През 2012 г. Google провежда изследване, за да установи кои

През 2012 година Гугъл организира проучване, с цел да откри кои фактори дефинират ефикасните екипи. Това изследване, известно през днешния ден като Project Aristotle, проучва стотици екипи и обособени участници за да разкрие за какво някои действат на високо равнище, до момента в който други се провалят. Резултатите удостоверяват нещо, което професорът от Harvard Business School Ейми Едмъндсън е разкрила съвсем две десетилетия по-рано – най-важният фактор за високоефективните екипи е психическата сигурност. С други думи, екипите се показват по-добре, когато членовете им се усещат сигурни да поемат опасности и да бъдат уязвими един пред различен, без боязън от наказания. Проучването на Гугъл хвърля светлина върху проучванията на Едмъндсън и трансформира понятието „ психическа сигурност “ в основна тематика за учени, бизнес коучове и водачи в разнообразни сфери, написа Fast Company.

Въпреки необятното приемане на тази идея обаче, тя постоянно се пояснява неправилно: сигурността се бърка с комфорт, а сред двете има основна разлика. Безопасността значи отбрана от щета – да вземем за пример „ усещам се в сигурност да скоча от тази канара “, тъй като рискът е следен. Комфортът, въпреки това, е положение на лекост – „ усещам се удобно да скоча, тъй като е елементарно “. Разликата е основна: в единия случай рискът съществува, само че е ръководен, а в другия въобще не се възприема като риск. Едното води до пробиви, другото – до рутина.

Както отбелязва радиоводещият Стан Дейл, комфортът е „ ковчег с плюшена подплата “, който пречи на хората да се развиват и лимитира опциите за същинско съдействие. С най-хубави планове доста водачи се стремят да основат психически безвредна среда, като обезпечат комфорт на чиновниците си. В резултат те слагат любезността и хармонията над откритостта и спора, без да осъзнават, че по този начин подкопават изискванията, нужни за справяне с сложни задания и за реализиране на нововъведения. Трудните неща не постоянно са удобни, само че точно там се случват растежът и напредъкът. Затова задачата е основаването на среда, в която хората се усещат задоволително сигурни, с цел да пробват.

Това се вижда ясно и в образованието. В програмата „ Магистър по бизнес администрация “ към Университета на Мичиган се записват едни от най-талантливите студенти в света с упоритостта да развият бизнес уменията си и да се трансфорат в „ водачите на утрешния ден “. Когато влязат в класната стая, те чакат да бъдат провокирани с нови хрумвания, тъй като точно по този начин се учи човек. Ако им се показва нещо елементарно или към този момент познато, те съвсем не напредват. Затова ефикасната образователна среда не би трябвало да бъде комфортна, а задоволително предизвикателна.

Психологът Лев Виготски дефинира този баланс като „ зона на най-близко развиване “. Тя обгръща задания, които превъзхождат настоящите умения на учащия и изискват поддръжката на умел ментор. Тези провокации са сложни, само че постижими посредством целеустремено изпитание.

Ключовият миг е, че напредъкът стопира там, където липсва психическа сигурност. Ето за какво ролята на преподавателя е да построи пространство, в което рискът от крах е допустим. В такава среда студентите се осмеляват да задават „ глупави “ въпроси или да изричат недомислени хрумвания, знаейки, че няма да бъдат съдени. Тук водещ е не комфортът, а отсъствието на боязън.

Същият принцип е годен и за организациите: в случай че задачата е екипите да поемат смели начинания, би трябвало да се минимизира рискът от наказване, а не мащабът на самото тестване. Тази тънка разлика в метода води до радикално разнообразни резултати