Димитър Ганев: Българската политическа почва. Пластове на националната политическа култура
Представяме ви фрагменти от новата книга на Димитър Ганев - " Българската политическа почва. Пластове на националната политическа просвета " от издателство " Сиела ", която от тази седмица към този момент е по книжарниците.
Димитър Ганев е роден през 1986 година във Варна. Завършва компетентност „ Политология “ в Софийски университет „ Св. Климент Охридски “. Защитава докторска дисертация през 2016 година, върху която стъпва и неговата първа книга „ Пътят към конституцията “. Главен помощник в катедра „ Политология “ на СУ. Паралелно с академичната си активност, Димитър Ганев е част от екипа на Изследователски център „ Тренд “ към този момент повече от осем години и участва постоянно в българските медии като коментатор на настоящите политически събития.
***
Вероятно първият въпрос който си задава индивидът видял заглавието на тази книга е какво значи това „ политическа почва “. Редно е първоначално да се обясни какво се има поради под този термин.
Земната почва съставлява примес от жива и нежива материя, които непрекъснато реагират между тях. Затова, когато споделяме „ почва “, не си мислете за нещо статично и мъртво, таман в противен случай - почвата е развой, непрестанно взаимоотношение онлайн с мъртво и външно с вътрешно. Политическата „ почва “ е обществена структура, общ брой от държания, които се преподават, усвояват и интерпретират с дейното присъединяване на индивидите в процеса на тяхната лична социализация и персонално съзряване. Понякога тя съхранява с епохи дадени поведенчески модели, а различен път се разтваря под краката на цели общности и институции и ги погребва внезапно под себе си, единствено в границите на едно потомство. Именно „ почвата “ е това, което образува нашата политическа просвета.
Всяко общество, включително и българското, е образувано постепенно и последователно от разнородни фактори – географски, исторически, културни и други Те образуват разнообразни пластове. Всеки един от тези пластове въздейства върху идващите и те се натрупат един върху различен. Именно тези разнообразни пластове образуват „ почвата “ – нашата политическа просвета, нашите политически настройки и разбирания. „ Почвата “ е историческият субстрат на обществото, който съществува вън от настоящата обстановка и без помощта на институциите. Институциите се пробват да въздействат на „ почвата “ и да я трансформират, само че в реалност „ почвата “ има не по-малко въздействие върху институциите. „ Почвата “ е толкоз устойчива, че колосални политически катаклизми не са успявали да я променят радикално. Дори най-радикалните опити просто са добавяли по един нов слой. Нещо повече – върху тази „ почва “ са се опитвали да се настанят тоталитарни идеологии с целия си тежък инструментариум – репресии, агитация и така нататък Но българската „ почва “ освен е устоявала, а даже е успявала да апроприира тези идеологии, да ги побългари.
Ето в този смисъл се употребява понятието „ почва “ – като съвкупността от комплицирани, исторически подбудени и наслагващи се един върху различен детайли на политическо схващане, изграждащи модерната политическа просвета.
***
Често от социолозите можем да чуем за електорални „ ядра “ и електорални „ периферии “, когато се стараят да обяснят избрана динамичност в партийните желания на българите. В някои от случаите обаче това не са „ ядра “ на партии, а в действителност са „ ядра “ на политически субкултури. Получава се по този начин, че има „ ядра “, които за даден интервал даже си нямат партия, само че не се разпиляват и не изчезват, а на избори си остават у дома и чакат по-добро посланичество или пък припознават краткотрайно и частично някакъв претендент или групировка, за които стратегически подават гласа си, с цел да спрат претендент или групировка, които не харесват. А след време те могат да припознаят различен собствен политически представител.
Политическата субкултура е доста по-устойчиво събитие от живота на една или друга партия. Партийните битки в едно идейно поле най-често са битка за по-адекватно посланичество на избрана политическа субкултура. Тя освен надживява партията, само че и може да вдъхва живот на нова, стига новата да възпроизвежда задоволително добре нейните ценностни настройки и усещания, да бъде в нейния код.
Политическите субкултури в българския преход, по метода по който ще ги разгледаме, са устойчиви обществени феномени, които споделят общи възгледи, исторически контузии, цивилен ритуали, вестници, празници, монументи. Те не се увличат елементарно по нови политически и идеологически моди, а остават лоялни на предразсъдъците си. Живеят вътрешен политически живот и водят вътрешни диалози, които се случват редом с публичния и държавния живот на България.
