция... Тленното – на гибелта, нетленното – на живота, съгласно както е положено... Оттук може би е чувството, че духът му бди над Файтона и ни пази от немилостивите му и немилостиви наши врагове...
* * *
СЛОВОТО Е ДОМ! Гениална хипотеза! Какво изтънчено продължение на Петко-Тотевата, също гениална, хипотеза – И КУЛТУРАТА Е ДОМ (под това заглавие през 2017 година излезе книга на Петко Тотев с публицистика). Но до момента в който при литературния критик става дума за „ екология на културата “, при поета нещата надрастват екологията, трансферират се в онтологията, в случай че може по този начин да се каже.
И по този начин... СЛОВОТО Е ДОМ... „ ДОМ НА ПАРНАС “... В НЕГО – ПРИЖИВЕ (НА ПОЕТА) – съдебна експертиза Е ЗАСЕЛИЛА ДУШАТА МУ... В НЕГО ПОЕТЪТ ЖИВЕЕ И СЛЕД СМЪРТТА... А в този момент да си напомним захода на Иоановото Евангелие: „ В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога. Всичко посредством Него стана, и без Него не стана нито едно от това, което е станало. В Него имаше живот, и животът беше светлината на индивидите. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе “ (От Иоана свето Евангелие 1:1-5)... Разбирате ли защо става дума? (Въпросът е риторичен.)
В друго – непубликувано – стихотворение (без заглавие) Велин Георгиев прогласява още един принцип от подобен върховен порядък:
Виж какво било Словото.
Да си мислиш за някого –
доста непосредствен.
Понякога
да му казваш условности.
Да споделяш най-милото
на сърцето.
Въздишане, възприятие
е поетическото изкуство.
Словото е благосклонност.
„ СЛОВОТО Е МИЛОСТ “. Като се замислиш и проанализираш тези думи в светлината на тези Иоанови прозрения за Словото... Боже мой, каква дълбочина и недра има в тях! И изобщо в словото Велин-Георгиево! Затова към момента творчеството на Велин Георгиев не е в полезрението на съвременниците. Него занапред ще го учат. Ние може и да не доживеем времето, когато това ще стане – толкоз то е в бъдещето! Впрочем, поетът знаеше това. Защото поетът с подадине, поетът по Божия благосклонност знае изначално някои такива нещица. Още през 90-те години на предишния век в стихосбирката „ Лудница “ (1995) бе предизвестил:
Важно ли е кой къде се ражда.
Важно ли е кой къде умира.
Идваш.
Някой към този момент ти досажда.
Тръгваш.
Някой към този момент те презира.
Може да си наследник
на Абисиния,
само че какъв и кой си –
питат след това.
Та мисли за след това,
сукин сине.
„ После “
И това „ след това “ може да се пояснява двояко: от една страна – след това, по-нататък във времето, в бъдещето (тук, на земята); от друга – след това, след живота, във вечността (там, на небето)... Всичко непогрешимо е предчувствал нашият другар. Онези, които му пречеха, мислят единствено за през днешния ден и днешното виждат. Впрочем, я виждат, я не виждат и днешното. Защото Велин Георгиев не видяха. Пропуснаха го. Трябва да виждаш в бъдещето (или да си от бъдещето!), с цел да го видиш. А той ги видя. И отправяше към тях простички, само че някак неразбираеми за тях послания – като това от сборника „ Черна кутия “ (2005) да вземем за пример:
Всички думи губят своя смисъл,
губят цената си внезапно.
Ако мъжки песни си написал,
докажи на дело,
че си мъж.
„ Условие “
Защото познавам доста поети измежду завистниците му, които по ботевски се кълняха в идеали и татковина, но единствено на думи. Стигнеше ли се до каузи – трепереха по дупките... При Велин Георгиев думи и каузи се припокриваха. Напълно!
