Силвия Лулчева на 50: Не вярвам в случайности, не гледам назад, нито пък в бъдещето
През 1992 година приключва ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов” със компетентност “Актьорско майсторство за трагичен театър” в първия клас на професор Стефан Данаилов с помощник доцент Илия Добрев.
От завършването си е на щат в Младежкия спектакъл “Николай Бинев”. Лулчева играе асистентката, някогашната брачна половинка и булката в пиесата “Дуети” от Питър Куилтър на сцената на Театър 199. През 2004 година печели премията “Икар” в категория “най-добър дублаж” (тогава наричана “Златен глас”) за дублажа на “Сексът и градът” и “Женени с деца”, където е номинирана дружно с Мария Русалиева за цикъла “Шекспирови пиеси” и Венета Зюмбюлева за “Ало, ало!” и “Отдаденост”.
Извън сцената мнозина я познават като занимателен събеседник и персона с необикновено възприятие за комизъм
И ето от началото на годината тя е към този момент в “Сатирата”, след 26 година на сцената на Младежкия спектакъл, а обяснението е - “Имах потребност от смяна - повече години от живота си съм била в Младежкия спектакъл, в сравнение с отвън него”, споделя актрисата в изявление пред “Монитор” и добавя:
С огромната си обич артиста Васил Бинев.
“Беше безусловно спонтанно-необмислена постъпка, само че пък откри доста правилен отклик. Явно съм се обърнала към точния човек в подобаващия миг на вярното място. Иначе беше съвсем на смешка подхвърлено предизвикателство - безусловно се самопоканих с въпроса дали има място за работеща актриса като мен. И шефът Калин Сърменов не ме забави с отговора - сподели, че е подготвен незабавно да ми предложи нещо забавно. И по този начин... Не имам вяра в случайността, уповавам се, че съм си заслужила този миг, тъй като имах потребност от смяна.
В речника ми се беше настанил един израз: дълготрайна уседналост. Като погледна обратно, повече години от живота си съм била в Младежкия спектакъл, в сравнение с отвън него - цели 26. Да речем, че този стадий е щастливо минал, само че да забележим в този момент каква изненада крие новото. Имах потребност от работа, от срещи с режисьори, от забавни материали и такава опция ми се удава в този момент, което поддържа с още един мотив “за” моето решение. Никак нямам склонността да се заглеждам напред в бъдещето си и да върша дълготрайни проекти, нито пък някаква черна обвързаност носталгично да ме дърпа обратно - било е, хубаво е било, край, завършило е. Благодаря - елементарни - не помни и да забележим на коя гара слизам в този момент!
Аз съм страдала по-скоро от етикети, които хората са ми слагали в друга категория
Примерно: Силвия има хубав, запаметяващ се глас, ще я чуваме в дублаж, зад кадър, работата й ще бъде повече отвън сцената... Но се оказа, че има място за хора, говорещи вярно и прелестно, и на сцената. Не обичам етикетите. На френски има една доста хубава сентенция, има я и на всички езици: “Не се доверявай на външността”. И това в действителност е най-интересно в специалността - когато пристигна изненадата. Колко прелестно е, когато някой артист прояви нови качества и разгърне нова палитра от благоприятни условия в нещо, в което надълбоко не си очаквал да го намериш. Така че аз отхвърлям да се побера в някакви рамки, клишета и етикети. Все още се веселя, че по-скоро давам отговор на определението за артиста като глина, която би трябвало да бъде податлива на обработка и опичане съгласно визията на режисьора. Много ми се услажда да се подчиня на решението, да се покоря, изключително когато ме превзема някой, който в действителност си схваща от работата - идва квалифициран, чел, върви преди мен, води ме мъдро и интелигентно. Тогава в действителност е наслаждение да бъдеш дисциплиниран и даваш всичко от себе си. Не можеш да извадиш от мен с крясъци, викове и незнание скрити качества. Няма да ти ги покажа!
Винаги съм се стремяла да открия смешното в дадена обстановка. Аз персонално съм положила старания да си го отгледам възприятието за комизъм, тъй като то ме е спасявало в нелеки и не толкоз смешни интервали от живота. Защото другояче по какъв начин животът да продължи след най-страшното, в случай че не се хванеш за нещо леко смешно?! Като погледнеш, огромни майстори на комедията постоянно съумяват да разсмеят с нещо извънредно трагично. Когато Чаплин пада или някой го бие, ние всички се заливаме от смях - това е резултатът на излъганото очакване. Има го и в огромната литература. Не може да разказваш тъжна история за война или гибел, без вътре да има глътка наслада, глътка възприятие за комизъм, капчица обич - това са стълбовете, на които животът се крепи. Дидактичното не допира, не провокира емпатия. Няма по какъв начин да те приобщя към моето неспокойствие, в случай че ти предавам доста строго нещо извънредно трагично и извънредно мъчително. Само ще те изгоня от залата...