В историята на Прехода можем да отличим четири такива политически субкултури: социалистическа, националистическа, демократична и етнорелигиозна. Към тези четири би трябвало да прибавим и всеобщата политическа просвета. Ако първите четири наподобяват явни, то всеобщата може би ще провокира изненада, само че тя е изключително значима.
Масовата политическа просвета можем да определим първо отрицателно, т.е. през това, че хората принадлежащи към нея не са част от някоя от изброените политически субкултури. Масовата политическа просвета няма ясно самостоятелен демографски профил – той съответствува съвсем изцяло с този на пълнолетното българско население.
Това, което може да се изведе за нея е, че тя постоянно залита по политически моди, няма твърди политически убеждения, които да я насочват в избора ѝ. Най-често е конформистка, нагаждаща се по политическия тренд. Поради неналичието на опора в политически убеждения и отсъствието на принадлежност към избрана общественост, всеобщата политическа просвета елементарно губи доверие и интерес към политически водачи, за които е гласувала неотдавна. Това я прави и податлива да даде още веднъж политическото си доверие на някой нов състезател, единствено тъй като е друг от политическото статукво все още.
Всяка субкултура се ражда от някаква историческа злополука, травматично събитие, което капсулира една група хора. За социалистическата субкултура тези събития са повече от едно - Септемврийското въстание (1923 г.), Априлските събития (1925 г.), партизанството през Втората международна война и въобще цялото политическо принуждение в междувоенния интервал - като всички те имат образуваща роля за субкултурата. За националистическата субкултура това събитие се явява Ньойския контракт от 1919 година, а за етнорелигиозната е серията от репресии по отношение на турците още след Освобождението, последвалите такива по време на царския интервал и апогея на етническото принуждение, който без подозрение е „ Възродителният развой “ и последвалата го „ Голяма екскурзия “. Корените на демократичната субкултура могат да се търсят още във Възраждането и църковната битка.
Без подозрение, изброените четири не са единствените политически субкултури в България, само че те са най-големите и надлежно най-влиятелни. Всеки различен опит да идентифицираме още една или повече политически субкултури, обособена от изброените четири, се натъква на събитието, че не е толкоз авторитетна, не дефинира политически трендове, не въздейства значително върху политическите процеси, най-много заради своята незадоволителна величина.
***
Ако книгата има някакви задания, които би трябвало да реши, те могат да се сведат до две. Преди всичко има за цел да покаже, че всичко което се случва през днешния ден има своите дълбоки корени, които се намират в българската политическа „ почва “. Второто предизвикателство, на което създателят се пробва да отговори, е да откри кои са пластовете в „ почвата “ и по какъв начин те са повлияли на българската политика и общество след Освобождението. Тези пластове съставляват фундамента на българската политическа просвета, който се развива и обогатява и след Освобождението.
На пръв взор всички тези процеси в България наподобяват чисто нашенски. Но на втори проект е тъкмо противоположното. Като изключим географските дадености, които образуват първия слой, то балканският, православният и националният слой са артикул точно на външни фактори. Общото балканско културно пространство е разследване на дългото ни престояване под една власт – тази на Византия и Османската империя. Православното християнство е тук още веднъж поради византийското въздействие, а националният слой се дължи също на външен развой, който този път идва от Запад.
Големите геополитически промени не престават да заливат България и през XX в. Краят на Втората международна война и на Студената война трансформират изцяло политическия ред в страната. След 1944 година страната ни става част от руската сфера на въздействие и в продължение на 45 години Българска комунистическа партия има монополна роля във властта. Въпреки тоталитарния темперамент на режима, българската „ почва “ реагира на новата обстановка и постепенно пластовете стартират да оказват въздействие върху идеологическия образ на режима в България. Тази смяна ясно проличава по няколко тематики като македонския въпрос, културната политика, отношението към малцинствените общности и към църквата. Последният слой – националистическият - е към момента прясно положен изпод, а комунистическата партия, давайки си сметка към този момент за охладнeлия възторг към комунистическата концепция, стартира постепенно да приспособява национални детайли в идеологическия си боеприпас. „ Почвата “ стартира да завладява режима, а той с ненаситност приема тази дифузия, която го освежава и укрепва.
