22 май 1455 г. Войната на розите
През 1455 година борбата при Сейнт Олбанс в Англия поставя началото на войната за британския трон сред последователите на Ланкастърите (с характерен знак алена роза) и ръководещата династия на Йорк (с характерен знак бяла роза). Конфликтът траял 30 години.
През 1399 година по самодейност на бароните от северните графства е свален от престола Ричард II, последният крал от династията на Плантагенетите. Бароните слагат на престола Хенри Ланкастърски под името Хенри IV (1399-1413).
При новата Ланкастърска династия политическото въздействие на реакционната феодална аристокрация доста се ускорява. Под неин напън синът на Хенри IV — Хенри V (1413-1422), възобновява Стогодишната война с Франция, която е позатихнала в края на 14 век. След гибелта на Хенри V през 1422 година във Франция в разгара на неговите военни триумфи, короната минава към сина му Хенри VI, който по това време не е навършил и година.
Около престола стартира битка на най-едрите феодали в Англия за въздействие и власт.
В това време сполучливо обновената война във Франция взема за англичаните неприятен поврат. След завършването на Стогодишната война през 1453 година Англия от всички свои завоевания във Франция резервира единствено Кале. Разгромът на въстанието на Джек Кед (1450 г.) и зародилите по време на това въстание класови стълкновения принуждават богатите жители и „ новата аристокрация “ да се откажат от вярата за необятно национално придвижване като средство за битка с господството на едрите феодали.
Сега те, възлагайки всичките си упования върху промяната на династията, в контраст на Ланкастърите стартират да поддържат Йорките — родственици на кралския дом, също доста огромни земевладелци в Англия. Наименование и знаци. Често срещано изказване е, че Червената роза е герб на рода Ланкастър, а Бялата роза на рода Йорк. Това не е правилно - правнуците на Едуард III имали сходни гербове: Хенри VI е употребил герба на Плантагенетите (комбинация от герба на Англия - три леопарда на алено поле и герба на Франция - три лилии на светлосин фон), а херцог Йорк е имал същия герб, само че допълнен единствено с купата му. Розите не представлявали гербове, а единствено отличителни емблеми на двете враждуващи партии. Счита се, че името " Война на розите " не е употребявано по време на самата война. Терминът влиза в приложимост през 19 век, след публикуването на Anne of Geierstein от Сър Уолтър Скот.
Въпреки че розите от време на време са употребявани като знаци по време на войната, в множеството случаи воюващите са носели значки със знаци, свързани с техните феодали. Така да вземем за пример силите на Хенри в Битка при Босуърт са воювали под знаме с червен змей, а ѝоркската войска е употребила признака на Ричард III - бял глиган. Въпреки това доказателство за смисъла на розите като знаци по това време е фактът, че крал Хенри VII в края на войната избира за собствен знак комбинацията от алена и бяла роза - Роза на Тюдор: бял вътрешен кръг от емблемата на Йорките и червен външен пръстен от знака на Ланкастърите. При това имената на воюващите родове нямат нищо общо с градовете Йорк и Ланкастър, или графствата Ланкашър и Йоркшър. В реалност земите и замъците на рода Ланкастър са основно в Глостършър, Северен Уелс и Чешър, а парцелите и замъците на рода Йорк са пръснати из цяла Англия.
Ход на войната Противопоставянето сред Йорк и Ланкастър минава във боен спор през 1455 година, когато йоркистите печелят първата борба при Сейнт Олбън. Скоро по-късно Народното събрание афишира Ричард Йоркски за кралски протектор и правоприемник на Хенри VI. През 1460 година обаче в борбата при Уейкфилд Йоркският херцог е погубен. Партията на Бялата роза е управлявана от сина му Едуард, който през 1461 година е коронясан за крал под името Едуард IV. В тези години йоркистите печелят победи при Мортимър-Крос и Таутън. При последното стълкновение главните сили на ланкастърците са разрушени, крал Хенри VI и кралица Маргьорит бягат от страната, само че кралят скоро е хванат и затворен в Тауър. С известни спирания войната продължава три десетилетия. Ланкастърите са подкрепяни от най-крупните феодали на Северна Англия, а зад Йорките застават феодали от южните и източни територии, които са отстранени от власт от Ланкастърите. Феодали от югоизтока се нуждаят от мощна кралска власт, която да ги подкрепя в придобиването на нови благосъстояния, а другите, аристократите от севера, желаят да запазят своята самостоятелност. Активните бойни дейности се възобновяват през 1470 година, когато на страната на Ланкастър минават граф Ричард Уоруик и херцог Кларънс (по-млад брат на Едуард IV). Двамата връщат короната на Хенри VI. Едуард IV дружно с другия си брат херцог Ричард Глостърски бяга в Бургундия, откъдето се връща през 1471 година Херцог Кларънс още веднъж минава на страната на брат си и йоркистите печелят при Барнет и Тюксбъри. В първото стълкновение е погубен граф Уоруик, а при второто - принц Едуард, единственият наследник на Хенри VI. Скоро по-късно самият Хенри умира в Тауър.
