Непослушното дете на Бога
През 1994 година ИК „ Хермес “ издаде стихосбирката „ Животът е дъга “. Това беше първата и за жал последната книга от Виктор Начков. Поетът почина съвсем млад в злополука. Българската лирика загуби доста от ненаписаните му стихове. А името му ще остане постоянно в трагичния олтар на огромните наши поети, които, като че ли подвластни на зла поличба, си отиваха млади. Може би тъй като изливат изведнъж цялата си витална сили в творбите си.
Това е предговорът, който написах за стихосбирката на Виктор - с горест за гибелта и и с вяра за неговото величие.
„ Животът е дъга “ се назовава стихосбирката на Виктор Начков, която през годините на „ административното “ книгоиздаване не можа да види бял свят. Спомням си по какъв начин през протяжните дни на студентстването ни редеше стиховете - по кръчмите, всяка от които тогава беше кръстопътят на света, и по улиците, из които постепенно се задаваше следващата насрещна мрачевина. Това беше обширният кабинет на Виктор. Дето го делеше с всички нас, останалите, пробуждащи се за началното слово, така както деляхме студентските квартири.
Ние всички тогава сънувахме идния си живот, само че, наподобява, Виктор имаше дарбата да го сънува най-точно, с всичките му бързи картини, които сетне претворяваше с удивителна лекост в своите бързи стихотворения. Имаше изострено възприятие (или предчувствие) за краткостта на битието, за незаслужено късото затваряне на кръга, което, в този момент разбирам, е било така извънредно за ония години, когато главите ни бяха цялостни с ветрове. Навярно това предусещане носеше на Виктор ранните прозрения, че „ орисите са разпределени “, че площадът на провинциалното безвремие се „ плаши “ единствено от дъжда, че този, който се кръсти пред хляба и виното, няма право да „ задържа “ живота си...
Та тия простички, преждевременни прозрения държаха неговите стихотворения будни. „ Приятелю, в случай че са елементарни твойте истини, дай ми ги назаем “ - споделил Ален Боске, а Виктор обичаше да ми повтаря тези думи. И ни даде назаем простичката истина, че „ животът е дъга “. Триумфалната арка, съградена от най-силните и най-кратките цветове на следдъждието, под която поетът мина към отвъдния свят. И отнесе със себе си ненаписаните стихове, с цел да тревожи тамошната тишина. И остави тук написаното, в което авансово беше претърпял граничния момент сред светлината и тъмнината и разделната пръст. Защото поетът постоянно изпреварва живота си.
Като най-непослушното дете на Бога.
Виктор Начков е роден на 19.9.1961 година в село Добринище, Благоевградско. Живее в град Стамболийски, където приключва главното си обучение с отличие. След това приключва строителния колеж в Брацигово. Започва да написа стихове, до момента в който учи българска лингвистика в ПУ „ Паисий Хилендарски “ в Пловдив. Точно тук Виктор попада в креативната среда, в която се доизгражда като един от огромните модерни поети. След измененията се мести със фамилията си в Австрия, където тъкмо преди 30 години умира трагично в злополука.
„ Ириси “ Картина от Ван Гог
ХВЪРЧИЛОТО
Тоя дълъг конец те отпрати в хаоса на небето
и ти откри незнайни благоприятни условия за индивида.
Помахай за привет с опашка надолу, където
във плен те държат от не знам какъв брой века.
Излишен е всеки молебен и всяко дълбокомислие.
За твоето тяло свободата ще е разпятие,
когато скъсаш рождената шнур и случайно увиснеш
сред небето и хората, в разгара на лятото.
Възторжен бушува сезонът и гневно трие плътта си -
кой ще се вслуша в нажежените ти поеми.
Ще подреждат живота ония изпод на раси и съсловия.
А ти ще им бъдеш и примамка, и тотем.
ПРЕДЧУВСТВИЕ
Да губиш самичък спестяваните усеща,
тъй като против теб се съюзяват...
Мълчанието стана тип изкуство
в гърлата
на международната гълчава.
Ти виждаш по какъв начин предметите едреят,
по какъв начин стават аритметика очакванията.
Сърцето е в услуга на летежа,
даже когато рани
в него зеят.
Но в глухата му гибелна дресура -
като жребец на циркова сцена -
ще спре ненадейно,
след това ще се втурне
към теб - в последното си признание.
ЛЕТЕН ДЪЖД
Поръси топъл дъжд паважа прашен
в следобедната градска тишина.
Площадът сънен, от дъжда уплашен,
раздруса тежките си рамена.