Формиралите се четири пласта още преди Освобождението надалеч не остават без смяна в хора на третата българска страна. Премеждията на българите сред 1878 година и 1944 година, както и интервалът на социализма прибавят нови линии по българската политическа просвета. Травматичните събития от този интервал образуват четири общности, които съставляват обособените политически субкултури в страната – социалистическа, националистическа, етнорелигиозна и демократична. Краят на Студената война носи нова смяна извън за България. В страната ни навлиза демократичната народна власт родила своя идеологически образ в младежките протести на 1968 година Този демократичен Запад среща в България едно консервативно общество, което не е интегрирало в себе си демократичните хрумвания на западната 1968, само че за сметка на това има няколко устойчиви политически общности (субкултури), които макар мощния вятър на смяната, стоят крепко в своята еднаквост и единствено се огъват по посока на измененията, без да бъдат пометени от тях. През взаимоотношенията посред им може да бъде оценен целият Преход в България, а могат да се вършат и спекулации за бъдещето.
Всички изброени фактори способстват да се образува политическа просвета в България със свои характерни характерности като да вземем за пример: очебийно егалитарни нагласи; изключително отношение към държавата; мислене на политиката през персони и търсене на съответна персона, която да застане начело; блуждаене сред източното и западното; и една характерна преданост към мощния на деня геополитически състезател.
За да разберем по-добре българската орис би трябвало да си дадем сметка, че България е местна проекция на световни трендове в културно и политическо отношение. Ние не задаваме трендовете, а ги одомашняваме. Но спецификата на тази преправка на хрумвания и въздействия с локален привкус е разследване от многовековно формиралата се „ почва “ и разберем ли нея ще можем да отговорим на доста въпроси за себе си в предишното, сегашното и бъдещето.
***
Географският слой
Британският географ Халфорд Макиндер формулира при започване на XX век географска доктрина (Mackinder 1904), която ще се окаже в основата на геополитиката през идващото столетие, a и до наши дни. Есето, което той предлага на вниманието на Кралското географско сдружение, се споделя „ Географската ос на историята “ и постулира, че земната квадратура може да бъде разграничена на три: 1) „ Светът-остров “ (World-Island) - който се състои от континентална Европа, Африка и Азия и затова съставлява голямата част от сушата на планетата; 2) крайбрежните острови (offshore islands) - разпръснатите по периферията на Света-остров дребни острови, по-важните от които са Британските острови и Японските острови, лежащи надлежно против западния и против източния бряг на Евразия; и 3) отвъдморските острови, както той посочва Северна Америка, Южна Америка и Океания. Водещата теза на неговия труд е, че съществува едно огромно пространство в междинната и северната част на Света-остров, което той назовава в началото „ осов ареал ” (pivot area), а по-късно „ Средиземие ” или „ Сърцевина ” (Heartland) и което се простира от р. Волга до р. Яндзъ и от Хималаите до Северния ледовит океан. То е „ сърцевината “ на Евразия и по това време към този момент е съвпадало съвсем напълно с Руската империя. По-късно, през 1919 година, Макиндер продължава тезата си в последваща книга, озаглавена „ Демократични идеали и действителност “, в която към този момент навлиза в по-големи детайлности за политическите импликации на този географски модел. Има едно известно изречение от книгата, което обобщава геополитическите разбирания на Макиндер:
“Който господства над Източна Европа, той повелява на Хартланда; който господства над Хартланда, той повелява на Света-остров; който господства над Света-остров, той повелява на целия свят. ” (Mackinder 1919: 150)
Макиндер счита, че единствената причина Русия да не е станала международен хегемон е сполучливото ѝ въздържане от страна на западните сили в Афганистан и Крим през XIX век, както и относителното ѝ софтуерно закъснение. Главната цел на неговия разбор е да послужи за предизвестие, че Британската империя не може и не трябва да се предоверява на морското си превъзходство.
Във втората половина на XX век различен академик, който е от гръцки генезис, Димитрис Кицикис, стъпва върху теорията на Макиндер и я премисля, с цел да изложи по-различен модел. Кицикис също дели света на три, само че не изхожда толкоз от географските дадености, колкото от историята на цивилизациите. Светът, съгласно него се поделя на: 1) Западен; 2) Източен; и 3) Междинен район. Междинният район е историческо, а не толкоз географско пространство, което обгръща Северна Африка, Близкия Изток, Мала Азия, Балканите, Източна Европа и Макиндеровия Хартланд, единствено че изключва от него Североизточен Китай. Кицикис счита, че в набожен проект Междинният район се господства от източноправославното християнство и сунитския ислям, а в по-малка степен също от юдаизма и шиитския ислям. Това цивилизационно пространство има единствено един политически израз и той е Империята. Според Кицикис това постоянно е била една-единствена универсална, мултикултурна и мултиетническа Империя, чийто стратегически център през множеството време е бил към Егейско море, Босфора и Дарданелите. Всички огромни войни в този район на света са се водили всъщност за наследството на тази Империя. Тя е била персийска, елинистична, римска, византийска и османска. Имало е също периферни империи в границите на Междинния район, които са опитвали да се домогнат до центъра Византион-Константинопол-Истанбул - това вършат арабите в VII-VIII век и руснаците през XIX-XX в. Важно е да се разбере, натъртва Кицикис, че това не са войни за агресия, а войни за завещание. Корекцията в границите, която той прави по отношение на Макиндер, е точно предвид на това основание. Междинният район граничи със Запада по линията сред Белград и Загреб, изключва католическите страни от Хабсбургското завещание, Полша и Прибалтика, а на Изток изключва китайския свят. Той включва половината от Европа и половината от Азия, само че това не го прави „ мост сред Запад и Изток “, а нещо трето, друго. Западна Европа се е отделила трайно от това пространство още по времето на Ренесанса и Четвъртия кръстоносен поход. В този ред на мисли, Европа и Азия са географски понятия, само че те не отбелязват цивилизации (Kitsikis 1985: 15)
Много значимо е още в този миг да подчертаем, че горните референции към авторитетните в предходни столетия в геополитически теории следва да се възприемат само в подтекста на казуса за образуване на избрани, географски обусловени, идентичности. Добре прочут факт е, че водещи тези в геополитическия разбор биват взети на въоръжение от националсоциализма и встъпват във функционалността на легитиматор на възгледите за расова непорочност, витално пространство и международна доминация. Геополитиката, по този начин да се каже, за дълго време е била компрометирана поради порочната си връзка с Хитлеровия нацизъм. Бурните събития след края на Студената война обаче възраждат изследователския интерес към геополитиката и подтикват преоценки на нейни типичен постановки като цитираните от нас. В едно авторитетно кеймбриджко издание, оповестено не толкоз от дълго време, категорично се прави ангажимента, че не трябва да смесваме геополитиката с нацизма, и че обсегът на първото от двете е надалеч по-голям, а предпоставките по-сложни, от логиката на второто (Guzzini 2012: 18)
Ако продължим с географските реалии, Балканът без подозрение се явява сериозен фактор, повлиял както на българската история, по този начин и на образуването на политическата просвета на българите.
Преди всичко Балканът се явява естествена бариера сред новообразуваната българската страна и Византия, което разрешава на самата ни държавност да оцелее на византийските военни нападения. Планината осигурявала вериги от наблюдателни постове, посредством които да се наблюдават придвижванията на неприятелските армии в Тракия (Мутафчиев 1992: 60). Балканският масив не разрешавал бързо и изненадващо нахлуване от византийската войска в Мизия, където се е намирало и сърцето на българската страна през Средновековието. Възможностите за бързи и изненадващи военни нападения са били осъзнати доста рано и това изяснява непрестанния блян на българската страна да обезпечи владението на зоната директно към южните подножия на Балкана и изключително Източната Подбалканска област сред завоя на Тунджа и Черно море (Мутафчиев 1992: 65). Осигуряването на сигурността на този район се явява решаващият фактор за самото битие на българската страна.
След османското настъпление в края на XIV в. етническите българи мигрират към по-високите места по Балкана, където намират по-сигурна среда за живот, необезпокоявани от завоевателя. От края на XVIII в. само че най-много през XIX в. българите последователно стартират да слизат от Балкана и да населват подбалканските градове, които пък от своя страна се явяват главните центрове на възрожденската концепция. В тази връзка историкът Ставриянос обобщава: „ Малко са областите в света, където географията е повлияла на историята по този начин надълбоко, както на Балканския полуостров “ (Иванова 2005: 30)
Географската орис на България ни е сложила като част точно от Междинния район, като поредно е гравитирала в орбитата (при това най-близката орбита) на Империята - първо Византийската, а след това Османската. Разстоянието от София до Цариград не е доста по-голямо от дистанцията сред София и Варна, както отбелязва многозначително Тончо Жечев (Жечев 2013: 12). В този смисъл, България е част от Европа географски, само че във връзка с нейната цивилизационна принадлежност, България е страна от Междинния район, страна от потомството на някогашните универсални империи, т.е. тя е част от „ Стария свят ” или „ Стария Запад ”. Това е мъчно за изговаряне и осъзнаване в днешно време, само че е безусловно належащо за осмислянето на странната българска психика, на най-дълбокия слой на българската политическа почва, и изключително на нейния политически израз в историята, в това число до ден сегашен.