От дребна ме вълнуват събеседници, които съумяват с финес и възприятие за комизъм да ми опишат някаква история
Опитвам се да диря такива събеседници и в живота, и в книгите, които одобрявам, и в киното, което желая да виждам, и в сериалите, които повтарям - диря моментите, когато създателят лекичко се подписва в профил с усмивка, с възприятие за комизъм. То се отглежда като всичко друго - както хората си отглеждат децата, кучетата, мускулите във фитнеса. Всичко става с подготовка, последователно и целеустремено - аз целеустремено диря къде е смешното. Актрисата е известна с комедийните си превъплъщения, само че наподобява в живота си не е такава. На сцената поставя маска и хората я одобряват по един метод, само че за приятелите си е станала извънредно сурова и на моменти даже плашещо виновна и взискателна.
“По-рядко се майтапя, по-рядко се развеселявам, по-рядко мога да си разреша да се отпусна и да съм човек, който следи обстановката, а не е вътре в нея. Може би повода за това е, че имам мъчително възприятие за отговорност, което вместо с годините да затъпее и закърнее, вместо да ставам все по-лек и безконтролен човек, аз ставам все по-военизирана, дисциплинирана и все по-изискваща от себе си и от близките. А светът не върви натам.
И откровено скърбя, когато не разрешавам на хората да ме разсмиват, а желая от тях просто да си вършим работата, споделя тя.
Има нещо, което е върховен пилотаж - сериозната ирония. Режисьорът на “Оркестър Титаник” проф. Румен Рачев, за срещата с който съм извънредно признателна, даде правилен ключ: героите на Христо Бойчев би трябвало да са чисти и наивни. И мисля, че в действителност сме ги създали симпатични - някак ти се желае да ги качиш на влака и да потеглиш с тях, макар че не са доста “чистички” и “спретнати”. Но както самият създател споделя: за всеки трен си има пасажери и за всеки пасажер си има трен. Освен това попаднах на чудесна мъжка група от сътрудници, тъй че се усещам удобно. Радвам се, че пиесата се одобри по този начин добре, макар че и аз самата изначало бях изкушена да си мисля, че към този момент й е минало времето. Ами, ами! Още сме на тая гара, още чакаме влака, още се надяваме някой да спре и да ни качи...
Силвия приема насериозно и фамилните взаимоотношения. Тя изрично отхвърля да се подпише в гражданското с бащата на щерка си Васил Бинев, с който живее на фамилни начала. Причината е в нейния несполучлив първи брак, когато нарушила обетите, дадени в деня на сватбата й - да остарее със брачна половинка си и да стане майка на децата му.
“Един път се издъних, казвайки думичката “завинаги”, по тази причина в никакъв случай не бих се омъжила повторно”, признава къдрокосата актриса. Когато Лулчева е на 23 години, тя се дами за момче от махалата, което харесвала от дребна. “Интересно е, че аз постоянно съм го харесвала и съм си казвала, както в моминските си фантазии, по този начин и на глас пред приятелки, че щастлива ще е тази жена, която му стане брачна половинка. И тя в действителност е щастлива, тази, която е в този момент. Но аз не бях. Исках нещо доста, то ми се случи, само че се оказа, че не е за мен”, споделя Силвия пред “Стори”. Паметливи столични клюкари настояват обаче, че актрисата, която тогава е студентка в НАТФИЗ, е зарязала брачна половинка си поради връзката си със Слави Трифонов. Тя стартира преди още Дългия да стане прочут и двамата влюбени живеят на малко таванче покрай Женския пазар. Именно на Силвия, която е приключила столичната Френска гимназия, Слави посвещава песента си “Френската гимназия, нея Господ пази я”. Силвия и Слави са дружно за малко, задоволително с цел да се разведе актрисата със законния си мъж. Година след формалния бракоразвод пък тя среща настоящия си сътрудник в живота - артистът Васил Бинев, дружно имат щерка Елица. Двамата вземат участие в първия пълнометражен игрален филм на Яна Титова “Доза щастие” по автобиографичната книга на Весела Тотева за битката й с наркотичната взаимозависимост. Той ще се завърти в киносалоните през ноември 2019-а.