Забързани чадъри се кръстосват,
подтичва смешно влажен вестник
и хората унило се залостват
зад входове олющени и тесни.
А аз ходя край пеещия кестен
с измокрени и светещи коси
и пада безшумно тоя дъжд възвишен
и с чисти, чисти капки ме ръми.
ЕТЮД ОТ ПЛОВДИВ
Не се разминахме и в моя античен град
с дъжда изнежен и спестяваното възприятие.
Капчуците натрапчиво барабанят
и ми загатват някакво изкуство.
Избръснати и лъснати в този момент
стоим сред ребрата на промишлената зона.
И виждам - необичайно - измежду ауспухов пушек
минава Дебелянов с двеста коня.
ЗАВРЪЩАНЕ
Когато звуците на свирещи антени
мембраната на лятото раздерат
и внезапно секне нейното вибриране,
и споменът на часове се пръсне -
от извора бляскав до мрака в устието,
с противоположен знак към бъдещото време -
ще слезем до оста на битието,
ще ускорим безпаметното й въртене.
И някак необичайно ще сме непрекъснати,
без карнавални маски и любовен апетит.
Между живот и гибел не знаем дистанцията,
но шепа пръст разделя свят от свят.
Навярно сме последните наивници,
щом от безкрая в корена се връщаме.
Ще викна: „ Разкажи за участта си, скитнице "!
Но аз не знам дали ще бъдеш същата.
СВЕЩ
И третата свещ към този момент спуска сините си клепачи,
Последната й сълза изтича като въздишка.
Ако удари часът на забравената светулка, то значи
Да се върнем към естеството, което ще ни опише.
Защото и през ноември не са небивалица
слънчогледите и белоцветните вишни.
Какво че прозира денят и в стъклата ще плисне!
Ех, слънчогледите! Как е мъчно даже да надничат!
Навярно са с друго значение към този момент думите,
след Великия тътнеж - безпосочно притиснати.
Не, аз не желая със тях да клатя трибуните,
Но ще шия в благозвучие слово и мисли.
Без право да го разкъсам и без ясна мисъл, тъй като
и третата свещ си отива с мимолетната популярност.
Само в ъгъла, капка по капка индивидът от воськ
незабелязано пораства и пред мен оживява.
СЛОВО НА ИВАН АРАБАДЖИЯТА, СПОДВИЖНИК НА АПОСТОЛА
...И тогава земята изхрани дървото на общата памет.
Последна бе зимата и грачеха чумави гарвани.
Пет века, народе,
целувахме кости и камъни,
с цел да заключим в духа си вярата.
Няма лек за горещите рани в дълбоката твоя обител -
празненство и страдалчество стискат гърлата ни пусти.
И не вярвахме в библии, нито в икони Иисусови,
а пред Дякона, байо, в пепел и в ария горяха очите ни.
За да вдигнем чела и да тръгнем с позора на мъртвото
време
към небесата, където се люшна голямо бесило.
Всяка тъга е безмълвна победа.
Всяка примка е стреме.
И рева ти е страшна присъда, родино блага!
Пука ярема и кървясъл е гербът на правото дело
и пред кой да въздъхнеш: „ Лошо време, Василе, а иде
оран! “.
Иде оран, Апостоле, че изправи се равнищата келява
от Българско до свободата! И по-нагоре.
ОТБЛИЗО
Ти, който смирено се кръстиш пред хляба и виното,
а се блъскаш в стените на неуместната пристрастеност -
не задържай живота си!
Рикоширай сходно оловото пламнало,
с цел да паднеш в пръстта по най-вярната траектория,
а над тебе пшеницата да се кланя смирено...
За да паднеш оттатък времената и оттатък континентите,
където може би ще си спомниш, че си индивидът,
самичък на себе си
възложен.
КРАЙ ПЪТЯ
Проточи се дъждът,
запя прощална литургия,
димеше пътят отеснял
за двадесет и пет лета...
И се добрах настрана до камъка,
и каталясал се оставих.
Ръка протегнах,
а циганката разчерта живота ми
и писна от екстаз,
прозряла,
че съм стопанинът на хрътките,
които ме преследват.
***
Завесата c проскърцващо пълзене
предложи ми
игра на жмичка.
Оттатък в четири направления
ден е -
най-дългият от всички.
Това не са игри от детството -
не пускай зад тила ми кърпичка.
На двадесет и три
напълно естествено
живота си ще късам и ще закърпвам.
И аз ще прекатурна
свойте мисли,
ще вникна в анонимните предмети
и там, където прилепи увисват,
стихът ми като секира
ще засвети.
