Премиерсолистите на България Марта Петкова и Никола Хаджитанев са дует

Премиерсолистите на България Марта Петкова и Никола Хаджитанев са дует повече от креативен, повече от любовен, повече от другарски. Те са сродни души, съзаклятници, съучастници, partners in crime, както се споделя. Преживели са дружно стотици пътувания, завършения, гастроли, хиляди подготовки, десетки контузии, толкоз доста болежка, толкоз доста овации. Няма потребност да споделят, че се обичат, което най-добре демонстрира какъв брой доста в действителност се обичат. Докато сресва и стилизира за фотосесията пламтящите коси на Марта, която в това време дава отговор на въпросите ми, Слав Анастасов споделя: „ Връзката ви с Никола е някаква химера на брака подобен, какъвто го познават всички останали “. Хубаво го сподели Слав, истина е.И още нещо хубаво има – Марта (която от известно време, с изключение на примабалерина е и шеф на балета на Софийската опера) и Никола са останали тук, в България, не са отпрашили нанякъде от Терминал 1 или Терминал 2. И даже имат нахалството да се усещат щастливи и да мислят по какъв начин да създадат по този начин, че българското потомство Z в балета, т.е. най-младите, да са задоволително стимулирани, с цел да последват образеца им и да не търсят шанса, кариерата и положителното си възнаграждение някъде на открито.Премиерсолистите на България Марта Петкова и Никола Хаджитанев пред EVA.

Марта, както постоянно с алена искряща коса! Защо алена? Аз по принцип съм с доста руса коса. Когато постъпих в трупата на Националната опера и балет, бях единствено на 16 години, още дете. И внезапно попаднах измежду мъже и дами, които тогава ми изглеждаха възрастни, а пък те са били на по 30 несъмнено. Влязох в трупата и на първо време минах през целия отбор, което доста възпитава – на групово чувство и дисциплинираност – и доста учи, аз съм „ за “ тази процедура.Постепенно започнаха да ми дават двойки, тройки, което към този момент са по-солови осъществявания, и в един миг, когато бях на 19 години, ми дадоха първата основна роля – Жизел. Казаха обаче, че русата ми коса е огромен проблем за сцената, тъй като не се обрисува контурът на лицето, а пък спектакълът е доста трагичен и е нужно блестящо да се откроят всички мимики. Трябваше да си потъмня косата. Всички чакаха, че ще избера някой колорит на кестенявата гама, аз се появих оранжева като морков. Тогава това провокира цялостен потрес и много нерви в управлението на Операта, само че по време на спектакъла всички схванаха, че в действителност този цвят ми отива, откроява очите ми, и от този момент алената коса е моя запазена марка. Често даже ме питат дали това е естественият ми цвят. А при теб, Никола, по какъв начин се стигна до балета? Между другото, гледал ли си прелестния филм „ Били Елиът “ на британеца Стивън Долдри? (В него 11-годишният Били, наследник на миньор, схваща, че има гений за балетист, само че фамилията му и дребното общество в родното му градче не могат да одобряват, че един същински мъж може да се занимава с балет.) Разбира се, доста пъти. Бях на съвсем същата възраст като Били, когато започнах – на към 10 години, трети за четвърти клас. Моя братовчедка беше балерина, таман завършваше балетното учебно заведение и предложи на майка ми да опитам. Когато преди изпита отидох на подготвителните курсове, влязох в една голяма зала, която беше цялостна единствено с девойки! Казах си: би трябвало да има някаква неточност, несъмнено мъжете са на друго място. Влязох по-навътре и видях Румен, който сега е солист в операта и с който сме доста положителни другари. Спомням си, че се беше сврял в едни ъгъл и гледаше уплашено. Бяхме единствено двама, а девойките – 100. Това беше съотношението. Но си споделих: щом сме двама, ужасно няма. Обаче ужасно имаше, допускам. Като се има поради каква казарма е в действителност балетът… Моят възпитател Петър Колдамов (брат на примабалерината ни от близкото минало Красимира Колдамова, б.