През 1015 г., след убийството на цар Гаврил Радомир, заема

През 1015 година, след убийството на цар Гаврил Радомир, заема българския трон в извънредно тежък за страната миг. Византийският император Василий II продължава своето нахлуване против българските земи , а вътрешните битки сред болярите и стремежът на Владислав към власт в допълнение отслабват страната.

Тези исторически обстоятелства се преглеждат в книгата „ Българските владетели от VII до XIV век. История на България “ , написана от историка. В нея писателят Румен Петков разкрива забавни събития от този интервал.

В книгата може да се запознаете по какъв начин макар напъните му да спре византийската инвазия, Иван Владислав не съумява да удържи натиска , а гибелта му пред крепостта Драч през 1018 година слага края на самостоятелното Първо българско царство.

Публикуваме целия материал на доктор Петков без редакторска интервенция:

„ Син на Арон и племенник на Самуил Иван Владислав е единственият оживял след нареждането на Самуил да бъде избито Ароновото семейство. Спасен е от братовчед си Гавраил Радомир /987 г./. По това време Василий II се стреми да в профил от престола Самуиловите наследници.

При завладяването на Мъглен и цялата му област цар Гаврил-Радомир се намира при с. Петърско на брега на дребното езеро със същото име в подготовка да даде отпор на Василий II, в случай че продължи настъплението си на запад във вътрешността в страната. Там е и Иван-Владислав, който сметнал, че след такова огромно проваляне на българите и пленяването на толкоз видни и военни лица, това е най-хубавият миг, с цел да извърши замисления от него проект — посредством убийството на братовчеда си Радомир да завземе българския трон.

Това му се отдава през август 1015 година, по време на лов убива Гавраил Радомир и се прогласява за български цар. Този прийом постоянно се е практикувал през междинните епохи, тъй като е улеснявал самото злочинство. На първо време Иван Владислав се пробва да спре с всевъзможни средства византийското настъпление и през есента на 1015 година, след завладяването на Охрид от ромеите, прогласява Битоля за столица на България.

Когато се утвърждава на престола, Иван Владислав демонстрира нечувана свирепост. Започва да избива всички доближени и роднини на Гавраил Радомир, включително и жена му – кралица Ирина, а най-големият им наследник след дълги мъчения е ослепен.

В следствие, с цел да си обезпечи мир и зад граница изпраща писмо до византийския император, в което дава обещание “да демонстрира прилична смиреност и послушание към него ”. С това си деяние Иван-Владислав желае да признае висшата власт на ромейския император и да стане негов васал, без да му се отнеме властта и България да се обърне в ромейска провинция. Василий II първоначално се съгласява с предлагането на Иван-Владислав и удостоверява това си решение подписвайки хрисовул /подпечатан указ/.

Едва ли Иван-Владислав е водил тия договаряния, които са засягали политическото състояние на страната, без знанието и единодушието на българските боляри-воеводи, в случай че не на всички то най-малко на тия, които са го подкрепяли. За страдание историята ни дава сведения единствено на тия, които застават на негова страна – кавхан Теодор /брат на Дометиан, който бе покорен в Мъглен/, и Мелитон.

В следствие, като деен участник в договарянията кавханът Теодор минава напълно на страната на императора, като даже поема уговорката да погуби самия Иван-Владислав. Това си заричане той замислил да извърши посредством прислужникът на Иван-Владислав, който подмамил с дарове. Обаче прислужникът на българския цар не извършил задължението си, а вместо Иван-Владислав той убива самия Теодор.

Случилото се разкрива пред Иван-Владислав, какви са желанията на Василий II по отношение на него и какъв брой са били откровени договарянията му с него и с българските боляри-воеводи, които също по този начин разбрали потайните мисли на императора за България. С убийството на кавхана Теодор Иван-Владислав намерено декларира, че отхвърля всичко направено по отношение на мирните връзки сред България и Византия и подсилен от останалите болярите-воеводи, вземат решение да продължат битката с Василий II до дъно, за независимостта на българския народ.

Научавайки това, Василий II незабавно навлиза в България по същия път при похода си към Самуил, през Воден към Остров и Соск, като опустошил техните покрайнини и продължавал да ослепява всички хванати в плен българи. Но като не среща сериозна опозиция, преди още да потегли към Охрид, той отделя от армията си много мощен отряд под командването на пълководец Георги Гонициат и протоспатария Орест със задача да нахълтат в Пелагонийското поле и да унищожат всичко българско.

Очаквано, без да срещне някакъв отпор, той доближава до Охрид и превзема столицата на България, тъй като Иван-Владислав се намира в Преспа, с цел да се подготви за отпор. Като назначава локална администрация в Охрид, императорът замислил да се насочи към Драч. Но желанието му се оказва неизпълнимо, тъй като го възпира развоя на събитията. В Пелагонийското поле се оказва, че ромеите срещат мощен отпор от българите, отпред стоял храбрият воевода Ивац. Оказва се, че цялата ромейска армия е подложена на засади и всички са избити.

Като получава това непредвидено уведомление, императорът потегля за Пелагония. Той съумява да отблъсне Ивац, само че от боязън да има същата орис, се отхвърля от гонене и се връща в Солун. Този път, без да се бави доста се насочва за Мосинопол, откакто изпраща още веднъж два отряда в две направления. Единият към Струмица под командването на патриция Давид Арианит, който заради непредвиденото си появяване превзема само близката цитадела Термица, а другият към Средец, отпред с екзарх Никифор Ксифий.