Така се поставя завършек на Ланкастърската династия.
Борбата сред враждуващите групировки протича яростно и кръвопролитно. Поради болестта на крал Хенри VI през 1455 година за регент на Англия е разгласен херцогът на Йорк — Ричард, само че Ланкастърите го отстраняват, а по-късно в едно от сраженията го убиват. Върху отрязаната му глава е сложена книжна корона и главата е изложена на една от крепостните стени в град Йорк. Съотношението на силите обаче се трансформира. През 1461 година синът на падналия Ричард — Едуард, разгромява армията на Ланкастърите и превзема Лондон. Крал Хенри VI е изпратен в пандиза на крепостта Тауър и Едуард IV (1461-1483) заема престола. Недоволни от настъпилата политическа смяна, през 1470–1471 година Ланкастърите провеждат прелом за връщане на престола на затворения крал Хенри VI, само че опитът им не е несполучлив. Едуард съумява да разгроми заговорниците, да залови излезлия от Тауър пандизчия и да го убие. Режимът открит по-късно в Англия има тираничен темперамент.
Управлението на Едуард IV не поставя завършек на войната сред Червената и Бялата роза, която нееднократно е възобновявана по време на неговото ръководство.
Едуард се разправя грубо с бароните ланкастърци. Но той не се доверява и на бароните йоркисти; доближава до себе си хора от междинния пласт на рицарството, раздава им трофеи и владения. Едуард се отнася с съмнение и към Народното събрание, чиито избори, както и по-рано, се намират под въздействието на феодалната аристокрация. Той принуждава Народното събрание да му гласоподава пожизнено право да събира митата. Всичко това дава на краля обилни средства, прави ненужно свикването на Народното събрание и му дава независимост по въпросите на ръководството и законодателството. Едуард IV води политика на поощряване на родната търговия и индустрия. Той не разрешава да се изнася от Англия най-ценните качества вълна, като подтиква по подобен метод развиването на сукнарството; взема ограничения за обезпечаване на износа на британски сукна в Нидерландия и Италия без посредничеството на Ханзата и на венециански търговци. Едуард IV, първият крал от рода Йорк, цари до гибелта си през 1483 година Наследява го малолетният му наследник Едуард V.
Единодушно Кралският съвет обаче афишира новия крал за незаконнороден наследник (покойният крал бил прочут коцкар и с изключение на формалната си брачна половинка е имал още един скришен брак). Така на престола се възкачва Йоркският херцог Ричард (брат на Едуард IV) под името Ричард III. Той се разпорежда да бъдат убити малолетните синове на брат му Едуард и по този метод настройва против себе си бароните на Йорк и бранителите на Ланкастърската династия. Краткото и трагично царуване на Ричард III е изпълнено с битка против явната и скрита опозиции, в нея той изначало има триумф, само че броят на съперниците му бързо нараства. На 22 август 1485 година ланкастърските сили отпред с Хенри Тюдор (правнук на Джон Гонт по женска линия) влизат в Уелс. В борбата при Босуърт Ричард III е погубен и крал става Хенри Тюдор под името Хенри VII, който се дами за дъщерята на Едуард IV Елизабет Йоркска. През 1487 година граф Линкълн (племенник на Ричард III) се пробва да върне короната на Йорк, само че в сражението при Стоук Фийлд е погубен.
Кръвопролитната война сред Червената и Бялата роза най-накрая приключва. За крал е повдигнат Хенри VII (1485-1509 г.),
основоположник на династията на Тюдорите. В резултат от брака, който подписва с дъщерята на Едуард IV — Елизабет, той в действителност сплотява партиите на Ланкастърите и Йорките. Създаден е обединен герб за двете групировки. Новият държател укрепва кралската власт. Централизираната британска страна се стабилизира. Социална опора на монархията е новата аристокрация. Създават се предпоставки за одобряване на британския максимализъм. Войната на розите поставя фактическия завършек на британското Средновековие. По време на сражения, на ешафодите и в пандиза умират освен всички публични наследници на Плантагенетите, само че и забележителна част от британските рицари и лордове. Възцаряването на Тюдорите условно се води за началото на Новото време в британската история.
