10 вдъхновяващи поетични откъса от Пейо Яворов
През 1878, на 13 януари, в град Чирпан се ражда Пейо Крачолов Яворов, на който ориста отрежда да стане един от великите ни поети.
Освен с дейната си литературна активност, той е прочут и като участник в българското национално придвижване за избавление на Македония и в Балканската война (1912 година – 1913 г.).
Пейо Яворов е създател на над 160 стихотворения, събрани в три стихосбирки, които са преведени на повече от 20 езика, измежду които съветски, белоруски, украински, полски, чешки, немски, британски, арменски, японски, китайски, италиански, френски, румънски и други
Като любопитен факт от неговото детство можем да отбележим, че до три години Пейо е слабоват, посърнал и не може да приказва. Когато най-после проговаря, бащата му – Тотю Крачолов, който бил прочут, че прави най-хубавия мавруд в този край, черпи цяла седмица с вино своите съграждани.
Яворов прописва стихове едвам седемгодишен, а геният му впечатлява различен огромен български стихотворец – Пенчо Славейков, който след време го изтегля в София.
Името на поета се свързва с няколко бурни любовни истории: знае се неговото близко другарство с Дора Габе, както и пламенната му обич към Мина Тодорова, на която посвещава най-красивите си стихове като „ Благовещение “, „ Вълшебница “ и „ Две хубави очи “. Жената, чиято обич се оказва съдбовна за Яворов е Лора Каравелова – щерка на държавника Петко Каравелов, с която се венчава през 1912 година.
Подбрахме 10 вдъхновяващи поетични фрагмента от творчеството на огромния български стихотворец, с които да отбележим годишнината от неговото рождение.
1. Из „ Песента на индивида “
Един и същ на битието с урагана,
аз шеметно се нося, дух из океана
на мрачевина нестресвана от сън за ден,
без нявга завчас негде да застана,
напред самотно устремен…
2. Из „ Обичам те “
Обичам те – въздушно нежна, в нежна младост,
като на ангела сънят,
и сън си ти вещателен за тиха наслада
в нерадостта на моя път,
и първи път за изповед в сърце ридае
положителното и прегрешението,
и ето ден – и ето мрачевина е.
3. Из „ Хайдушки песни “
Ден денувам – кътища потайни
нощ преспивам – пътища незнайни;
няма тато, нито мама –
тато да ругае,
мама да ридае…
Леле моя
ти Пирин планино!
Море черно
цариградско вино.
С зложелател врагувам – мяра съгласно мяра,
с мил благувам – религия зарад вяра;
нямам братец, ни сестрица –
братец да ме хвали,
а сестра да жали…
Леле моя
сабя халосия!
Море люта
одринска ракия.
Бог богува – дано си богува,
цар цари – века ли цари?
Нямам либе, първа любов –
мене да чака
и да ме оплаква…
Леле моя
пушка огнебойка!
Море тънка
солунска госпожица.
4. Из „ Ще бъдеш в бяло “
Ще бъдеш в бяло – с вейка от маслина
и като ангел в бяло облекло…
А мисля днес; света разяден от зло
не е, щом той е твоята татковина.
И ето усъмних се най-подир
в невярата тревожна – желая мир.
И с религия ще разкрия аз обятия,
втренчен в две залюбени очи,
и спокоен ще пия техните лъчи, –
ще пия светлина, лечебни глътки.
И отново ще се обърна прояснен
света да видя цялостен при ослепителен ден.
5. Из „ Моята изповед “
От ранни утрини зори
почнах и ви учих –
по какъв начин се люби, по какъв начин се пей –
по какъв начин цялостно се живей.
До сетни вечерни зари
самичък се не научих!
Много любих, доста пях…
Как малко аз живях! 
6. Из „ Вълшебница “
Душата ми е пленница смирена,
плени я твоята душа! – пленена,
душата ми е в тихи две очи,
Душата ми те моли и заклина:
тя моли; – аз те гледам; – век измина…
Душата ти магьосница мълчи.
7. Из „ Сенки “
На тъмна нощ часът. Аз виждам откроени
две тъмни сенки: там зад бялата завеса,
де лампата гори, в поле от светлина,
две сенки на нощта… Сами една пред друга,
сами една за друга в жадност и притома,
там – сянката на мъж и сянка на жена.
Мъчително глава се към глава навежда, –
те няма да се чуят: желаят и не могат.
Те шушукат може би – от що се те боят?
Напрегнато ръце се към ръце протягат
и отново се не допират! Искат и не могат…
И отново, един пред различен, един за различен стоят.
8. Из „ Защо мълчиш “
Защо мълчиш – смутена, бледна?
Какво, боиш ли се от мен?
За мен скръбта е – чуй – безвредна,
че в нея аз съм закален.
За всеки удар на ориста
усмивка единствено имам аз; –
въз мен да падат небесата –
ще бъда студен и тогаз.
Без позор, без боязън – кажи ми право,
що на душата ти тежи?
За момент си дай сърце твърдо,
9. Из „ Душата ми е пуста… “
Душата ми е пуста: стихия къса
опустоши всичко там. Напразно към този момент
диря бих дирил от фантазията сладка
по тебе, облик потъмнял! Далече,
цялостен век надалеч са от мен
миражите на вчерашния ден.
10. „ Две хубави очи “
Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; – музика – лъчи
Не желаят и не дават обещание те…
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и несгоди
ще хвърлят на следващия ден върху тях
булото на позор и грях.
Булото на позор и грях –
не ще го хвърлят върху тях
пристрастености и несгоди.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли…
Не желаят и не дават обещание те! –
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете…