На него му се отдава само да превземе с блокада дребната цитадела Бойон /дн. Бояна/ над днешното с. Бояна, югозападно от София. И по този начин като не съумяват да завладеят нито Струмица, нито Средец, императорът отдръпва 88-дневна несполучлива блокада на Перник и през януари 1016 година се завръща в Константинопол, решен да остави за няколко месеца България неподвижен.

Въпреки отстъпа Василий ІІ доста добре осъзнавал, че тази война има огромно значение за ориста на българската страна и че тя е готова за нейното рухване. След себе си той оставя цели български области, които били напълно опустошени и разорени, доста замъци разрушени или изгорени, та даже и българската столица видяла пред себе си неприятеля, а ослепените българи не били гони както за война по този начин и за работа. Но злото не се ограничавало единствено с това.

Още по-гибелно за България е това вътрешно политическо разединение и морално разтление, които Василий II сполучил през тая война да насади посредством своите интриги и подкупи основно в българското болярство и то с помощта на това, че последното в същото време преживявало огромна нравствена рецесия заради страшната безнравственост, която идела от висшото ръководство на страната. Вместо мощен влиятелен цар отпред на страната стоял един пошъл палач, който не е в положение да повдигне морално духа на страната.

И по този начин след отдръпването на ромеите, вместо да се заеме с укрепването на страната, страхувайки се от законните права на Самуиловия шурей, Иван Владимир, в който той виждал, също по този начин противник на властта, Иван-Владислав взема решение да в профил и него. Изпраща му покана за среща под предлог, че ще се разискват политически въпроси от съвместен интерес. Теодора Косара предусеща подлия проект и взема решение първо да отиде сама, с цел да изследва ситуацията.

Иван Владислав посреща братовчедка си с почести и я задържа сякаш от гостолюбие. Той още веднъж насочва покана до мъжа ѝ, като този път му изпраща и златен кръст в символ на положителните си планове. Сръбскияг княз отвръща, че не златен, а непретенциозен дървен кръст, на който е Христос, би го предиздвикал да повярва в положителните планове на българския цар.

Иван Владислав незабавно изпраща делегация с българския патриарх Давид, който носел дървен кръст и царско писмо с обети за цялостна сигурност на госта. Иван Владимир целува кръста, поставя го на гърдите си и потегля. Като стига Преспа на 22 май 1016 година първо отива в църквата да се помоли. Иван Владислав с неспокойствие подрежда храма да бъде обграден. На излизане сръбският княз е посечен. Теодора Косара отнася тялото на брачна половинка си, погребва го с почести, а дворецът трансформира в манастир, а самата тя става монахиня. Когато умира, Косара е заровена до краката на обичания ѝ.

През 1017 година Василий ІІ търси помощ от Киевска Рус, с цел да нападне България, като им дава обещание богата плячка. От своя страна Иван Владислав изпраща Кракра Пернишки при печенегите, с цел да ги притегли като съдружници против русите. Начинанието се проваля заради огромната лакомия на печенегите. През 1017 година Василий II нахлува за следващ път в България с огромна войска, в която служат и Киевски наемници. Цел на похода му е крепостта Костур, която обезпечава надзор върху пътищата сред византийските владения в Тесалия и по крайбрежието на днешна Албания.

Част от силите си императорът изпраща дружно с пълководците Константин Диоген и Давид Арианит, с цел да опустошат Пелагонийското поле. Самият император завладява няколко дребни български замъци, само че Костур се оказва непревземаем. По същото време шефът на Перник и региона към Сердика – Кракра Пернишки, събира войски и съгласно Иван Владислав приготвя удар против византийците в Североизточна България, която е под византийска власт. Известен за договарянията на Кракра с печенегите, Василий II е угрижен за дунавската граница и подхваща оттегляне от Костур.

Българското контранастъпление в Подунавието не се реализира заради отхвърли на печенегите да го поддържат. Научавайки за това, византийският император още веднъж навлиза в териториите, следени от българите. Крепостта Сетина, ситуирана сред Острово и Битоля южно от завоя на Черна, е завладяна. Цар Иван Владислав се разполага с войските си покрай византийския лагер. Василий II изпраща против него военачалника Константин Диоген със мощни отряди.

Диогеновите войски попадат в клопка, устроена от българите и са мощно притиснати. Опасявайки се от погром на своя пълководец, 60-годишният император повежда персонално останалите си войски към полесражението. Българите схващат за това и отстъпват, преследвани от Константин Диоген.

Битката при Сетина не взема решение изхода от войната. След постигнатите триумфи, през януари 1018 година Василий II се отдръпва в столицата си Константинопол, българите се възползват от това и атакуват адриатическото пристанище. През февруари 1018 година крепостта Драч е обсадена. При опит за щурмуване цар Иван Владислав пада погубен пред стените на крепостта. Неговата гибел води до раздробяване на съпротивата против византийците. През 1018 година /6526 година по българския календар/ до началото на 1019 година са покорени и последните български области, останали отвън обсега на византийските походи.

Скоро след гибелта на Иван Владислав, България пада напълно под византийска власт. Роднините и потомците му са изселени в Мала Азия и Армения. “

Очаквайте идната неделя още исторически обстоятелства, свързани с българската история, показани от доктор Румен Петков.

Българската история с Румен Петков: Цар Гаврил Радомир – избавя Самуил, само че е жертва на измяната