***
Закономерни са безкрайните естествени кръговрати.
А ние сме най-висшето създание на безконечната природа.
Защо животът ни тогава не е кръговрат?
Ако отвъдното не съществува,
животът е дъга.
Окръжността ще се затвори от децата ни.
Това е предговорът, който написах за стихосбирката на Виктор - с горест за гибелта и и с вяра за неговото величие.
„ Животът е дъга “ се назовава стихосбирката на Виктор Начков, която през годините на „ административното “ книгоиздаване не можа да види бял свят. Спомням си по какъв начин през протяжните дни на студентстването ни редеше стиховете - по кръчмите, всяка от които тогава беше кръстопътят на света, и по улиците, из които постепенно се задаваше следващата насрещна мрачевина. Това беше обширният кабинет на Виктор. Дето го делеше с всички нас, останалите, пробуждащи се за началното слово, така както деляхме студентските квартири.
Ние всички тогава сънувахме идния си живот, само че, наподобява, Виктор имаше дарбата да го сънува най-точно, с всичките му бързи картини, които сетне претворяваше с удивителна лекост в своите бързи стихотворения. Имаше изострено възприятие (или предчувствие) за краткостта на битието, за незаслужено късото затваряне на кръга, което, в този момент разбирам, е било така извънредно за ония години, когато главите ни бяха цялостни с ветрове. Навярно това предусещане носеше на Виктор ранните прозрения, че „ орисите са разпределени “, че площадът на провинциалното безвремие се „ плаши “ единствено от дъжда, че този, който се кръсти пред хляба и виното, няма право да „ задържа “ живота си...
Та тия простички, преждевременни прозрения държаха неговите стихотворения будни. „ Приятелю, в случай че са елементарни твойте истини, дай ми ги назаем “ - споделил Ален Боске, а Виктор обичаше да ми повтаря тези думи. И ни даде назаем простичката истина, че „ животът е дъга “. Триумфалната арка, съградена от най-силните и най-кратките цветове на следдъждието, под която поетът мина към отвъдния свят. И отнесе със себе си ненаписаните стихове, с цел да тревожи тамошната тишина. И остави тук написаното, в което авансово беше претърпял граничния момент сред светлината и тъмнината и разделната пръст. Защото поетът постоянно изпреварва живота си.
Като най-непослушното дете на Бога.
Виктор Начков е роден на 19.9.1961 година в село Добринище, Благоевградско. Живее в град Стамболийски, където приключва главното си обучение с отличие. След това приключва строителния колеж в Брацигово. Започва да написа стихове, до момента в който учи българска лингвистика в ПУ „ Паисий Хилендарски “ в Пловдив. Точно тук Виктор попада в креативната среда, в която се доизгражда като един от огромните модерни поети. След измененията се мести със фамилията си в Австрия, където тъкмо преди 30 години умира трагично в злополука.
„ Ириси “ Картина от Ван Гог
ХВЪРЧИЛОТО
Тоя дълъг конец те отпрати в хаоса на небето
и ти откри незнайни благоприятни условия за индивида.
Помахай за привет с опашка надолу, където
във плен те държат от не знам какъв брой века.
Излишен е всеки молебен и всяко дълбокомислие.
За твоето тяло свободата ще е разпятие,
когато скъсаш рождената шнур и случайно увиснеш
сред небето и хората, в разгара на лятото.
Възторжен бушува сезонът и гневно трие плътта си -
кой ще се вслуша в нажежените ти поеми.
Ще подреждат живота ония изпод на раси и съсловия.
А ти ще им бъдеш и примамка, и тотем.
ПРЕДЧУВСТВИЕ
Да губиш самичък спестяваните усеща,
тъй като против теб се съюзяват...
Мълчанието стана тип изкуство
в гърлата
на международната гълчава.
Ти виждаш по какъв начин предметите едреят,
по какъв начин стават аритметика очакванията.
Сърцето е в услуга на летежа,
даже когато рани
в него зеят.
Но в глухата му гибелна дресура -
като жребец на циркова сцена -
ще спре ненадейно,
след това ще се втурне
към теб - в последното си признание.
ЛЕТЕН ДЪЖД
Поръси топъл дъжд паважа прашен
в следобедната градска тишина.
Площадът сънен, от дъжда уплашен,
раздруса тежките си рамена.
Забързани чадъри се кръстосват,
подтичва смешно влажен вестник
и хората унило се залостват
зад входове олющени и тесни.
А аз ходя край пеещия кестен
с измокрени и светещи коси
и пада безшумно тоя дъжд възвишен
и с чисти, чисти капки ме ръми.