През 1399 година по самодейност на бароните от северните графства е свален от престола Ричард II, последният крал от династията на Плантагенетите. Бароните слагат на престола Хенри Ланкастърски под името Хенри IV (1399-1413).
При новата Ланкастърска династия политическото въздействие на реакционната феодална аристокрация доста се ускорява. Под неин напън синът на Хенри IV — Хенри V (1413-1422), възобновява Стогодишната война с Франция, която е позатихнала в края на 14 век. След гибелта на Хенри V през 1422 година във Франция в разгара на неговите военни триумфи, короната минава към сина му Хенри VI, който по това време не е навършил и година.
Около престола стартира битка на най-едрите феодали в Англия за въздействие и власт.
В това време сполучливо обновената война във Франция взема за англичаните неприятен поврат. След завършването на Стогодишната война през 1453 година Англия от всички свои завоевания във Франция резервира единствено Кале. Разгромът на въстанието на Джек Кед (1450 г.) и зародилите по време на това въстание класови стълкновения принуждават богатите жители и „ новата аристокрация “ да се откажат от вярата за необятно национално придвижване като средство за битка с господството на едрите феодали.
Сега те, възлагайки всичките си упования върху промяната на династията, в контраст на Ланкастърите стартират да поддържат Йорките — родственици на кралския дом, също доста огромни земевладелци в Англия. Наименование и знаци. Често срещано изказване е, че Червената роза е герб на рода Ланкастър, а Бялата роза на рода Йорк. Това не е правилно - правнуците на Едуард III имали сходни гербове: Хенри VI е употребил герба на Плантагенетите (комбинация от герба на Англия - три леопарда на алено поле и герба на Франция - три лилии на светлосин фон), а херцог Йорк е имал същия герб, само че допълнен единствено с купата му. Розите не представлявали гербове, а единствено отличителни емблеми на двете враждуващи партии. Счита се, че името " Война на розите " не е употребявано по време на самата война. Терминът влиза в приложимост през 19 век, след публикуването на Anne of Geierstein от Сър Уолтър Скот.
Въпреки че розите от време на време са употребявани като знаци по време на войната, в множеството случаи воюващите са носели значки със знаци, свързани с техните феодали. Така да вземем за пример силите на Хенри в Битка при Босуърт са воювали под знаме с червен змей, а ѝоркската войска е употребила признака на Ричард III - бял глиган. Въпреки това доказателство за смисъла на розите като знаци по това време е фактът, че крал Хенри VII в края на войната избира за собствен знак комбинацията от алена и бяла роза - Роза на Тюдор: бял вътрешен кръг от емблемата на Йорките и червен външен пръстен от знака на Ланкастърите. При това имената на воюващите родове нямат нищо общо с градовете Йорк и Ланкастър, или графствата Ланкашър и Йоркшър. В реалност земите и замъците на рода Ланкастър са основно в Глостършър, Северен Уелс и Чешър, а парцелите и замъците на рода Йорк са пръснати из цяла Англия.
Ход на войната Противопоставянето сред Йорк и Ланкастър минава във боен спор през 1455 година, когато йоркистите печелят първата борба при Сейнт Олбън. Скоро по-късно Народното събрание афишира Ричард Йоркски за кралски протектор и правоприемник на Хенри VI. През 1460 година обаче в борбата при Уейкфилд Йоркският херцог е погубен. Партията на Бялата роза е управлявана от сина му Едуард, който през 1461 година е коронясан за крал под името Едуард IV. В тези години йоркистите печелят победи при Мортимър-Крос и Таутън. При последното стълкновение главните сили на ланкастърците са разрушени, крал Хенри VI и кралица Маргьорит бягат от страната, само че кралят скоро е хванат и затворен в Тауър. С известни спирания войната продължава три десетилетия. Ланкастърите са подкрепяни от най-крупните феодали на Северна Англия, а зад Йорките застават феодали от южните и източни територии, които са отстранени от власт от Ланкастърите. Феодали от югоизтока се нуждаят от мощна кралска власт, която да ги подкрепя в придобиването на нови благосъстояния, а другите, аристократите от севера, желаят да запазят своята самостоятелност. Активните бойни дейности се възобновяват през 1470 година, когато на страната на Ланкастър минават граф Ричард Уоруик и херцог Кларънс (по-млад брат на Едуард IV). Двамата връщат короната на Хенри VI. Едуард IV дружно с другия си брат херцог Ричард Глостърски бяга в Бургундия, откъдето се връща през 1471 година Херцог Кларънс още веднъж минава на страната на брат си и йоркистите печелят при Барнет и Тюксбъри. В първото стълкновение е погубен граф Уоруик, а при второто - принц Едуард, единственият наследник на Хенри VI. Скоро по-късно самият Хенри умира в Тауър.