Толкова за цивилизационното и геополитическото ситуиране. Тук би трябвало да кажем, че разнообразната ни география образува разнообразни субетнически характери, които мъчно могат да се сложат под един знаменател. Балканите възпроизвеждат в смален мащаб всички географски особености на целокупна Европа - извънредно разчленени морски крайбрежия, периодично повтаряне на труднодостъпни планини със предпазени долини и равнини, огромна река разполовяваща целия район. Това географско разнообразие предопределя многообразието на локалните характери.
Планините раждат малки общности от скотовъдци, планински кланове, юнаци, просвета на достойнството – в Албания, Черна гора, Епир и българските дервентджийски селища по проходите на Стара планина и Рило-Родопите. Характери доста сходни на тези, които следим на пръв взор в Кавказ, в Корсика, Сардиния или Сицилия. Неслучайно одързостяването на българите през Възраждането се свързва точно с хора от тези селища – Копривщица, Елена, Габрово, Карлово, Калофер, Котел, Жеравна, Тетевен, Троян, Аджар (Свежен), Трявна, а също Банско и други Централен поминък е овцевъдството – оттова идват бегликчийте, джелепкешаните, а също абаджиите, гайтанджиите и прочие От този ландшафт „ пониква ” БРЦК, след това Вътрешна македонска революционна организация. Този вид хора и техните генерации основават всички буржоазни партии след Освобождението.
Съгласно това схващане, моретата и крайбрежията на Европа раждат космополитни хора – търговци, моряци, пирати. Те се отличават със независимост на нравите, отвореност на културата и космополитизъм. Българите не господстват над градовете на моретата, те са били исторически притежание на гърците. Варна, Несебър, Анхиало (Поморие), Созопол, Гюмюрджина (Александруполис), Цариград, Кавала, Солун са значително гръцки или по-точно „ ромейски “ градове. Крайбрежията построяват своя мрежа от колонии вътре, които носят същите характерности - такива са Пловдив и другите по-големи градове. Те имат левантийски дух, като с изключение на с гърци са обитаеми с арменци и евреи, също и градски турци. Този вътрешен свят е значително погубен с антифанариотското придвижване през XIX век и след това с Освобождението.
Долините пък имат колективистична просвета, каквато е обикновено да бъде земеделската. Тя се господства от боязън от разликата, което заплашва целостта на колектива. Тя гледа на времето циклично - съгласно годишното повтаряне на земеделската работа. Тези хора се вливат в потока на историята най-късно, когато индустриализацията трансформира стопанския модел радикално. Елин Пелин разказва в творбите си загиването на техния свят. Тези хора влизат в политическия развой чак след Балканските войни и Първата международна война. Те са гръбнакът на Български земеделски народен съюз и след това на Българска комунистическа партия.
Балканският слой
Балканите също са географско разбиране и в този смисъл този слой може да бъде присъединен и като част от географския. Но тук, когато приказваме за Балкани, става дума доста повече за културен и политически модел, в сравнение с за полуостров в Югоизточна Европа. В този смисъл, в понятието Балкани участва доста повече политика и просвета, в сравнение с география и по тази причина е належащо той да бъде обсъждан като обособен слой на българската политическа „ почва “. Подробно проследените концепции от Александър Везенков (Везенков 2019: 115-257) и Мария Тодорова (Тодорова 2004) по отношение на границите на Балканите, въпросът за това кои страни попадат в тези граници и по какъв начин в разнообразни исторически интервали някои отпадат, други влизат, демонстрира напълно ясно политическия заряд в понятието Балкани.
Трудно бихме могли да изброим всички фактори оформили Балканите като общо пространство. Сред най-значимите политически наследства на този район без подозрение спадат римското, византийското, османското и комунистическото. Мария Тодорова обобщава това по този начин: в региона на религията можем да посочим християнската, мюсюлманската и юдейската традиция с многочислените им секти и разклонения. В региона на изкуството и културата – наследството на предгръцките племена, гърците, многочислените етнически групи заселили полуострова и т.н.; в обществените и демографските измерения – наследството на огромни и неспирни преселения, етническо разнообразие, полуномадство, огромно и егалитарно земеделие, късна урбанизация и така нататък Въпреки всички тези общи наследства, две могат да бъдат откроени като решаващи до XIX в. – това са хилядолетното наличие на Византия с неговото надълбоко политическо, институционално, правно, религиозно и културно въздействие. Другото е половинхилядолетното османско ръководство, което дава на полуострова името му и най-дългия интервал на политическо единение в историята му (Тодорова 2010: 35-36). В този ред на мисли, в случай че погледнем повече от 13 вековната история на българите, ще установим, че в половината от нея столица ни е била точно Константинопол.
Това многообразно завещание има и западни детайли, само че решаващите фактори до XIX в. без подозрение са източни. Именно балканското завещание в действителност дава тези източните характерности на българската политическа „ почва “. Един път през наследството на Византия, което пък по-късно се трансформира в „ Трети Рим “ и още веднъж ще оказва своето въздействие върху българските земи, само че към този момент от североизток. Трябва да кажем обаче, че преди Руската империя да се самокоронова като правоприемник на византийското завещание и покровител на православието, което се случва относително късно, през XIX век, евразийският изток е бил на първо място извор на завоевателни и заселнически талази през цялото средновековие. Именно от там идва държавотворният детайл на първата българска страна (прабългарите) и на втората българска страна (куманите). Другото източно въздействие минава по-скоро от югоизток – ориенталското въздействие на Османската империя, която носи арабското и персийското въздействие, един доста друг изток. След XIX в. пък въздействието на Запада навлиза доста по-сериозно на Балканския полуостров, явявайки се трети решителен фактор в последните повече от 150 години. Именно това основава и тази характерна дихотомия „ Изток-Запад “, когато приказваме за Балканите, като тя напълно не е толкоз нова:
„ В началото бяхме комплицирани. Изтокът ни считаше за Запад, до момента в който Западът ни възприемаше като Изток. Някои от нас схващат неправилно мястото ни в този конфликт на течения, по тази причина възкликват, че ние не принадлежим към никоя страна, а други – че принадлежим само на едната или на другата страна….ние сме орисани да бъдем Изтокът в Запада и Западът в Изтока, да признаваме единствено небесния Йерусалим над нас, а тук на земята – никой различен. “ Св. Сава (1175-1235), създател на Сръбската православна черква (по Голасуърдu 2004:26) (Иванова 2005: 11).
Редица авторитетни балканисти, измежду които може би най-далеч в тезата си отива Раймонд Детрез, излагат визията, че на Балканите се е оформила една многолика, само че кохерентна и устойчива общественост от турци, гърци, българи, власи, албанци, сърби и други, която носи върху езика и културата си отпечатъка на многовековното престояване в една огромна страна без вътрешни граници. Лингвистите приказват за „ балкански езиков съюз “, в който привидно необичайно съжителстват езици от разнообразни езикови фамилии, които обаче споделят граматика, синтактични структури и фонетични особености, а се разграничават главно по лексиката. Няма теоретичен консенсус, обясняващи образуването на балканския езиков съюз. Една от най-сериозните хипотези е за езикова симбиоза с произлизащия от нея формиран език и/или билингвизъм (Тодорова 2010: 186). Като цяло се приема, че „ граматичните структури на балканските езици свидетелстват за епохи на многоезичност и междуетнически контакт на най-интимни равнища “ (Friedman 1994-1995). Този междуетнически контакт се случва с помощта на характерните исторически условия: неналичието на държавни граници на Балканите в продължителни интервали, в които сме били част от една империя (Римска, Византийска и Османска), което улеснява подвижността и връзката сред другите етнически групи (Детрез 2013: 23).