* * *
И тъй като съм обхождала поезията и прозата на Велин Георгиев, както и „ лирикокритическите “ му (определението е негово) етюди на длъж и простор, този път взех решение да се поровя в архива му, предаден на предпазване в къщата музей „ Христо Смирненски “. Прехвърлих доста неща, оповестени и непубликувани, писани на ръка върху разнородни хвърчащи листчета и части от вестник, та даже и върху пай от хартиена салфетка, и най-много – напечатани на машинка. Понякога – сложни, от време на време – лесни за разчитане. Някои са датирани. Други – не, само че подредени паралелно с датирани.
Спрях се на стихове, писани директно след Промяната. Беше ми забавно по какъв начин се е чувствал по това време – най-сетне без ограничавания и без цензури, свободен от своите гонители, побързали тутакси да се преиначат в негови другари. Свободен самичък да взема решение наличието на своите книги и ориста си.
За моя най-голяма изненада, непубликуваните му, написани на ръка, стиховеоттогава се оказаха хумористични. В един миг те прерастват в ирония, в жлъч, в самоирония. Запазили са духа, дъха, по-скоро пушека на това време. Но са и свръхактуални, някак оракулски – все едно за нашето време.
Ето да вземем за пример три епиграми, писани на 18-19 юни 1990, а като че ли през днешния ден:
АПЕЛ
Македонец, българин, турчин,
не се колебай, не се,
щом си бил номенклатурчик,
премини в Съюз на демократичните сили.
СТАРА ПЕСЕН НА НОВ ГЛАС
„ Край Босфора
звук се подвига... “
Мили хора...
Петстотин години към този момент стигат.
ЛИДЕРЪТ НА Движение за права и свободи
Във езика на Доган
лъска ятаган.
Или друга (без заглавие) – от 3 септември 1990:
Угасна тока. Опа.
Поехме пътя към Европа.
И още – от 3 ноември 1990:
ЗАДУШНИЦА
Припомняме дати
със свои заслуги.
Възкръсват предатели.
Забравяме други.
Кърви календара.
Кърви всяка дата...
Не случи България
със свободата.
И друга (без заглавие) – от 13 ноември 1990:
Каквито и думи да изречеш,
надали ще сепнеш с тях някого.
Върви си по пътя, пътувай, момче,
спомни си за Дякона.
Едва ли сте чели в последно време нещо по-силно като лирика от тези Велин-Георгиеви стихове за обезсмислянето на словото след всичкото очакване на нищо (не знам от кое място ми пристигна това „ след всичкото очакване на нищо “, само че доста си е на мястото – може и да е непознато!), за осмислянето на личния смисъл или... на смисъла на своя живот...
А ето и епиграма от 25 януари 1991:
ПАРАДОКСИ
Времената се менят и с други
очи гледат новите генерации.
Престъпленията се оказват заслуги,
а заслугите – закононарушения.
В четири реда – целият смут с пренаписването на историята, в това число и историята на литературата...
И още една епиграма (без заглавие) – от 19 септември 1991, която пророкува отлива на българите от изборните секции през днешния ден и чудесно изяснява за какво:
Като чувам туй, което
дават обещание господата,
споделям си въпреки всичко: Поете,
помоли ги за звездата
да не ти я смъкват единствено,
да оказват помощ да изгрее.
Но си мисля: Абе няма
по какъв начин това да ме огрее.
Политиците са хора
основно със бита заети.
Чуй ги единствено по какъв начин приказват!
Те са земните поети.
Речи, речи, доста речи...
И се запитвам: кой ми пречи
да не дам аз свойто „ да “
ей за тия господа.
Боже, без да се преструвам,
аз за всеки ще гласоподавам.
Спомняте си, нали? Колко обещаващи бяха тогава, при започване на Промяната, политиците, когато хората, разногледи от предизборните им балони, недоумяваха за кого по-напред да гласоподават... И какъв брой разочароващи са през днешния ден политицитге, когато балоните им се спукаха и никой повече не има вяра на празните им обещания...
И друга епиграма (недатирана и без заглавие), която в няколко реда изяснява всичко, дето преди месец-два „ 100 читатели “ и недостатък нищеха ли, нищеха...
Светът е цялостен с вересии
от Бога.
