Людмила Стоянова представи третата си книга „Спусъци” в родния си град Левски
Представянето на новата книга на младата поетеса и публицист Людмила Стоянова в родния ѝ град беше същински културен празник в емблематичната 2025 година за град Левски – 80 години от оповестяването на село Левски за град и 100 години от рождението на Георги Парцалев.
Специален посетител на събитието беше плевенската поетеса и книжовен критик Лалка Павлова, член на Съюз на българските писатели, създател на 25 книги с доста оценки от национални и интернационалните литературни състезания.
Кметът на община Левски, Любка Александрова поздрави с наслада Люси за новата книга, за гения и креативните ѝ достижения, и ѝ подари книга на нашия съгражданин – писателя Дончо Цончев.
За силата и мъдростта на будната ѝ мисъл я поздравиха и зам.-кметът Елка Ангелова, Петя Чолакова – гл. специалист „ Образование, просвета и спорт “, учители, другари и дейци на просветата.
Песните на Любена Стоилкова – лауреат на доста награди от национални и интернационалните фестивали, надарена ученичка в класа по китара на Красимир Кръстев при НЧ „ Георги Парцалев – 1901 “ – прибавиха празничен градус на културното събитие.
Людмила благодари на всички участници и посетители, пристигнали да съпреживеят нейното творчество. Тя показа, че идва от Германия, с цел да показа третата си книга „ Спусъци “, тъй като за нея писането я свързва с идентичността ѝ като българка и гражданка на град Левски – градът, в който е отраснала и се е научила да чете и написа с помощта на СУ „ Крум Попов “ и ОУ „ Максим Горки “ в град Левски.
Лалка Павлова подари на Люси своя книга и новото издание на сборник „ Мизия “, което за поредна година разгласява нейни стихове и прозаичност. Тя подари на библиотека „ Веселина Геновска “ при НЧ „ Георги Парцалев – 1901 “ свои книги за читателите на град Левски.
„ Градът ви има знаменателно име – Левски. Само като го изговориш и някак си духът ти се надига… Самата Люси е един доста висок дух, който се стреми да намира точните пътища към човешките души. Това е доста значимо “, сподели Лалка Павлова – преподавател и публицист с над 40-годишен опит – преди да стартира своето малко изложение „ Под прицела на думите “ в есеистично-поетичната книга „ Спусъци “ на Людмила Стоянова. Тя акцентира, че всяка една тематика е под прицела на словото на Людмила и авторката е съумяла да извади оттова нещо доста значимо за нас като нейни съвременници.
Лалка Павлова: „...Есеистичните текстове на Людмила Стоянова демонстрират подчертана наклонност за нахлуване в областта на философията, един осезателен блян да бъде изваден на показ спорът на младежа освен със средата, в която го е положила Съдбата, само че и с научно-техническото развиване на новия свят, който от ден на ден употребява услугите на изкуствения разсъдък (есето ѝ „ Номер 1990 или креативното схващане в лабиринтите на цифровия свят “, „ Литературен свят “, бр. 156, 2023 г.). Затова в книгата си Людмила Стоянова потегля от библейската теза „ В началото бе Словото… “ и Бог сподели „ Да бъде светлина… “, тъй като за нея думите са спусъци на съзнанието, в което „ редом дишат доста светове “. Тя обаче, съзвучно с достиженията на актуалната човешка цивилизация, се пробва посредством думите си да отиде оттатък Библията, като позволява, че е допустимо „ всяка дума и тон да се окажат пароли за други измерения “.
Вярата в Бог при Людмила Стоянова прекрачва границите на схоластичното разбиране на християнството – тя има вяра, че Бог участва както в тишината, по този начин и в звука, че го има и в празнотата, и в изобилието, и по тази причина може да освобождава душата на индивида „ от страха и болката “, да я лекува и да превързва раните на „ счупените ѝ крила “. В тълкуването на Библията Словото е показано като облик и същина на Бога и по тази причина носи в себе си тайната на Сътворението. То символизира проявяващия се разум в речта, в природата на живите същества и в непрестанното досътворяване на света. С помощта на своето лично слово, дарено ѝ свише, Людмила Стоянова дава зрим облик на съня на светулката, на раждането на цветовете върху платното на художника, на блясъка на северните ледници, в които, по време на личните си нощни сънища, вижда раждането на Истината… Истината е като скалпела на хирурга, превъплътил се в облика на „ здравия разсъдък “, който „ оперира “ нашето самообладание и зашива старите ни рани.
