Stairway to Heaven – най-великата рок песен на всички времена
През 2000 година в допитване на музикалната телевизия VH1 хората слагат тази ария под номер 3 в класацията с „ Най-големите рок песни “ като тя в същото време попадна под номер 31 в листата на „ Най-големите песни на всички времена “ на списание Rolling Stone. Текстът е написан от Робърт Плант, а мелодията е на китариста Джими Пейдж – по този начин Stairway to Heaven не е единствено най-хубавата ария на Led Zeppelin, тя може би е и най-обичаната рок ария на всички времена. Ако не, то нормално е в листата на най-големите и / или най-любимите песни на всеки рок критик, специалист и почитател.
Stairway to Heaven е най-исканата ария по радиостанциите през 70-те години. Въпреки това, тя (изненадващо) в никакъв случай не е пускана от Atlantic Records като сингъл. (Радиостанциите обаче получават промоционални сингли от групата, които сега са фантазия на всеки колекционер.)
Записан сред декември 1970 година и март 1971 година, албумът дружно с песента са издадени на 8 ноември 1971 година в неозаглавена четвърта плоча Led Zeppelin (обикновено албумът е именуван „ Led Zeppelin IV “).
Един от най-обсъжданите и оценени страни на Stairway to Heaven е същинското й значение. През годините Робърт Плант е засягал тематиката повече от един път. Той споделя:
Що се отнася до въздействащата музика на песента и красивите китарни сола, Джими Пейдж споделя: „ Имах тези разнообразни мелодии, тези китарни късчета, които желаех да събера. “ Пейдж постоянно носи със себе си магнетофон и споделя, че е записал песента „ доста дълго време “.
Led Zeppelin за първи път свирят парчето пред аудитория на 5 март 1971 година в Ълстър Хол в Белфаст. Реакцията на почитателите освен това осъществяване не е доста обнадеждаваща. Басистът на групата Джон Пол Джоунс си напомня за публиката на този концерт: „ Всички бяха отегчени до сълзи и чакаха да чуят нещо, което знаят “. Дори се твърди, че осъществяването в действителност е освиркано от няколко души.
Това явно се трансформира и с времето песента става повече от сполучлива. До 1975 година, към този момент всички желаят да чуят Stairway to Heaven и по тази причина групата съвсем постоянно я резервира за края на концертите си. Въпреки това, от досада и с цел да разбие малко монотонността, артистът Робърт Плант постоянно трансформира или добавя текста, както можем да забележим в осъществяването онлайн във видеото, пеейки такива безсмислени стихове като: „ Does anybody remember laughter? “ / „ Does anybody remember forests? “ / „ Wait a minute. “ / „ I hope so. “ („ Някой помни ли смеха? “ / „ Помни ли някой горите? “ / „ Чакай малко. “ / „ Надявам се. “)
До 80-те години Плант към този момент се уморява до гибел от този шлагер. През 1988 година той споделя:
Робърт даже един път стига до такава степен, че дава обещание на една социална радиостанция да им подари пари при изискване, че обещаят в никакъв случай повече да не пускат протъркалия се шлагер. Неговото неспокойствие не е потушено и от обстоятелството, че през 1991 година, на 20-ата годишнина от излизането на песента, радиостанциите вършат аритметиката и споделят, че са я пускали почти 2 874 000 пъти. Ако дължината на песента се умножи по този сбор пускания, излиза, че тя е звучала сумарно към 44 години.
Въпреки че Плант явно е доста изтощен от най-значимото си достижение, китаристът Джими Пейдж не споделя мнението на сътрудника си и този „ шлагер “ към момента не му е втръснал до гибел. Той споделя:
Понякога този смисъл може да бъде доста мощен и важен – Плант споделя за едно от по-необичайните осъществявания онлайн: „ Свирихме я с двама барабанисти, до момента в който Дюран Дюран плачеха в профил на сцената – имаше нещо много сюрреалистично в цялата обстановка. “
Ако би трябвало да бъдем почтени, Плант е прав в досадата си. Действително би могло да стане много отегчително да слушате непрестанно да се приказва и разисква (било то и с обожание) една от личните ви песни, изключително като се има поради известността на артиста – въпреки всичко Робърт Плант е несъмнено един от най-големите реализатори и композитори в историята на рок музиката и има голям брой други невероятни шлагери, за които се приказва доста по-малко.
Много други известни персони имат същия проблем: Тина Луиз ненавижда ролята си на Джинджър в „ Gilligan’s Island “, а Елвис не желае да поглежда обратно към ранните си години, когато пее „ Hound Dog “. Сигурно в случай че Леонардо да Винчи беше жив през днешния ден, също щеше да му е писнало от цялото внимание към Мона Лиза.
Самите актьори и музиканти имат изцяло правото да се водят от личното си мнение и възгледи по отношение на техните си произведения, само че ние, феновете им, също имаме право на мнение. И макар че Stairway to Heaven постоянно съумява да ни зарадва още от необикновено призрачните първи ноти на китара на Джими Пейдж и гласа на Робърт Плант – тъгата е напълно разбираема и би трябвало да я уважим.
