Как Русия продала Аляска?
През 1867 година Руската империя била в мъчно финансово и политическо състояние. Тя имала огромни задължения след Кримската война (1856). Освен това, министрите на Александър II (Цар Освободител) изпитвали затрудения с ръководството на големите територии на империята.
Аляска, която била присъединена към Русия през 1741 година от мореплавателя Витус Беринг, била тъкмо такава притеснителна територия. Въпреки, че там се добивали доста кожи от морски видри и тюлени, Руско-американската компания, която управлявала тези земи, непрестанно желала нови и нови дотации.
Със своя тежък климат и стеснен селски капацитет, Аляска в никакъв случай не е била привлекателно място за заселване и колонизация. Там имало единствено няколко ферми за кожи и към хиляда ловци и бойци, които обозначавали властта на съветския император.
Слуховете, че в Аляска има злато, единствено влошавали нестабилната обстановка. Било прекомерно допустимо натам да тръгне лавина имигранти, сходна на онази, която през 1849 година откъснала Калифорния от Мексико. Почти всички считали, че е най-добре тази земя да се продаде на рационална цена, в сравнение с след няколко години да бъде откъсната гратис от Русия.
В началото на март 1867 година съветският дипломат в Съединени американски щати барон Едуард Стекл получил напътствие да предложи голямата територия на Аляска на държавния секретар на Съединени американски щати Уилям Х. Сюард за 5 милиона $.
Във Вашингтон били въодушевени. Сюард бързал да извърши договорката. Той бил гневен последовател на експанзионизма и вярвал, че Аляска, без значение от своята раздалеченост, един ден ще бъде нужна на Съединени американски щати.
Барон Стекл съобразил, че паралелно с нетърпението на Сюард ще пораства и цената. Затова избрал тактичност на бавене в договарянията. Уловката сработила. В продължение на 2 седмици Сюард непрекъснато увеличавал цената пред „ нерешителния “ Стекл. Най-после вечерта на 29 март съветският дипломат получил от него заричане да се платят 7,2 милиона $. Сюард настоял договорът да бъде подписан още същата нощ. За да се форсира работата, Сюард и Стекл свикали всичките си чиновници.
През нощта договорът за продажбата в размер 27 страници бил подписан в Държавния департамент. Работата завършила в 04.00 ч. сутринта.
Барон Стекл бил изключително удовлетворен и предполагал, че освен ще бъде окуражителен от царя, само че и ще получи доста заплащане за майсторската интервенция.
На Сюард обаче предстояло да получи утвърждение от Сената и Палатата на представителите – долната камара на Конгреса. Сенатът одобрил договорката, само че конгресмените били ядосани, че секретарят не се съветвал с тях, преди да похарчи толкоз пари. Критиците се подигравали поради „ хладилника на Сюард “ и „ парка за бели мечки “.
Барон Стекл направил всичко допустимо, с цел да насърчи одобряването на контракта. Когато станало ясно, че съглашението може да бъде развалено, той поканил някогашния американски финансов министър Робърт Дж. Уокър да стане скришен лобист на Руската империя.
Уокър, сходно на Сюард, освен бил корав покровител на политиката на разширение на Съединени американски щати, само че имал мощни другари във Вашингтон и достъп до авторитетния вестник „ Дейли Морнинг Кроникъл “. Освен това, доста се нуждаел от пари. Той се захванал съществено със задачата, употребявайки изявленията във вестника като средство за увещание. Колонката му се появявала всеки ден. Той пишел, че Аляска може да стане пост в бъдещата битка за владичество в Тихия океан, че климатът там е „ прелестен “ и, че земята е толкоз препълнена с всевъзможни благосъстояния, та пътешественикът може да събира злато с „ цялостни шепи “.
Аргументите на Уокър се оказали безапелационни и законопроектът за Аляска бил признат на 18 юли 1868 година със 113 гласа „ за “, 43 – „ срещу “ и 44 „ въздържали се “.
Конкурентът на Уокър – журналистът Урия Пейнтър, който бил срещу договорката, обаче решил да си разчисти сметките със своя конкурент. На 1 август американското министерство на финансите издало няколко чека за общо 7.2 милиона $, които били предадени на барон Стекл. Пейнтър решил да следи по кое време някой от „ играчите “ в Конгреса и отвън него ненадейно ще забогатее. Не му се наложило да чака дълго. Няколко дни по-късно вестниците съобщили, че чантата на Уокър, който пътувал в северните елементи на Съединени американски щати, била открадната с 16 000 $ в нея. Цялата сума била в златни документи на Министерството на финансите. Местната полиция заловила крадеца и върнала парите, само че Уокър, кой знае за какво, решил да не повдига обвиняване.
За Пейнтър това било ясно доказателство, че на Уокър му заплаща съветското държавно управление. Била основана комисия в Конгреса за следствие на корупция. Но тя не направила никакви сензационни разкриване и не разкрила някой да е плащал за гласоподаване по избран метод в Конгреса.
Междувременно съветската Аляска станала де-факто американска територия. Руснаците нямали самообладание да се махнат оттова, а американците – публично да открият собствен надзор. През септември 1867 година американският военачалник Ловел Русо доплавал в Новоархангелск (Ситху), столицата на съветска Аляска, и направил приемането. За да се маркира американското наличие на полуострова, в Ситху и няколко други пристанища били ситуирани войски.
И най-после, през 1912 година загрижеността заради неналичието на закон и ред в изоставената територия принудила Конгреса да одобри учредителен акт. Съгласно закона се създавали служба „ губернатор “ и правоохранителни органи, като се заделяла и дребна сума за обучение на ескимосите.
Въпреки това, същинската стойност на територията към момента предизвиквала подозрения. Едва с експлоадирането на Втората международна война военните и стратегическите съображения най-сетне пристегнали крепко „ парка на белите мечки “ към Съединени американски щати. По това време колосалната територия, два и половина пъти по-голяма от Украйна и купена за по-малко от 2 цента на акър, станала „ безусловно нужна “ – както в миналото планувал Сюард.