От завършването си е на щат в Младежкия спектакъл “Николай Бинев”. Лулчева играе асистентката, някогашната брачна половинка и булката в пиесата “Дуети” от Питър Куилтър на сцената на Театър 199. През 2004 година печели премията “Икар” в категория “най-добър дублаж” (тогава наричана “Златен глас”) за дублажа на “Сексът и градът” и “Женени с деца”, където е номинирана дружно с Мария Русалиева за цикъла “Шекспирови пиеси” и Венета Зюмбюлева за “Ало, ало!” и “Отдаденост”.
Извън сцената мнозина я познават като занимателен събеседник и персона с необикновено възприятие за комизъм
И ето от началото на годината тя е към този момент в “Сатирата”, след 26 година на сцената на Младежкия спектакъл, а обяснението е - “Имах потребност от смяна - повече години от живота си съм била в Младежкия спектакъл, в сравнение с отвън него”, споделя актрисата в изявление пред “Монитор” и добавя:
С огромната си обич артиста Васил Бинев.
“Беше безусловно спонтанно-необмислена постъпка, само че пък откри доста правилен отклик. Явно съм се обърнала към точния човек в подобаващия миг на вярното място. Иначе беше съвсем на смешка подхвърлено предизвикателство - безусловно се самопоканих с въпроса дали има място за работеща актриса като мен. И шефът Калин Сърменов не ме забави с отговора - сподели, че е подготвен незабавно да ми предложи нещо забавно. И по този начин... Не имам вяра в случайността, уповавам се, че съм си заслужила този миг, тъй като имах потребност от смяна.
В речника ми се беше настанил един израз: дълготрайна уседналост. Като погледна обратно, повече години от живота си съм била в Младежкия спектакъл, в сравнение с отвън него - цели 26. Да речем, че този стадий е щастливо минал, само че да забележим в този момент каква изненада крие новото. Имах потребност от работа, от срещи с режисьори, от забавни материали и такава опция ми се удава в този момент, което поддържа с още един мотив “за” моето решение. Никак нямам склонността да се заглеждам напред в бъдещето си и да върша дълготрайни проекти, нито пък някаква черна обвързаност носталгично да ме дърпа обратно - било е, хубаво е било, край, завършило е. Благодаря - елементарни - не помни и да забележим на коя гара слизам в този момент!
Аз съм страдала по-скоро от етикети, които хората са ми слагали в друга категория
Примерно: Силвия има хубав, запаметяващ се глас, ще я чуваме в дублаж, зад кадър, работата й ще бъде повече отвън сцената... Но се оказа, че има място за хора, говорещи вярно и прелестно, и на сцената. Не обичам етикетите. На френски има една доста хубава сентенция, има я и на всички езици: “Не се доверявай на външността”. И това в действителност е най-интересно в специалността - когато пристигна изненадата. Колко прелестно е, когато някой артист прояви нови качества и разгърне нова палитра от благоприятни условия в нещо, в което надълбоко не си очаквал да го намериш. Така че аз отхвърлям да се побера в някакви рамки, клишета и етикети. Все още се веселя, че по-скоро давам отговор на определението за артиста като глина, която би трябвало да бъде податлива на обработка и опичане съгласно визията на режисьора. Много ми се услажда да се подчиня на решението, да се покоря, изключително когато ме превзема някой, който в действителност си схваща от работата - идва квалифициран, чел, върви преди мен, води ме мъдро и интелигентно. Тогава в действителност е наслаждение да бъдеш дисциплиниран и даваш всичко от себе си. Не можеш да извадиш от мен с крясъци, викове и незнание скрити качества. Няма да ти ги покажа!
Винаги съм се стремяла да открия смешното в дадена обстановка. Аз персонално съм положила старания да си го отгледам възприятието за комизъм, тъй като то ме е спасявало в нелеки и не толкоз смешни интервали от живота. Защото другояче по какъв начин животът да продължи след най-страшното, в случай че не се хванеш за нещо леко смешно?! Като погледнеш, огромни майстори на комедията постоянно съумяват да разсмеят с нещо извънредно трагично. Когато Чаплин пада или някой го бие, ние всички се заливаме от смях - това е резултатът на излъганото очакване. Има го и в огромната литература. Не може да разказваш тъжна история за война или гибел, без вътре да има глътка наслада, глътка възприятие за комизъм, капчица обич - това са стълбовете, на които животът се крепи. Дидактичното не допира, не провокира емпатия. Няма по какъв начин да те приобщя към моето неспокойствие, в случай че ти предавам доста строго нещо извънредно трагично и извънредно мъчително. Само ще те изгоня от залата...