За Людмила Стоянова тя е като огъня – никой не може да я прескочи и по тази причина е от изключителна значимост „ какъв отпечатък ще оставим по пътя си “. Защото „ пламъкът не е зложелател на земното, нищо, че го изпепелява – той е един доблестен проводник сред два свята – светът на земното и светът на небесното… “
Важно е да осъзнаеш, че „ светът не е единствено черно-бял “, че в него има и алено – като рукнала от сърцето кръв, и синьо – което извисява към небето, и жълто – което търкаля хоризонта като „ огнена сфера “ и оставя златна следа по водното огледало. Да осъзнаеш, че същинският човек е като елмаз в мина, само че с цел да го намериш или да станеш самият ти като него, би трябвало дълго и настойчиво да копаеш земните пластове на личната си душа.
В раздела „ Поезия “, включващ 40 стихотворения, с изключение на познатата ни от есеистичната част на книгата тематика за човешката душа, която „ търси хубостта / и единствено с любовта ще е избавена “, навлизат и нови, гражданско-патриотични претекстове, свързани с българската история:
…Поетът онемя и писа за подвига, за жертвата, за смелостта, за силата на Ботевата чета, с „ Радецки “ стигнала брега. За Дякона, възкръснал на въжето, за тихата победа на духа, за вярата, изпълваща сърцето – със лъвски скок да мине пропастта. „ Подвигът на кръвта “
Паралелно с поклонението пред подвига на титаните на българското национално-освободително придвижване се редят стихове, изпълнени с болежка, подбудена от тежките житейски тествания на българските емигранти в Румъния; от несбъднатата фантазия на Странджата, че „ нявга – в истина свила земния венец, ще крачи Свободата самоуверено “; от типа на „ кървавите ризи “ на момците и „ сплетените плитки на момите, / отдали се на бурното море “.
Редом с тази болежка поетесата показва и възторга си от „ смелите мъже със знамената “, които със гибелта си построяват „ мост към вечността “ на бъдещата свободна България. И тъкмо гордата всеотдайност на предците ни пред олтара на Отечеството поражда в душата на Людмила Стоянова тези горчиви питания към днешния ни ден, които тровят душите ни: „ Защо неправдата пораства, / кат плевел в святата градина? “, „ Защо светът е полудял? “ — с цел да я накарат да уточни гнилите плодове на днешното ни време с „ мазни баници “ и „ псевдодемокрация “, в която „ парата власт има “, тъй като „ някои крадат джанки – други обират банки “...
Ампутирана е българската памет освен за гордото ни национално минало, а и за любовта към родния ни дом.
Преминала през овразите на живота у нас и в чужбина, поетесата се завръща и с изранена душа минава през картините на българската есен, в която среща единствено „ смръщени лица “ на фона на ослепелия от светлината на подправените неони град, който „ не вижда есенната хубост “, с цел да изрече своята молитва за амнистия: „ Прости ни, майчице едничка, че бяхме глупави деца… “
Есеистично-поетичната книга „ Спусъци “ на Людмила Стоянова показва едно ново нейно лице като създател със зряло мислене за истините в човешкия живот.
В неналожителен диалог за смисъла и посланията на „ Спусъци “ Людмила прочете стихове и прозаичност от новата си книга. Присъстващите имаха опция да зададат своите въпроси и да изкажат своето мнение.
Светла Стефанова:
„...Това е четиво за високо интелигентни хора. То издава... Спомняте ли си, някой от вас може би е чувал за студийното кино, което имаше тук? В студийното кино влизаше доста дребен кръг хора, поради сложността на това, което трябваше да проумеят и схванат. Мисля, че тази книга е за такива хора... Човек, който има извънредно необятна обща просвета... Тя е хванала цялата история... Едно око да оцени, да направи разбор на публични разслойки... Аз изпитах същинско наслаждение. “
Специален посетител на събитието беше плевенската поетеса и книжовен критик Лалка Павлова, член на Съюз на българските писатели, създател на 25 книги с доста оценки от национални и интернационалните литературни състезания.