Сходството е елементарно видимо и на равнището на битовите традиции, приказките и музиката. Музиковедът и фолклорист Стоян Джуджев написа:
„ Сравнителните проучвания на фолклора в балканските страни разкриват изненадващи паралели и съвпадения в региона на ритъма и лада, в орнаментите, в структурата и формата, в каденците и мелодичните стандарти, в тоналните, модалните, ритмичните и морфологичните функционалности на детайлите на мелодията у всички балкански нации - сърби, гърци, българи, албанци, румънци и други Намират се също по този начин съвпадения и паралели в сюжетите, в характерите на героите, във фабулите на националните песни и приказки у същите тези нации (Майстор Манол, Марко Кралевич, вградената булка, мъртвият брат, злата свекърва и т.н.), в танцовите придвижвания, ритми, стъпки и фигури, (калушарски и русалийски танци), в игрите и обичаите през време на празниците от слънчевия календар (коледни традиции, пролетни люлки на празника Гергьовден, танци и песни за празника Връбница, „ Лазаруване “ и т.н.). По-късните проучвания ще открият съвпадения и паралели в стихосложението и в поетическата метрика (напр. одобряване на силабичния принцип и на слоговия паритет в стиховете и съществуване на сходни метрични форми в поезията на множеството балкански народи); във вярванията и в религиозните и магическите обреди, в погребалните и сватбените традиции (напр. „ курбани “ или жертвоприношения, приношение на храна и вино на мъртвите и др.); в паремиологията у съвсем всички балкански нации (напр. идентични или сходни поговорки и пословици, стереотипни изрази за някои добродетели, за пороци, за брака, за труда, за всекидневния живот и т.н.). Всички тези съвпадения и паралели образуват един общ субстрат, който остава повече или по-малко резистентен измежду разнообразието и изменчивостта на локалните форми и стилове. ” (Джуджев 1977: 108-109)
Балканският езиков съюз би трябвало да се възприема като част от доста по-широко културно взаимоотношение. Сходството на граматическите черти измежду другите балкански езици единствено приказва за съществуването на публични и културни модуси на конвергенция сред другите общности (Детрез 2013: 24).
Българската режисьорка Адела Пеева основава документален филм през 2003 година под името „ Чия е тази ария? “. В него тя търси корените на една ария измежду съвсем всички балкански страни. Песента има и доста имена - България се назовава „ Ясен месец веч изгрява “, в Босна – „ Погледай ме Анадолко “, в Сърбия – „ Руси коси “, в Македония – „ Ој девојче, девојче “, в Гърция – „ От непозната земя “, в Турция – „ На път за Ускудар “. Филмът на Пеева разкрива по занимателен метод мощната културна непосредственост сред обособените балкански нации.
От двата съществени фактора (византийски и османски), мъчно може да се дефинира кой от тях се явява по-силен. Освен, че е по-скорошен от византийския, османският влияе на българите в продължение на пет века без каквито и да било спирания. Всъщност това е интервалът, в който Балканите са най-дълго време под един властови център. Влиянието на византийски Константинопол може да е по-дълъг чисто времево, само че в него се редуват моменти на мощно привличане и отдалеченост (включително и голям брой войни), което безспорно понижава и неговата мощ. Османското завладяване основава почти идентични условия за всички балкански култури и като ликвидира преобладаващата духовна роля на византизма, спомага за унифицирането на тези култури на общобалканска основа. Османската власт над полуострова за няколко века спомага да се стигне до едно общобалканско, ориенталско равнище, до доста общи белези в метода на мислене и държание - до един общ балкански, ориенталски нрав (Генчев 1988: 101). Но не без значение е, че точно византийското православно завещание дава тази еднаквост на балканските нации, която ги прави близки между тях и разнообразни по отношение на преобладаващата вяра в Османската империя.
Вследствие на това вековно другарство с османската просвета ясно проличава въздействието в битовата сфера, в нравите и обичаите, в ориенталския жанр на живот, в някои детайли на материалното произвеждане, в персоналните връзки сред хората, в житейското непорочие, хигиената, храненето, облеклото. И на последно място, само че не и по значение – пластът турска лексика останал в българския език е основният белег, който би могъл да отбелязя и мери турските въздействия върху българската просвета (Генчев 1988: 100).
Балканската общественост пресича границите на етноса и на религията, формирайки едно изключително, разноцветно, само че и ясно обрисувано културно пространство, където се преплитат ориенталското, средиземноморското, степното и централноевропейското въздействие. България би трябвало да се преглежда като страна, разположена в самото сърце на това пространство.
Въпреки всичко това, да приказваме за обща балканска еднаквост би било прекомерно пресилено. Общото културно пространство не пречи да не обичаме съседите си, а враждите посред ни да стигат до братоубийствени войни. Единственото общо място на балканската еднаквост е „ чужбината “, където най-отчетливо се открояват степените на чуждост. Когато не могат да намерят сънародници в непознатата страна, балканците изнамират други балканци, наоколо до които се заселват, дружно с които претърпяват компликациите на акомодацията. В чужбина „ ужасните съседи “ и „ съюзниците-разбойници “, се държат дружно – мислейки превъзмогването на дистанцията сред себе си и „ по-другите други “ като по-безболезнена (Иванова 2005: 29).