А тази наша орис
двурога
е спонсорството от Сатаната...
О, Сатана!
Ти под аренда взе страната ни.
Виждате по какъв начин последователно усмивката от лицето на Велин Георгиев в действителност изчезва. Три години на очакване, на надяване, на доверие/недоверие, а... нищо!
Ето, и в стихотворение (без заглавие), сякаш хумористично, но не – от 6 септември 1992 – четем:
Много дълго вървях, а е нищо зад мен.
Нямат край тези пътища, чадо.
Гледам белия свят като теб учуден,
като теб изумено го виждам.
Като тебе и аз, мое благо дете,
от живота съм нямал визия.
Колко повече, чадо, индивидът пораства –
по-малък става.
Или в друго (без заглавие) – от 7 декември 1992:
За какво беше всичко това?
Тези устреми, тези копнежи!
И какви сомнамбулни слова!
И каква безизходност!
Това е. Илюзиите са сринати. Надеждата – заровена. Велин Георгиев се връща към привичното си лирическо амплоа. После внезапно – от Нищото – се роди неговият книжовен салон, на който даде име „ Старинният файтон “. Не просто го сътвори. Но и му вдъхна живот, като вгради себе си в него. Когато Файтонът навърши осемнадесет години, поетът ги ознаменува с литературнокритическия си алманах „ Пълнолетие “ (2013). И продължи – с хъс и ентусиазъм – по-нататък през годините... Тъй и написа на 24 април 2017:
На остарял Файтон
към звездна кота
и аз се движа.
И се изнизвам от живота –
жив, за завиждане.
(в книгата „ Живак от строшен термометър “, 2017)
„ Изниза “ се от живота. Но се „ засели “ в своя „ дом на Парнас “.
Тук си, Велине! Още си още!
(Казвам това, перефразирайки неговите: „ Тук съм! “ и „ Още съм още... “.)
Национален книжовен салон „ Старинният файтон “,
Къща музей „ Димитър Благоев – Дядото “, София, 21 ноември 2023
На 21 ноември, когато тъкмо преди 90 години идва на тоя свят един огромен стихотворец и огромен човек – Велин Георгиев, в учредения от него Национален книжовен салон „ Старинният файтон “ се организира респектираща литературно-музикална вечер под наслов „ В МЕН ПРЕПУСКА ТАБУН КОНЕ... “. Пред многочислената публика, препълнила залата в къща музей „ Димитър Благоев – Дядото “ в столицата, сърдечно слово за поета произнесе доктор Елена Алекова, на която той преди гибелта си завеща своя Салон. Тя и прочете негови непубликувани стихотворения от 90-те години на предишния век. Спомени за Велин Георгиев от разнообразни години описаха негови другари, сътрудници публицисти и поети, измежду които литературният критик Пенчо Чернаев и белетристът проф. Банко П. Банков, Румен Петков, основен редактор на електронната медия „ “, поетите Атанас Звездинов, Петър Андасаров. Матей Шопкин рецитала със стихотворение, отдадено на Велин Георгиев, последваха осъществявания и топли думи на Петя Цолова, Владо Любенов, Марина Матеева, Илко Славчев, Виолета Станиславова, Райчо Русев – Райсън, Росица Копукова, Зинаида Чаушева. Прозвучаха и стихове на Уляна Пачева и Христо Милчев. Спомените на Бойка Велинова за нейния татко, разказани със сълзи в очите, развълнуваха всеки от присъстващите. А измежду тях бяга и Татяна Велинова, другата от трите дъщери на Велин Георгиев, приятелите от младежките и по-зрелите му години доктор Магдалена Дикова и Димитър Копривленски, поетите Георги Славчев, Гео Каракашев, Йонко Бонов, съратникът му. Флейтистката Майя Сергиева-Богданова озвучи вечерта с прелестните си осъществявания на произведения от Албинони, Филип Кутев, Александър Райчев и Глук. Двучасовото публично празненство продължи още два часа в неофициална конюнктура, в която другари и фенове на Велин разказваха още и още за него, четоха стихове и уважиха паметта му уместно.
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