Опакова сгради с парцали: Защо отричат Кристо?
През 2016-та, тъкмо 60 години откакто Христо Явашев емигрира, с цел да се трансформира в международно известния актьор Кристо, нещо се случи в България – ненадейно по-просветената част от обществото, а освен дребна група ценители и другари, както до тогава, разпозна и усети изкуството на Кристо и го включи в своята културна еднаквост.
Обратът бе провокиран от плана „ Плаващите кейове “, сбъднат в италианското езеро Изео. Хиляди българи отпътуваха за там, с цел да стъпят на кейовете и да ги отнесат със себе си. Защото творбите на Кристо и Жан-Клод се ефимерни – за малко се задържат във физическата действителност, само че за дълго остават във въображението на публиката. Така Кристо се завърна в България с плаващите кейове, разказите за тях и фотосите, които всеки, имал шанса да стигне до Изео, с горделивост показваше.
Изглеждаше, че вечно са преодолени насадените по времето на комунизма предубеждения към него, че е „ невъзвращенец “, отказал се от родината си, които трябваше да скрият истината, че той не желае да има нищо общо не с България, а с комунистическа България. Христо Явашев самичък ясно формулира претекста си да емигрира: „ Аз съм художник и желая да върша изкуство, което в България се оказа невероятно “. Впрочем, кой знае какъв брой още надарени хора, в случай че в тези години притежаваха упоритостта на Кристо да следват само пътя на гения си, през днешния ден можеше да имат международна слава…
Пораженията в всеобщото мислене
Причините за символичното завръщане на Кристо през 2016-та, несъмнено, са свързани с отдалечаването от ерата на комунизма с неговите провали върху мисленето и последвалото отваряне на културата ни, само че съответна роля изигра племенникът на художника Владимир Явашев. Той беше централна фигура в комплицираната техническа реализация на „ кейовете “, включи българи в екипа си, спомага за достъпа на българските медии до Кристо и изобщо за образуването на българска аудитория за изкуството му.
Хейтърите с дежурните си мантри – Кристо отхвърля България, а българите отхвърлят Кристо, трябваше да се умълчат. Но единствено пет години можаха да изтраят и си „ пристигнаха на думата “ – използваха пакетирането на Триумфалната арка, с цел да стартират още веднъж да нагнетяват милиционерската недоверчивост и трапезната настъпателност в отношението към Кристо и изкуството му: „ Нищо изключително не е направил – покрива здания с парцали “. Офанзивата, както може да се чака, тече в обществените мрежи, където добре тренирани тролове подвигат градуса на отрицанието като разчитат на две естествени настройки на аудиторията там. Първата произтича от компликациите, пред които актуалното изкуство изправя фена, вкопчен в своите всекидневни показа и изобразителната традиция на предишното. Втората е присъщата му провинциална завистливост към българите, станали жители на света.
Защо пет години по-късно, когато Кристо към този момент не е на този свят, а Триумфална арка в Париж е опакована от Владимир Явашев съгласно концепцията на чичо си и Жан-Клод, тя би трябвало да бъде отречена? Всеки, несъмнено, има право да подлага на критика една обществено изложена творба, освен това – „ войната на прочитите “ е част от естетическата задача на актуалното изкуство. Но в тази ситуация сходни персонални отзиви са в периферията на офанзивата – „ съчки “, които подклаждат непознат огън.
В центъра ѝ са гласове, които атакуват Кристо, не толкоз, с цел да ударят него – той надали ги интересува, колкото посредством него тези у нас, които го ценят и лансират; задочно да се разправят с тях, до момента в който намерено си го изкарват на „ арката “. Конфликтът не е естетически, а политически – ченгесарско-мутренската асамблея против градската десница. И е изключително настоящ, тъй като предстоят следващите парламентарни избори, а след миналогодишните митинги градската десница стартира да излиза от политическата маргиналия и да натрупа поддръжка и престиж.
Тези офанзиви не са нови
Битката с нея е яростна и се води по всевъзможен начин. Като Кристо се оказва прекомерно подобаващ за задачата, тъй като против него елементарно се надигат упоменатите естествени настройки на всеобщия човек, а пък тъкмо средите от градската десница трансфораха художника в една от културните си емблеми. Ценностите им значително съответстват с полезностите на неговото изкуство и таман те би трябвало да бъдат отречени – самостоятелната независимост, евроатлантическата принадлежност, толерантността, космополитизмът...
Този тип офанзива не е нов. Преди със същата цел бяха употребявани Истанбулската спогодба, Джордж Сорос, отбраната на демократичния консенсус, даже митингите против избора на Пеевски за началник на ДАНС. Механизмът е следният: набелязаният обект с канонада от подправени вести се трансформира в пейоративен етикет, който се лепва върху представителите на градската десница. И те би трябвало да бъдат показани на обществото, систематизирано казано, като „ перверзно-соросоиден умно-красивитет от либерасти “.
За да „ опаковат “ Опакованата арка с подправени вести, постсъветските тролове в този момент употребяват наготово клишета от едновремешната антизападна агитация - „ дълбоката деградация, в която е изпаднало актуалното изкуство “ или „ израз на пустош, на неплодородие, на тотална некадърност да създадеш същинско произведение на изкуството “… Нямам време да диря от кое разгромяващо съчинение навръх Богомил Райнов, Юлиян Вучков или някой различен труженик на социалистическия натурализъм са взети въпросните мисли.
