Самотата е изобретена през 19 век
През 1759 година търговецът от Съсекс Томас Търнър написа за заболяването на своята брачна половинка в дневника си. Той е уверен, че „ единственият му другар “ е на път да почине.
Търнър се оказва прав и Маргарет (Пеги) Търнър почива на 23 юни 1761 година Търнър, на 32 години по това време, се занимава освен с магазина си, само че и с предприемачество, преподавател е, геодезист и се грижи за бедните, написа завети и оказва помощ с налози, играе крикет и чете доста, в това число работите на Уилям Шекспир, Джоузеф Адисън и Самюъл Ричардсън. С всичките си занимания Търнър е заобиколен от другари. И въпреки всичко, както написа в дневника си, той се усеща „ зарязан “:
Дневникът на Търнър се трансформира в скъп източник на историците за живота и всекидневието на англичаните през 18 век. Той служи също по този начин и като встъпление в историята на самотата – тематика, която има необикновен отзив през 21 век. Едва неотдавна Комисията на Джо Кокс за самотата – основана от убития народен представител от лейбъристите – разгласи, че самотата визира девет милиона души във Англия и прикани държавното управление да формулира национална тактика за битка с казуса.
Самотата е изненадващо съвременно нещо. Откъде знаем? Дори когато е в бездънен печал, Томас Търнър в никакъв случай не употребява тъкмо тази дума и в никакъв случай не се разказва като уединен. Това е по този начин, тъй като през 18 век „ езикът “ на самотата към момента не е съществувал. Говорило се е за „ изолираност “, само че тази дума разказва положението да си самичък и не е обвързвана с съответни усеща. Освен това, въпреки че по времето на Търнър, несъмнено, е било допустимо човек да се усеща самичък – както той, когато е губи жена си – той е имал религия. С други думи, той в действителност не е самичък, a черпи мощ от „ Божественото Провидение “.
През Джорджианска ера има и различия по отношение на цената на усамотението. Някои се счита, че то е нездравословно за физическото и психическото здраве на човек, до момента в който други смятат, че е от значително значение, с цел да бъдем здрави. Но епохата прави разлика сред уединението, което човек самичък избира, и уединението, което му се постанова. В края на 18 век на изолацията се гледа като метод за израстването на човек посредством съзерцаване върху греховете му – в сходство с обичайните духовни стойности на усамотението в този интервал. С течение на времето обаче изолацията стартира да се употребява за наказване на нарушители, а не за тяхното реформиране.
През 19 век това различаване на разликите сред другите типове усамотение върви ръка за ръка с създаването на нов език на „ самотата “, заплахата от който се смяташе, че визира всички, а освен нарушителите.
Виктория научава, че става кралица, пред нея са коленичили лорд Конингам (ляво) и архиепископът на Кентърбъри
Когато брачният партньор на кралица Виктория, принц Алберт, почива, в дневниците си тя документира своята изолацията, оплаквайки се, че е „ отчаяна… напълно сама и в злощастие “ (февруари 1862 г.). Всеки ден тя открива, че „ чувството за самотност от ден на ден се усилва “ (12 май 1862 г.). Кралицата обаче намира разтуха, когато вижда и другите, които скърбят за Алберт:
Виктория написа за своето терзание по-различно от Томас Търнър и това е значимо. Да, двамата имат друг обществен статус и генезис, както и пол, упования и метод на живот. Но личните настройки на Виктория демонстрират освен по какъв начин тя и нейните жители са по-сантиментални в оправянето с тъгата от хората от Джорджианската ера, само че и по какъв начин при нея съществува „ език “, които да разказва самотата, какъвто не е съществувал по времето на Търнър. Докато той е учтив да има вяра, че Бог ще стои зад неговата загуба, Виктория е родена в друга философска ера. Фокусът върху индивида, почнал през 19 век, обвързван с индустриализацията, светския хуманизъм и романтизма, слага повече акцент върху страстите, свързани с изоставянето – изключително със самотата.
Карл Юнг
Това езиково прекосяване от „ изолираност “ към „ самотност “ става по-интензивно, защото дисциплините психиатрия и логика на психиката акцентират патологиите на усамотението. Швейцарският психиатър и психоаналитик Карл Юнг споделя, че хората са „ интровертни “ или „ екстровертни “. В индивидуалистичния, упорит западен свят от началото на 20 век екстровертността е по-ценна от интровертността. Увереността и общителността не се смятат единствено за обществени лубриканти, само че и се свързват с положителното психологично здраве. Въпреки че едвам през 60-те години самотата стартира да се дефинира като обществен проблем, практическите и метафизичен основи на днешната „ зараза от самотност “ към този момент са сложени.
„ Nighthawks “ от Едуард Хопър
Тъй като индустриализацията довежда до урбанизация, до 20 век в градовете живеят повече хора от всеки път. Членовете на доста фамилии се разпиляват, старите остават сами, а градският живот донася отчуждение на младите – даже от себе си. Самотните хора в градовете са повтаряща се тематика в творбите на американския художник-реалист Едуард Хопър и писателят Франц Кафка – и двамата съпоставят самостоятелния човек против неприятелски, непослушен и мрачен свят. Английската писателка Вирджиния Вулф написа за своята самотност през 1928 година в дневника си:
Американският стихотворец Мей Сартън по сходен метод асоциира полезността на самотата и изкуството, само че удостоверява една разлика от по-рано: „ Самотата е бедността личността; усамотението е благосъстоянието на личността. “ Докато концепцията за самотата, откритие от 19 век, се развива през годините, това разграничаване се повтаря, което единствено демонстрира какъв брой самотата е прочувствена липса, която ни изпразва, тъй като е обвързвана с неналичието на смислени връзки. Усамотението пък е богато прекарване, където връзки въпреки всичко съществуват.
Те могат да бъдат духовни или всемирски, може да включват другари, сътрудници или любовници, само че историческата общото тук е, че смислените връзки имат значение толкоз за Търнър, Виктория и Улф, колкото и за нас. За разлика от тях неналичието на такава съгласуваност може да се окаже съдбовна, за което свидетелстват журналите на американската авторка Силвия Плат, която се самоуби на едвам 30-годишна възраст. Много преди нейната стихосбирка „ Ariel “ и романа „ The Bell Jar “, стана необятно прочут, Плат се бореше за възприятието за принадлежност, което непрекъснато беше отвън обсега й:
