Тайният ритъм на годините с„26”
Предстоящата 2026 година може да бъде разбрана не като неповторимо бъдеще, а като част от дълга историческа поредност
Съдбоносен ще бъде изборът дали редът още веднъж ще погълне смисъла, или в противен случай – ще му служи
Историята не е календарна поредност от дати и имена, а цивилизационна архитектура, в която времето се наслоява, напреженията се акумулират, а смисълът идва и си отива под разнообразни форми.
През разнообразни столетия и в разнообразни социокултурни контексти, само че подчинени на една и съща вътрешна логичност, в тази архитектура работят устойчиви обществени конфигурации, властови модели и морални спорове.
От вероятността на идната 2026 година тази логичност разрешава да бъдат разчетени обратно редица години, съдържащи цифрата 26 – не като инцидентни съвпадения, а като календарни точки с нараснала смислова гравитация. Връзката сред тях не е причинна и още по-малко мистична. Това са обаче години, които имат своя скришен темп. Години, в които старите отговори не престават да действат механически, само че към този момент не убеждават морално и рационално. Години, в които редът съществува, само че легитимността му стартира да ерозира. Именно по тази причина идната 2026 година може да бъде разбрана не като неповторимо бъдеще, а като част от дълга историческа поредност. 26 година сл. Хр. е година без дълбоки разтърсвания. Не се разпадат империи, няма знаци за рецесия, нито предвестници на злополука. И тъкмо по тази причина тя е решаваща. Защото в миг, когато властта е уверена в личната си непоколебимост, когато ръководството се е трансформирало в техника, а редът – в процедура, се откроява въпросът, който не предстои на администриране: каква е цената на реда, в случай че той е лишен от ценностен смисъл.
Оттогава, през вековете, годините, които носят това число, са времена на тестване.
Те не идват с гръм, а със съмнение; не унищожават света извън, а го разколебават от вътрешната страна. В тях политическата власт е изправена пред съда на смисъла, а редът – пред въпроса дали служи на индивида, или назад – индивидът служи на реда. През 26 година сл. Хр. Римската империя е релативно постоянна и външно неуязвима. Начело стои Тиберий, вторият римски император от Юлиево-Клавдиевата династия, правоприемник на Октавиан Август – човек без особена харизма, само че с изострено възприятие за надзор. При него властта не е въпрос на персонална добродетел, а безлична технология на ръководство. Отишла си е ера на десетилетни фракционни битки и цивилен войни, които изпълват заника на късната Римска република. В ход е трансформацията на политическата власт от полицентрична мрежа, изтъкана от правно-политически салда и противовеси, в еднолична и надзаконова власт на принцепса (princeps legibus solutus est).
Същата година за шеф в Юдея е назначен Понтий Пилат, представител на римската администрация в една религиозно сензитивна и политически неспокойна провинция. Пилат не е тиранин в класическия смисъл, а характерен функционер на къснорепубликанския и раноимперския ред – човек, за който законът е процедура, а справедливостта е вторична по отношение на реда. Някъде тогава отвън институциите и без никаква опора и връзка с властта, Иисус Христос приема кръщение от Йоан Кръстител и стартира общественото си служение. Това е преломен миг – за първи път против една универсална политическа и териториална империя не се изправя различна политическа и териториална мощ, а бъдеща „ империя “ на духовната истина. По самобитен метод се срещат три визии за „ ръководство “ на света: систематичният надзор на Тиберий, репресивният процедурализъм на Пилат и моралното обръщение за нов ред, проповядвано от Иисус. Този конфликт сред ред и смисъл, сред институция и истина, за чието символно начало можем да приемем 26 година сл. Хр., се трансформира в съществена матрица на по-нататъшната европейска история.
Разпадането на Римската империя не значи изгубване на напрежението сред ред и смисъл, а неговото преместване в нови исторически условия.
Матрицата оцелява, само че към този момент без повсеместен център, разпределена сред голям брой конкуриращи се управляващи и истини. През 1026 година милениаристките страхове, които се развихрят във връзка на края на първото хилядолетие, към този момент са избледнели. След мозаечния разпад на единния юридически и политически универсум на Римската империя, на чието място идва дълбока властова и юридическа фрагментация, към този момент е почнал развой на консолидация на средновековния политически и юридически ред. Няма да мине и година и Конрад II (упр. 1024-1039) ще бъде коронясан за император от папа Йоан XIX в Рим.