Кметът на община Левски, Любка Александрова поздрави с наслада Люси за новата книга, за гения и креативните ѝ достижения, и ѝ подари книга на нашия съгражданин – писателя Дончо Цончев.
За силата и мъдростта на будната ѝ мисъл я поздравиха и зам.-кметът Елка Ангелова, Петя Чолакова – гл. специалист „ Образование, просвета и спорт “, учители, другари и дейци на просветата.
Песните на Любена Стоилкова – лауреат на доста награди от национални и интернационалните фестивали, надарена ученичка в класа по китара на Красимир Кръстев при НЧ „ Георги Парцалев – 1901 “ – прибавиха празничен градус на културното събитие.
Людмила благодари на всички участници и посетители, пристигнали да съпреживеят нейното творчество. Тя показа, че идва от Германия, с цел да показа третата си книга „ Спусъци “, тъй като за нея писането я свързва с идентичността ѝ като българка и гражданка на град Левски – градът, в който е отраснала и се е научила да чете и написа с помощта на СУ „ Крум Попов “ и ОУ „ Максим Горки “ в град Левски.
Лалка Павлова подари на Люси своя книга и новото издание на сборник „ Мизия “, което за поредна година разгласява нейни стихове и прозаичност. Тя подари на библиотека „ Веселина Геновска “ при НЧ „ Георги Парцалев – 1901 “ свои книги за читателите на град Левски.
„ Градът ви има знаменателно име – Левски. Само като го изговориш и някак си духът ти се надига… Самата Люси е един доста висок дух, който се стреми да намира точните пътища към човешките души. Това е доста значимо “, сподели Лалка Павлова – преподавател и публицист с над 40-годишен опит – преди да стартира своето малко изложение „ Под прицела на думите “ в есеистично-поетичната книга „ Спусъци “ на Людмила Стоянова. Тя акцентира, че всяка една тематика е под прицела на словото на Людмила и авторката е съумяла да извади оттова нещо доста значимо за нас като нейни съвременници.
Лалка Павлова: „...Есеистичните текстове на Людмила Стоянова демонстрират подчертана наклонност за нахлуване в областта на философията, един осезателен блян да бъде изваден на показ спорът на младежа освен със средата, в която го е положила Съдбата, само че и с научно-техническото развиване на новия свят, който от ден на ден употребява услугите на изкуствения разсъдък (есето ѝ „ Номер 1990 или креативното схващане в лабиринтите на цифровия свят “, „ Литературен свят “, бр. 156, 2023 г.). Затова в книгата си Людмила Стоянова потегля от библейската теза „ В началото бе Словото… “ и Бог сподели „ Да бъде светлина… “, тъй като за нея думите са спусъци на съзнанието, в което „ редом дишат доста светове “. Тя обаче, съзвучно с достиженията на актуалната човешка цивилизация, се пробва посредством думите си да отиде оттатък Библията, като позволява, че е допустимо „ всяка дума и тон да се окажат пароли за други измерения “.
Вярата в Бог при Людмила Стоянова прекрачва границите на схоластичното разбиране на християнството – тя има вяра, че Бог участва както в тишината, по този начин и в звука, че го има и в празнотата, и в изобилието, и по тази причина може да освобождава душата на индивида „ от страха и болката “, да я лекува и да превързва раните на „ счупените ѝ крила “. В тълкуването на Библията Словото е показано като облик и същина на Бога и по тази причина носи в себе си тайната на Сътворението. То символизира проявяващия се разум в речта, в природата на живите същества и в непрестанното досътворяване на света. С помощта на своето лично слово, дарено ѝ свише, Людмила Стоянова дава зрим облик на съня на светулката, на раждането на цветовете върху платното на художника, на блясъка на северните ледници, в които, по време на личните си нощни сънища, вижда раждането на Истината… Истината е като скалпела на хирурга, превъплътил се в облика на „ здравия разсъдък “, който „ оперира “ нашето самообладание и зашива старите ни рани.
