Валерия Велева: Антон Дончев отлетя при своята Елица
" През 2011 година имахме дълъг диалог с Антон Дончев, от който се роди следващото изявление. Тогава го попитах - кой от женските облици не е плод единствено на въображението ", спомня си Валерия Велева.
Тя откри време и сили да показа изживяното от срещата си с Дончев.
Ето и разказът й, който тя разгласява в профила си във Facebook:
" Елица от „ Време разделно ”... Беше през 70-те години. Трийсетина писатели отидохме на литературно четене в Момчиловци. Вечерта в селото изгасна токът. Започнаха да ни настаняват по къщите – тук ще спи Андрей Гуляшки, там Емилиян Станев, и т. н. Накрая остана Антон Дончев. И като най-млад го пратиха на края на селото...
Часът бе 1-2 през нощта. Тъмно. Отиваме до една къща и уредниците започнаха да викат: „ Елице, Елице. ”
Отваря се една врата, излиза момиче в дълга бяла риза, с коса съвсем до земята и със свещ в ръцете. Много красиво. Минава през двора като дух. Носи се като вятър. Мълчи.
Казват: „ Елице, това е другарят Антон Дончев. ”
Тя се обръща, аз потеглям подире. Отваря една доста дребна стаичка, колкото баня, с едно легло. Оставя свещта и излиза. Дума не обелва.
Лягам да дремя. На сутринта ставам.
Една баба прави катми на огнището: „ На ти, синко. ”
Почвам да хапвам. Гледам наляво, надясно – няма момиче.
„ А бе, бабо, нощес едно момиче Елица... ”, предприемам приказка. „ Какво момиче? Ти си сънувал. Няма никакво момиче ”, отвръща ми бабата. Явно, че го скри. Така видях Елица от „ Време разделно ”.
А любовта на Самуил, Роксана, съм я срещал в живота... Бях доста млад, тя беше прелестна жена. Просто трансформирах същинското име... Може би би трябвало да направя книга единствено с женски облици. Жената е велико нещо.
За мен всяка жена е една планета. Колкото можеш да опознаеш една планета за един живот, толкоз можеш да опознаеш и една жена. Пътешествията към дамите са като да отидеш на Марс или на Луната.
Може да срещнеш една жена в неприятен интервал на живота – да е обезверена, да е засегната, и единствено като я пипнеш, тя да скочи: „ Олеле, боли ме! ” И би трябвало да изчакаш, в случай че прецениш, че си заслужава.
Човек не трябва да бъде лаком, тъй като си отива от този живот с два квадратни метра градинска леха, в която могат да раснат два храста рози и малко теменужки. При това в случай че има кой да ги засади! "
Тя откри време и сили да показа изживяното от срещата си с Дончев.
Ето и разказът й, който тя разгласява в профила си във Facebook:
" Елица от „ Време разделно ”... Беше през 70-те години. Трийсетина писатели отидохме на литературно четене в Момчиловци. Вечерта в селото изгасна токът. Започнаха да ни настаняват по къщите – тук ще спи Андрей Гуляшки, там Емилиян Станев, и т. н. Накрая остана Антон Дончев. И като най-млад го пратиха на края на селото...
Часът бе 1-2 през нощта. Тъмно. Отиваме до една къща и уредниците започнаха да викат: „ Елице, Елице. ”
Отваря се една врата, излиза момиче в дълга бяла риза, с коса съвсем до земята и със свещ в ръцете. Много красиво. Минава през двора като дух. Носи се като вятър. Мълчи.
Казват: „ Елице, това е другарят Антон Дончев. ”
Тя се обръща, аз потеглям подире. Отваря една доста дребна стаичка, колкото баня, с едно легло. Оставя свещта и излиза. Дума не обелва.
Лягам да дремя. На сутринта ставам.
Една баба прави катми на огнището: „ На ти, синко. ”
Почвам да хапвам. Гледам наляво, надясно – няма момиче.
„ А бе, бабо, нощес едно момиче Елица... ”, предприемам приказка. „ Какво момиче? Ти си сънувал. Няма никакво момиче ”, отвръща ми бабата. Явно, че го скри. Така видях Елица от „ Време разделно ”.
А любовта на Самуил, Роксана, съм я срещал в живота... Бях доста млад, тя беше прелестна жена. Просто трансформирах същинското име... Може би би трябвало да направя книга единствено с женски облици. Жената е велико нещо.
За мен всяка жена е една планета. Колкото можеш да опознаеш една планета за един живот, толкоз можеш да опознаеш и една жена. Пътешествията към дамите са като да отидеш на Марс или на Луната.
Може да срещнеш една жена в неприятен интервал на живота – да е обезверена, да е засегната, и единствено като я пипнеш, тя да скочи: „ Олеле, боли ме! ” И би трябвало да изчакаш, в случай че прецениш, че си заслужава.
Човек не трябва да бъде лаком, тъй като си отива от този живот с два квадратни метра градинска леха, в която могат да раснат два храста рози и малко теменужки. При това в случай че има кой да ги засади! "
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