ЕТЮД ОТ ПЛОВДИВ
Не се разминахме и в моя античен град
с дъжда изнежен и спестяваното възприятие.
Капчуците натрапчиво барабанят
и ми загатват някакво изкуство.
Избръснати и лъснати в този момент
стоим сред ребрата на промишлената зона.
И виждам - необичайно - измежду ауспухов пушек
минава Дебелянов с двеста коня.
ЗАВРЪЩАНЕ
Когато звуците на свирещи антени
мембраната на лятото раздерат
и внезапно секне нейното вибриране,
и споменът на часове се пръсне -
от извора бляскав до мрака в устието,
с противоположен знак към бъдещото време -
ще слезем до оста на битието,
ще ускорим безпаметното й въртене.
И някак необичайно ще сме непрекъснати,
без карнавални маски и любовен апетит.
Между живот и гибел не знаем дистанцията,
но шепа пръст разделя свят от свят.
Навярно сме последните наивници,
щом от безкрая в корена се връщаме.
Ще викна: „ Разкажи за участта си, скитнице "!
Но аз не знам дали ще бъдеш същата.
СВЕЩ
И третата свещ към този момент спуска сините си клепачи,
Последната й сълза изтича като въздишка.
Ако удари часът на забравената светулка, то значи
Да се върнем към естеството, което ще ни опише.
Защото и през ноември не са небивалица
слънчогледите и белоцветните вишни.
Какво че прозира денят и в стъклата ще плисне!
Ех, слънчогледите! Как е мъчно даже да надничат!
Навярно са с друго значение към този момент думите,
след Великия тътнеж - безпосочно притиснати.
Не, аз не желая със тях да клатя трибуните,
Но ще шия в благозвучие слово и мисли.
Без право да го разкъсам и без ясна мисъл, тъй като
и третата свещ си отива с мимолетната популярност.
Само в ъгъла, капка по капка индивидът от воськ
незабелязано пораства и пред мен оживява.
СЛОВО НА ИВАН АРАБАДЖИЯТА, СПОДВИЖНИК НА АПОСТОЛА
...И тогава земята изхрани дървото на общата памет.
Последна бе зимата и грачеха чумави гарвани.
Пет века, народе,
целувахме кости и камъни,
с цел да заключим в духа си вярата.
Няма лек за горещите рани в дълбоката твоя обител -
празненство и страдалчество стискат гърлата ни пусти.
И не вярвахме в библии, нито в икони Иисусови,
а пред Дякона, байо, в пепел и в ария горяха очите ни.
За да вдигнем чела и да тръгнем с позора на мъртвото
време
към небесата, където се люшна голямо бесило.
Всяка тъга е безмълвна победа.
Всяка примка е стреме.
И рева ти е страшна присъда, родино блага!
Пука ярема и кървясъл е гербът на правото дело
и пред кой да въздъхнеш: „ Лошо време, Василе, а иде
оран! “.
Иде оран, Апостоле, че изправи се равнищата келява
от Българско до свободата! И по-нагоре.
ОТБЛИЗО
Ти, който смирено се кръстиш пред хляба и виното,
а се блъскаш в стените на неуместната пристрастеност -
не задържай живота си!
Рикоширай сходно оловото пламнало,
с цел да паднеш в пръстта по най-вярната траектория,
а над тебе пшеницата да се кланя смирено...
За да паднеш оттатък времената и оттатък континентите,
където може би ще си спомниш, че си индивидът,
самичък на себе си
възложен.
КРАЙ ПЪТЯ
Проточи се дъждът,
запя прощална литургия,
димеше пътят отеснял
за двадесет и пет лета...
И се добрах настрана до камъка,
и каталясал се оставих.
Ръка протегнах,
а циганката разчерта живота ми
и писна от екстаз,
прозряла,
че съм стопанинът на хрътките,
които ме преследват.
***
Завесата c проскърцващо пълзене
предложи ми
игра на жмичка.
Оттатък в четири направления
ден е -
най-дългият от всички.
Това не са игри от детството -
не пускай зад тила ми кърпичка.
На двадесет и три
напълно естествено
живота си ще късам и ще закърпвам.
И аз ще прекатурна
свойте мисли,
ще вникна в анонимните предмети
и там, където прилепи увисват,
стихът ми като секира
ще засвети.
***
Закономерни са безкрайните естествени кръговрати.
А ние сме най-висшето създание на безконечната природа.
Защо животът ни тогава не е кръговрат?
Ако отвъдното не съществува,
животът е дъга.
Окръжността ще се затвори от децата ни.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