р.) влезе в залата с една пръчка в ръка. Човекът знаеше с какво ще се сблъска – с 10 момчета (защото в последна сметка пристигнаха още няколко момчета), които занапред ще влизат в пубертета. Беше просто наясно какво следва, в случай че не вземе ограничения в точния момент. Не я употребява тази пръчка, нали? О, боже, употребява я доста пъти! Не съм последовател на крайностите, само че тогава я нямаше тази инструкция, че е неприемливо да се караш на децата и така нататък Ние израснахме в напълно различен свят. Дисциплината в часовете по балет беше безупречна. Марта, а ти по какъв начин се оправи с тази съвсем военна организация в балета? Всички ние от деца сме доста дисциплинирани, много… изтормозени не бих споделила, тъй като всеки, който желае да танцува балет и да бъде някой в това изкуство, развива един необикновен мазохизъм към себе си. Самият ти започваш да искаш да се изтормозиш – да не се примиряваш, да не правиш компромис със себе си. В балета постоянно имаш преподавател пред себе си – който ти се кара, прави ти забележки. И цялостен живот от теб желаят, и желаят, и искат… Жестока е работата, само че свикваш, дори ти липсва. Плачеш, боли те, само че това става твой метод на живот. Трябва да превъзмогваш себе си всеки ден и даже си удовлетворен от това. Преди много години видях стъпалата на една моя позната балерина – бяха с окървавени и деформирани пръсти и паднал нокът на единия палец. Лекуваше ги със необработен белтък. Бях безусловно шокирана. Ето, мога да ти покажа моите крайници. (Марта ми демонстрира ходилото си – изтънчено, изранено и… със крепко подута горна част – б.р.). Виж какъв брой ми е издут глезенът! Това е от няколко дни. Днес при мен пристигна една балеринка и защото към този момент съм и шеф на балета, ми вика: „ Трябва да си взема болничен, подул ми се е кракът “. Казах ѝ: „ Виж моя крайник. В болничен ли съм съгласно теб? “. При нас болката не е фактор. Важно е да няма рискова контузия, другояче, в случай че знам, че единствено ще ме боли… Въпросът е и към двамата – родителите ви не ви ли съжалиха в някакъв миг поради чисто физическото страдалчество, което балетът ви предизвиква? М: За моите родители в никакъв случай нищо не е било непременно. Баща ми е човек на сцената (Петко Петков, солистът на именитата естрадна група от 70-те и 80-те „ Трамвай № 5 “, б.р.), майка ми пък е приключила балетното учебно заведение, само че с профил национални танци, и 20 години е била част от ансамбъла на Строителни войски. Попаднах в балетното учебно заведение най-много тъй като бях доста зле с математиката. Дори не бях гледала балет преди този момент. В балета се влюбвах последователно. Когато по-късно съм имала тежки моменти, травми, родителите ми бяха състрадателни, само че не са го показвали, тъй като самата аз бях целенасочена и борбена.Н: Баща ми е художник, а майка ми дълги години работеше в киното. Не са ме съжалявали, въпреки че са виждали от близко всичко – контузиите, съсипващата отмалялост. Майка ми и в този момент все повтаря: „ Дано умра, до момента в който те виждам на сцената “. Много ми се радват. Колко време приблизително прекарвате в залата за подготовки? Н: 12 часа. Влизаш в 8 сутринта и до 8 вечерта репетираш. Прибираш се починал. Това е. Аз приключих учебно заведение през 2006 година и незабавно постъпих в Операта, бях 17-годишен. Тогава имаше доста огромна дупка в поколенията, защото доста момчета бяха отпътували в чужбина към измененията. Това бе моят късмет, тъй като на един млад танцьор рядко му дават огромни, солови функции. На процедура аз не съм минал по обичайния път, не съм бил в отбор да вземем за пример. Много рано получих закалката на сцената, на битката с умората и просто желаех да се потвърдя.М: По през целия ден сме в залата, такава ни е работата. Не скърбя за нищо. По-скоро към моето дете, към щерка ми, имам гузна съвест. Което дете, доколкото знам, не се занимава с балет. Да, Борислава не се занимава с балет. Искаше, само че разбрах, че няма никакви качества. Чувствам се гузна пред нея, тъй като съвсем в никакъв случай не съм била с нея на празниците – на рождените ѝ дни, на Коледа, на Нова година. Прекарвала ги е с бабите си, с татко си. Така е съвсем откогато се е родила, т.е. съвсем 14 години. Много пъти съм се чувствала отговорна, че не върша компромис с работата си, а върша с детето си. В противоположен случай най-вероятно щеше да се чувстваш отговорна за противоположното. Тя постоянно се е отнасяла с голямо схващане към мен. От дребна знае, че когато всички почиват, мама танцува. Пък и аз сега, в който се кача в самолета, внезапно като че ли не помня, че това дете съществува, и въобще за този си живот. Борислава всякога ме пита: „ Защо не ми се обаждаш? “. Защото там, където съм, там е моят дом, там е моята работа и там съм се фокусирала. Чак ме е чучело това.