През 1935 г. в есето си Работата на изкуството в

През 1935 година в есето си „ Работата на изкуството в епохата на механичната репродукция “ известния и авторитетен немски критик с еврейски корени – Уолтър Бендмажин за първи път употребява термина „ аура “. С него разказва достоверното преживяване на изкуството. Терминът показва физическата непосредственост сред обектите и самите фенове. За Бенджамин това е изгубена борба, изключително през XX век с явления като всеобщата медия и невъзможността им да показват тъкмо тази отдалеченост – изкуството се е доближило, само че губи своята фамилиарност със фена.

Масовата медия по това време е радиото, фотографията и киното. Бенджамин показва, че актьорите, критиците, специалистите взимат изкуството от неговото пространство и натурализъм, една изключително свещена зона, с цел да я доставят до пространството на погледа. Единственото непокътнато, споделя критикът, е опцията да се преструваме, че имаме този обред.

Изкуството на XX век може да се счита за още по-слабо, откакто паралелно с него ще следим култа към личността. Ставаме очевидци на авторитетни персони, милиардери, политически фигури, заемащи челните позиции на вестници, списания и онлайн медии, като даже те би трябвало да бъдат афектирани, тъй като са намерили място до професионалните борци, както и шефовете на пъкъла. Бенджамин написа следното по тематиката:

„ Филмът дава отговор на треперещата аура с изкуствено пресъздаване на личността отвън студиото. Култът към филмовата звезда, обляна в пари от промишлеността, резервира неповторимата аура на личност, само че не и магията на личността, тя е обречена да бъде измамата на честото повтаряне. “

Критикът се концентрира върху медиума и то освен като изложение, само че и като конституиране на смисъла. В есето си приказва за връзките, теорията на медията и други дребни негативи, които на практика отхвърлят наличието на аура и връзка със фена.

Писателят в този миг се интересува повече от рецесиите на авторството и авторитарността, които стартират да изплуват по един или различен метод. Той приказва за медията като политически инструмент, а предвид на въздействието в обществените мрежи, то няма по какъв начин да не признаем, че въпросният господин е съумял да предскаже едно грозно и не толкоз приветливо човешко бъдеще:

„ С повишаващото се въздействие на пресата, която слага новите политически, религиозни, научни, професионални и местни органи пред читателите, следва повишение на писателите, минали от другата страна на читателската преграда. Всичко стартира с дребните вестници, които отварят място за читателски писма до основния редактор. Днес няма пространство, в което европеецът да няма право да разгласява нещо някъде, както и да разяснява своята работа, горест, да показва документални рапорти и всякаква друга информация. Така, дистанцията сред създателя и публиката губи своята основна концепция. “

За да потвърди своя труд, Бенджамин даже прави разбори в кино салоните и открива, че на усещанията им е належащо доста малко, с цел да могат да се разсеят елементарно и да изгубят връзката. Всички са критици, споделя създателят, само че в киното тази позиция въобще не е нужна на новото изкуство. Публиката е просто откривател на един екран, в който липсва всякаква мисловна активност. Пасивната консумация и хабиталното въздействие не могат да изградят осведомено мнение или здравословно чувство за съразмерност.

По някаква причина даже интернет се трансформира в сходна среда, в която потребителят се бомбардира с картинки, занимателни клипове, музика, реклами и най-различни други въздействия. Именно там потребността от достоверно и автентично наличие ще избледнее – почитателите на създателя го откриват точно в обществените мрежи. Няма нови хрумвания, а единствено добре копирани остарели.

Що се отнася до бедния критик, той признава, че на финала се намира в една доста странна платформа, където той самия е медиум с прекратени връзки с действителния физичен свят, като само са оставени материалните условия на потребителите – това е медиум, в който всеки получава своята колонка, обществена фото изложба, студио за даване на видео материали и всичко това е пристигнало във време, в което фашизма е имал потребност от нов способ за промиване на мозъци. Точните думи са:

„ Фашизмът се пробва да провежда новоформираните пролетарски маси, без да визира структурата на собствеността, която масите се пробват да отстраняват. Фашизмът търси избавление не в даването на права на масите, а в късмет да се показват. Масите имат право да променят връзките си със собствеността; Фашизмът търси метод да им даде опция за изложение и в същото време опазване на собствеността. Логическия резултат от това деяние е анестезия на политическия живот. “

Логическият резултат, както почитателите по-късно ще го нарекат, е обръщането на тил на политиката, превръщането на индивида в наблюдаващ в името на запазването на неадекватността, това е сантиментална версия на война и кръвопролитие, прославено в италианския манифест на Филипо Маринети и литературните писания на нацистки интелектуалци като Ернст Юнгер. Бенджамин показва ясно по какъв начин с чупенето на аурата се реализира нещо още по-специално – оспиването на индивида за политическия живот, който диктува разпоредбите на неговия личен.

По време на издигането на този режим в Европа, Бенджамин ще следи по какъв начин индивидът най-сетне се е отчуждил от себе си до по този начин степен, че може да усети личното си заличаване с упойките на удоволствието от първия натрапен ред. За него фашизма е просто една красива анестезия или даже опиат, който може да накара консуматорите да прибягнат и да търсят всеобщо принуждение, с цел да получат своята последваща доза. Разсейването и дезориентирането е детайл, търсен напълно за компенсирането на елементарното раздробяване и загубата на смисъла и естествените прекарвания.

По някаква причина, критикът е съумял да усети идната война на пропагандата, която не стопира да се показва и до през днешния ден и да ни демонстрира на какво в действителност сме способни.