За Людмила Стоянова тя е като огъня – никой не може да я прескочи и по тази причина е от изключителна значимост „ какъв отпечатък ще оставим по пътя си “. Защото „ пламъкът не е зложелател на земното, нищо, че го изпепелява – той е един доблестен проводник сред два свята – светът на земното и светът на небесното… “ Важно е да осъзнаеш, че „ светът не е единствено черно-бял “, че в него има и алено – като рукнала от сърцето кръв, и синьо – което извисява към небето, и жълто – което търкаля хоризонта като „ огнена сфера “ и оставя златна следа по водното огледало. Да осъзнаеш, че същинският човек е като елмаз в мина, само че с цел да го намериш или да станеш самият ти като него, би трябвало дълго и настойчиво да копаеш земните пластове на личната си душа.
В раздела „ Поезия “, включващ 40 стихотворения, с изключение на познатата ни от есеистичната част на книгата тематика за човешката душа, която „ търси хубостта / и единствено с любовта ще е избавена “, навлизат и нови, гражданско-патриотични претекстове, свързани с българската история:
…Поетът онемя и писа за подвига, за жертвата, за смелостта, за силата на Ботевата чета, с „ Радецки “ стигнала брега. За Дякона, възкръснал на въжето, за тихата победа на духа, за вярата, изпълваща сърцето – със лъвски скок да мине пропастта. „ Подвигът на кръвта “
Паралелно с поклонението пред подвига на титаните на българското национално-освободително придвижване се редят стихове, изпълнени с болежка, подбудена от тежките житейски тествания на българските емигранти в Румъния; от несбъднатата фантазия на Странджата, че „ нявга – в истина свила земния венец, ще крачи Свободата самоуверено “; от типа на „ кървавите ризи “ на момците и „ сплетените плитки на момите, / отдали се на бурното море “.
Редом с тази болежка поетесата показва и възторга си от „ смелите мъже със знамената “, които със гибелта си построяват „ мост към вечността “ на бъдещата свободна България. И тъкмо гордата всеотдайност на предците ни пред олтара на Отечеството поражда в душата на Людмила Стоянова тези горчиви питания към днешния ни ден, които тровят душите ни: „ Защо неправдата пораства, / кат плевел в святата градина? “, „ Защо светът е полудял? “ — с цел да я накарат да уточни гнилите плодове на днешното ни време с „ мазни баници “ и „ псевдодемокрация “, в която „ парата власт има “, тъй като „ някои крадат джанки – други обират банки “...
Ампутирана е българската памет освен за гордото ни национално минало, а и за любовта към родния ни дом.
Преминала през овразите на живота у нас и в чужбина, поетесата се завръща и с изранена душа минава през картините на българската есен, в която среща единствено „ смръщени лица “ на фона на ослепелия от светлината на подправените неони град, който „ не вижда есенната хубост “, с цел да изрече своята молитва за амнистия: „ Прости ни, майчице едничка, че бяхме глупави деца… “
Есеистично-поетичната книга „ Спусъци “ на Людмила Стоянова показва едно ново нейно лице като създател със зряло мислене за истините в човешкия живот.
В неналожителен диалог за смисъла и посланията на „ Спусъци “ Людмила прочете стихове и прозаичност от новата си книга. Присъстващите имаха опция да зададат своите въпроси и да изкажат своето мнение.
Светла Стефанова:
„...Това е четиво за високо интелигентни хора. То издава... Спомняте ли си, някой от вас може би е чувал за студийното кино, което имаше тук? В студийното кино влизаше доста дребен кръг хора, поради сложността на това, което трябваше да проумеят и схванат. Мисля, че тази книга е за такива хора... Човек, който има извънредно необятна обща просвета... Тя е хванала цялата история... Едно око да оцени, да направи разбор на публични разслойки... Аз изпитах същинско наслаждение. “
Източник: darik.bg
КОМЕНТАРИ