Той е една от основните фигури в превръщането на Свещената Римска империя от разпокъсана посткаролингска структура в работеща правно-феодална система. Идва на власт в миг на дълбока неустановеност – след края на Отоновата династия и в сянката на апокалиптичните упования към 1000 година Историческата му заслуга не е в завоевания или харизма, а в нормализирането на властта и превръщането на империята от сакрална концепция в юридически ред. Редът става по-устойчив, само че като че ли и по-безличен. Конрад II умишлено подчинява духовното на политическото, не влиза в открит спор с Църквата, само че редовно я вписва в имперската логичност на ръководство – епископите са освен духовни водачи, само че и опора на властта. Истината не изчезва, само че престава да бъде самостоятелна и става функционална.
Пет века по-късно, през 1526 година, Реформацията към този момент подкопава религиозния монопол на католическата църковна институция.
Няма и десетилетие, откогато Мартин Лутер е заковал своите „ 95 тезиса “ в двора на църквата във Витенберг. Монополът на църковните йерархии върху истината е опустошен и тя от ден на ден се трансформира в персонална отговорност на индивида, основан по облик и сходство Божие. Това прави още по-открит въпроса за властта и смисъла. През 1726 година този въпрос към този момент е пренесен в областта на разсъдъка. Просвещението към този момент не е метафизичен опит, а интелектуална инфраструктура, която приготвя образуването на модерната конституционна страна и самостоятелното общество. През тази година излиза от щемпел „ Пътешествията на Гъливер “ на Джонатан Суифт, която трансформира властта в обект на подигравка. Истината към този момент не идва от откровението, а от сериозното мислене и сериозното подозрение. Редът към този момент би трябвало да се основава на рационални причини, а не на сакрални канони, което го прави по едно и също време по-гъвкав, само че и по-уязвим.
Рационализацията на реда освобождава индивида от сакралната власт, само че по едно и също време с това го въвлича в динамичност на ускоряване, в която смисълът стартира да изостава от средствата. След век, през 1826 година, индустриалната ера придава ново измерение на този развой. Времето като че ли се форсира под напора на машините и частния капитал. Променя се освен стопанската система, само че и човешкото усещане за власт и смисъл. Романът „ Последният мохикан “ на Джеймс Фенимор Купър, който е оповестен през тази година в Съединени американски щати, улавя носталгията по един свят, който остава обратно в предишното – знак, че напредъкът носи независимост, само че и отчуждение. Въобще, 1826-та е година, в която бъдещето печели, само че предишното стартира да тежи.
Век по-късно, през 1926 година, техниката и всеобщата връзка основават илюзията за цялостен надзор на индивида над действителността.
Радиото и основаването на NBC като национална мрежа трансформират истината в артикул. Успоредно с това Амундсен прелита над Северния полюс, като че ли с цел да покаже, че за волята и разсъдъка няма недостижими граници. Всички тези линии по самобитен метод могат да бъдат събрани в идната 2026-та година. Както през 26 година сл. Хр., живеем в свят, в който властта е повече процедура, в сравнение с ценностен ред. Както през 1026 година, институциите внимателно дават обещание сигурност. Както през 1526 година, старите легитимации се разпадат. Както през 1726 година, иронията подкопава престижа. Както през 1826 година, напредъкът изпреварва смисъла. Както през 1926 година, техниката, най-много изкуственият разсъдък, дава обещание надзор и благополучие. Историята на годините с „ 26 “ не предсказва произшествия. Но носи значими предизвестия. Защото цивилизациите не умират, когато ерозират реда в неговия процедурен смисъл. Те умират, когато не схващат ценностния смисъл, вложен в него и неговото поддържане. 2026-та година евентуално няма да бъде съдбоносна сама по себе си. Съдбоносен обаче ще бъде изборът дали редът още веднъж ще погълне смисъла, или в противен случай – ще му служи.
Автор: Доц. доктор Борислав Цеков/trud.bg
Още вести четете в: България, Коментари, Темите на деня За още настоящи вести: Последвайте ни в Гугъл News