От дребна ме вълнуват събеседници, които съумяват с финес и възприятие за комизъм да ми опишат някаква история
Опитвам се да диря такива събеседници и в живота, и в книгите, които одобрявам, и в киното, което желая да виждам, и в сериалите, които повтарям - диря моментите, когато създателят лекичко се подписва в профил с усмивка, с възприятие за комизъм. То се отглежда като всичко друго - както хората си отглеждат децата, кучетата, мускулите във фитнеса. Всичко става с подготовка, последователно и целеустремено - аз целеустремено диря къде е смешното. Актрисата е известна с комедийните си превъплъщения, само че наподобява в живота си не е такава. На сцената поставя маска и хората я одобряват по един метод, само че за приятелите си е станала извънредно сурова и на моменти даже плашещо виновна и взискателна.
“По-рядко се майтапя, по-рядко се развеселявам, по-рядко мога да си разреша да се отпусна и да съм човек, който следи обстановката, а не е вътре в нея. Може би повода за това е, че имам мъчително възприятие за отговорност, което вместо с годините да затъпее и закърнее, вместо да ставам все по-лек и безконтролен човек, аз ставам все по-военизирана, дисциплинирана и все по-изискваща от себе си и от близките. А светът не върви натам.
И откровено скърбя, когато не разрешавам на хората да ме разсмиват, а желая от тях просто да си вършим работата, споделя тя.
Има нещо, което е върховен пилотаж - сериозната ирония. Режисьорът на “Оркестър Титаник” проф. Румен Рачев, за срещата с който съм извънредно признателна, даде правилен ключ: героите на Христо Бойчев би трябвало да са чисти и наивни. И мисля, че в действителност сме ги създали симпатични - някак ти се желае да ги качиш на влака и да потеглиш с тях, макар че не са доста “чистички” и “спретнати”. Но както самият създател споделя: за всеки трен си има пасажери и за всеки пасажер си има трен. Освен това попаднах на чудесна мъжка група от сътрудници, тъй че се усещам удобно. Радвам се, че пиесата се одобри по този начин добре, макар че и аз самата изначало бях изкушена да си мисля, че към този момент й е минало времето. Ами, ами! Още сме на тая гара, още чакаме влака, още се надяваме някой да спре и да ни качи...
Силвия приема насериозно и фамилните взаимоотношения. Тя изрично отхвърля да се подпише в гражданското с бащата на щерка си Васил Бинев, с който живее на фамилни начала. Причината е в нейния несполучлив първи брак, когато нарушила обетите, дадени в деня на сватбата й - да остарее със брачна половинка си и да стане майка на децата му.
“Един път се издъних, казвайки думичката “завинаги”, по тази причина в никакъв случай не бих се омъжила повторно”, признава къдрокосата актриса. Когато Лулчева е на 23 години, тя се дами за момче от махалата, което харесвала от дребна. “Интересно е, че аз постоянно съм го харесвала и съм си казвала, както в моминските си фантазии, по този начин и на глас пред приятелки, че щастлива ще е тази жена, която му стане брачна половинка. И тя в действителност е щастлива, тази, която е в този момент. Но аз не бях. Исках нещо доста, то ми се случи, само че се оказа, че не е за мен”, споделя Силвия пред “Стори”. Паметливи столични клюкари настояват обаче, че актрисата, която тогава е студентка в НАТФИЗ, е зарязала брачна половинка си поради връзката си със Слави Трифонов. Тя стартира преди още Дългия да стане прочут и двамата влюбени живеят на малко таванче покрай Женския пазар. Именно на Силвия, която е приключила столичната Френска гимназия, Слави посвещава песента си “Френската гимназия, нея Господ пази я”. Силвия и Слави са дружно за малко, задоволително с цел да се разведе актрисата със законния си мъж. Година след формалния бракоразвод пък тя среща настоящия си сътрудник в живота - артистът Васил Бинев, дружно имат щерка Елица. Двамата вземат участие в първия пълнометражен игрален филм на Яна Титова “Доза щастие” по автобиографичната книга на Весела Тотева за битката й с наркотичната взаимозависимост. Той ще се завърти в киносалоните през ноември 2019-а.
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