Оказа се, че слънчевата система лети през Вселената почти четири пъти по-бързо, отколкото се смяташе досега
През 1969 година е намерено, че Слънчевата система се движи към съзвездието Лъв. Това е показано от резултата на Доплер — там е малко по-топло, в сравнение с в противоположната посока. Стандартният космологичен модел (ΛCDM) допуска, че скоростта на Слънчевата система е почти 370 км/с. Нови наблюдения обаче демонстрират, че това число може да е погрешно и че нашата система се движи през Вселената със скорост от почти 1,3 милиона км/с, или 3,67 пъти по-бързо.
Учените използваха мрежата от радиотелескопи Low Frequency Array (LOFAR) и два други радиотелескопа, с цел да картографират разпределението на радиогалактиките – галактики, които излъчват извънредно мощни радиовълни. Дългите им дължини на вълните разрешават на радиогалактиките да светят блестящо даже през плътните облаци от газ и прахуляк. Идеята беше, че колкото по-бързо се движи Слънчевата система, толкоз повече радиогалактики ще бъдат пред нея. Това е като в научнофантастичните филми, където по време на преход в хиперпространство звездите по пътя като че ли излизат от една точка в пространството.
Разликата в броя на радиогалактиките пред и зад системата ще бъде дребна, поради релативно ниската скорост на придвижване на Слънчевата система през пространството – доста по-малко от 1% от скоростта на светлината – тъй че релативистичните резултати са незначителни. Съвременните принадлежности обаче са способни да ги откриват. Освен това са измерени резултатите от доплеровите промени в яркостта (цвета) на радиогалактиките пред и зад системата. Колкото по-ярки и по-сини са галактиките пред системата и колкото по-слаби и червени са галактиките зад нея, толкоз по-висока е скоростта на системата през пространството.
В публикация, оповестена неотдавна в Physical Review Letters, откриватели оповестяват, че съгласно техните данни Слънчевата система се движи през космоса със скорост 3,67 пъти по-голяма от предсказаната от най-хубавия космологичен модел сега, ΛCDM. Това допуска, че нашето схващане за огромната конструкция на Вселената и нейната еволюция може да е погрешно. Възможно е радиогалактиките да са неравномерно разпределени и по този метод инцидентно да има малко повече от тях начело, в сравнение с откъм гърба. Вероятността за подобен сюжет обаче може да се смята за незначителна.
Получените данни корелират с измерванията на инфрачервеното излъчване от квазари – далечни дейни центрове на галактики, където бушуват свръхмасивни черни дупки. Тези обекти обаче не са толкоз многочислени във Вселената, че да могат да служат като главен ориентир за премерване на скоростта на нашата система. Освен това, понятието за скорост е релативно. В международен мащаб скоростта на Слънчевата система и другите космически обекти се мери по отношение на реликтовото излъчване – ехото от Големия гърмеж – което също допуска, че нашата Вселена е с идентична компактност във всички направления. Поне това допуска моделът ΛCDM, макар че самата Вселена може да има разнообразни възгледи по този въпрос.