Така се поставя завършек на Ланкастърската династия.
Борбата сред враждуващите групировки протича яростно и кръвопролитно. Поради болестта на крал Хенри VI през 1455 година за регент на Англия е разгласен херцогът на Йорк — Ричард, само че Ланкастърите го отстраняват, а по-късно в едно от сраженията го убиват. Върху отрязаната му глава е сложена книжна корона и главата е изложена на една от крепостните стени в град Йорк. Съотношението на силите обаче се трансформира. През 1461 година синът на падналия Ричард — Едуард, разгромява армията на Ланкастърите и превзема Лондон. Крал Хенри VI е изпратен в пандиза на крепостта Тауър и Едуард IV (1461-1483) заема престола. Недоволни от настъпилата политическа смяна, през 1470–1471 година Ланкастърите провеждат прелом за връщане на престола на затворения крал Хенри VI, само че опитът им не е несполучлив. Едуард съумява да разгроми заговорниците, да залови излезлия от Тауър пандизчия и да го убие. Режимът открит по-късно в Англия има тираничен темперамент.
Управлението на Едуард IV не поставя завършек на войната сред Червената и Бялата роза, която нееднократно е възобновявана по време на неговото ръководство.
Едуард се разправя грубо с бароните ланкастърци. Но той не се доверява и на бароните йоркисти; доближава до себе си хора от междинния пласт на рицарството, раздава им трофеи и владения. Едуард се отнася с съмнение и към Народното събрание, чиито избори, както и по-рано, се намират под въздействието на феодалната аристокрация. Той принуждава Народното събрание да му гласоподава пожизнено право да събира митата. Всичко това дава на краля обилни средства, прави ненужно свикването на Народното събрание и му дава независимост по въпросите на ръководството и законодателството. Едуард IV води политика на поощряване на родната търговия и индустрия. Той не разрешава да се изнася от Англия най-ценните качества вълна, като подтиква по подобен метод развиването на сукнарството; взема ограничения за обезпечаване на износа на британски сукна в Нидерландия и Италия без посредничеството на Ханзата и на венециански търговци. Едуард IV, първият крал от рода Йорк, цари до гибелта си през 1483 година Наследява го малолетният му наследник Едуард V.
Единодушно Кралският съвет обаче афишира новия крал за незаконнороден наследник (покойният крал бил прочут коцкар и с изключение на формалната си брачна половинка е имал още един скришен брак). Така на престола се възкачва Йоркският херцог Ричард (брат на Едуард IV) под името Ричард III. Той се разпорежда да бъдат убити малолетните синове на брат му Едуард и по този метод настройва против себе си бароните на Йорк и бранителите на Ланкастърската династия. Краткото и трагично царуване на Ричард III е изпълнено с битка против явната и скрита опозиции, в нея той изначало има триумф, само че броят на съперниците му бързо нараства. На 22 август 1485 година ланкастърските сили отпред с Хенри Тюдор (правнук на Джон Гонт по женска линия) влизат в Уелс. В борбата при Босуърт Ричард III е погубен и крал става Хенри Тюдор под името Хенри VII, който се дами за дъщерята на Едуард IV Елизабет Йоркска. През 1487 година граф Линкълн (племенник на Ричард III) се пробва да върне короната на Йорк, само че в сражението при Стоук Фийлд е погубен.
Кръвопролитната война сред Червената и Бялата роза най-накрая приключва. За крал е повдигнат Хенри VII (1485-1509 г.),
основоположник на династията на Тюдорите. В резултат от брака, който подписва с дъщерята на Едуард IV — Елизабет, той в действителност сплотява партиите на Ланкастърите и Йорките. Създаден е обединен герб за двете групировки. Новият държател укрепва кралската власт. Централизираната британска страна се стабилизира. Социална опора на монархията е новата аристокрация. Създават се предпоставки за одобряване на британския максимализъм. Войната на розите поставя фактическия завършек на британското Средновековие. По време на сражения, на ешафодите и в пандиза умират освен всички публични наследници на Плантагенетите, само че и забележителна част от британските рицари и лордове. Възцаряването на Тюдорите условно се води за началото на Новото време в британската история.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