Обратът бе провокиран от плана „ Плаващите кейове “, сбъднат в италианското езеро Изео. Хиляди българи отпътуваха за там, с цел да стъпят на кейовете и да ги отнесат със себе си. Защото творбите на Кристо и Жан-Клод се ефимерни – за малко се задържат във физическата действителност, само че за дълго остават във въображението на публиката. Така Кристо се завърна в България с плаващите кейове, разказите за тях и фотосите, които всеки, имал шанса да стигне до Изео, с горделивост показваше.
Изглеждаше, че вечно са преодолени насадените по времето на комунизма предубеждения към него, че е „ невъзвращенец “, отказал се от родината си, които трябваше да скрият истината, че той не желае да има нищо общо не с България, а с комунистическа България. Христо Явашев самичък ясно формулира претекста си да емигрира: „ Аз съм художник и желая да върша изкуство, което в България се оказа невероятно “. Впрочем, кой знае какъв брой още надарени хора, в случай че в тези години притежаваха упоритостта на Кристо да следват само пътя на гения си, през днешния ден можеше да имат международна слава…
Пораженията в всеобщото мислене
Причините за символичното завръщане на Кристо през 2016-та, несъмнено, са свързани с отдалечаването от ерата на комунизма с неговите провали върху мисленето и последвалото отваряне на културата ни, само че съответна роля изигра племенникът на художника Владимир Явашев. Той беше централна фигура в комплицираната техническа реализация на „ кейовете “, включи българи в екипа си, спомага за достъпа на българските медии до Кристо и изобщо за образуването на българска аудитория за изкуството му.
Хейтърите с дежурните си мантри – Кристо отхвърля България, а българите отхвърлят Кристо, трябваше да се умълчат. Но единствено пет години можаха да изтраят и си „ пристигнаха на думата “ – използваха пакетирането на Триумфалната арка, с цел да стартират още веднъж да нагнетяват милиционерската недоверчивост и трапезната настъпателност в отношението към Кристо и изкуството му: „ Нищо изключително не е направил – покрива здания с парцали “. Офанзивата, както може да се чака, тече в обществените мрежи, където добре тренирани тролове подвигат градуса на отрицанието като разчитат на две естествени настройки на аудиторията там. Първата произтича от компликациите, пред които актуалното изкуство изправя фена, вкопчен в своите всекидневни показа и изобразителната традиция на предишното. Втората е присъщата му провинциална завистливост към българите, станали жители на света.
Защо пет години по-късно, когато Кристо към този момент не е на този свят, а Триумфална арка в Париж е опакована от Владимир Явашев съгласно концепцията на чичо си и Жан-Клод, тя би трябвало да бъде отречена? Всеки, несъмнено, има право да подлага на критика една обществено изложена творба, освен това – „ войната на прочитите “ е част от естетическата задача на актуалното изкуство. Но в тази ситуация сходни персонални отзиви са в периферията на офанзивата – „ съчки “, които подклаждат непознат огън.
В центъра ѝ са гласове, които атакуват Кристо, не толкоз, с цел да ударят него – той надали ги интересува, колкото посредством него тези у нас, които го ценят и лансират; задочно да се разправят с тях, до момента в който намерено си го изкарват на „ арката “. Конфликтът не е естетически, а политически – ченгесарско-мутренската асамблея против градската десница. И е изключително настоящ, тъй като предстоят следващите парламентарни избори, а след миналогодишните митинги градската десница стартира да излиза от политическата маргиналия и да натрупа поддръжка и престиж.
Тези офанзиви не са нови
Битката с нея е яростна и се води по всевъзможен начин. Като Кристо се оказва прекомерно подобаващ за задачата, тъй като против него елементарно се надигат упоменатите естествени настройки на всеобщия човек, а пък тъкмо средите от градската десница трансфораха художника в една от културните си емблеми. Ценностите им значително съответстват с полезностите на неговото изкуство и таман те би трябвало да бъдат отречени – самостоятелната независимост, евроатлантическата принадлежност, толерантността, космополитизмът...
Този тип офанзива не е нов. Преди със същата цел бяха употребявани Истанбулската спогодба, Джордж Сорос, отбраната на демократичния консенсус, даже митингите против избора на Пеевски за началник на ДАНС. Механизмът е следният: набелязаният обект с канонада от подправени вести се трансформира в пейоративен етикет, който се лепва върху представителите на градската десница. И те би трябвало да бъдат показани на обществото, систематизирано казано, като „ перверзно-соросоиден умно-красивитет от либерасти “.
За да „ опаковат “ Опакованата арка с подправени вести, постсъветските тролове в този момент употребяват наготово клишета от едновремешната антизападна агитация - „ дълбоката деградация, в която е изпаднало актуалното изкуство “ или „ израз на пустош, на неплодородие, на тотална некадърност да създадеш същинско произведение на изкуството “… Нямам време да диря от кое разгромяващо съчинение навръх Богомил Райнов, Юлиян Вучков или някой различен труженик на социалистическия натурализъм са взети въпросните мисли.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