Православният слой
Православният слой са развива на два стадия. Първият е самото покръстване, наложено от Борис I още в IX в., което прави християнството част от нашата просвета. Вторият стадий е обвързван с пребиваването на българската общественост под османска власт, когато православното християнство стартира да изпъква над народностната еднаквост, тъй като последната става по-уязвимата и по-зависимата от двете. Именно по този начин, обаче съумява да се запази нашата общественост до XIX в., когато националната еднаквост на българите, към този момент в съвременна редакция, още веднъж ще вземе връх.
В религиозно отношение Балканите се явяват съсредоточен израз на това, което казахме и за целия Междинен район: преобладават източното православие и сунитският ислям. Детрез назовава християнското болшинство в балканската общественост с името „ ромеи ” и развива безапелационно тезата, че тези хора били сплотени чак до началото или даже доникъде на XIX в. доста по-силно от религиозната си еднаквост, в сравнение с от етническата (Детрез 2015: 149).
През ХIV-XV в. Османската империя открива властта си над Балканския полуостров и християните стопират да са господари на личния си дом. Мюсюлманите, които господстват и поддържат Pax Ottomana в някогашния византийски свят, получават в подмяна на мира правото да упражняват религиозна дискриминация. Така да вземем за пример в Османската империя, никой който не е османлия (да се схваща мюсюлманин), не може да ръководи, да носи оръжие, а в огромни елементи на империята даже притежаването и обработването на земя минава от подвластните християни в ръцете на мюсюлманските им господари (Тойнби 2022: 160). Но макар тази дискриминация, а и в избран смисъл поради нея, православният слой стартира да се втвърдява. От една страна Османската империя не потегля уверено да асимилира православното християнство и даже институционализира неговото посланичество през Цариградската патриаршия. Институционалната рамка, в която Високата врата подрежда обществения мир вътре в империята е така наречен система на милетите. Османците провеждат публичните връзки не на етнически, а на набожен принцип и карат всички източноправославни християни да влязат под юрисдикцията на Цариградската патриаршия, която да ги пази и съставлява пред султана. Редица свидетелства, представени от Детрез, само че и на други откриватели, потвърждават, че българи, гърци, сърби, албанци и други фактически са се разпознали първо като християни и едвам на второ и трето място като членове на някаква друга общественост. Това обезпечава оцеляването на „ Византия след Византия “ (Iorga 1935), по определението на Николае Йорга. Тя се трансформира в криптоимперия, паралелна страна, васално подчинена на османската. Ромейският хайлайф от Фенер става лоялна на султана класа, която има мощни позиции в дипломацията със Запада, търговията и банковото дело. Под повърхността на османската държавност не престават още няколко века да се водят битките сред константинополските елити и локалните балкански такива, които бележат целия византийски интервал преди османското завладяване. Тези битки кулминират най-после в установяването на фанариотския режим във Влахия и Молдова и унищожаването на Печката патриаршия и Охридската архиепископия в Сърбия и България през XVIII в.
От друга страна дискриминационният напън върху християнството без подозрение работи сплотяващо и основава нови връзки сред другите нации и общности, изповядващи православието. Тази ромейска общественост освен не се претопява, а в противен случай, добива все по-ясни контури. Това е изцяло разумна вътрешна конс
Димитър Ганев е роден през 1986 година във Варна. Завършва компетентност „ Политология “ в Софийски университет „ Св. Климент Охридски “. Защитава докторска дисертация през 2016 година, върху която стъпва и неговата първа книга „ Пътят към конституцията “. Главен помощник в катедра „ Политология “ на СУ. Паралелно с академичната си активност, Димитър Ганев е част от екипа на Изследователски център „ Тренд “ към този момент повече от осем години и участва постоянно в българските медии като коментатор на настоящите политически събития.
***
Вероятно първият въпрос който си задава индивидът видял заглавието на тази книга е какво значи това „ политическа почва “. Редно е първоначално да се обясни какво се има поради под този термин.
Земната почва съставлява примес от жива и нежива материя, които непрекъснато реагират между тях. Затова, когато споделяме „ почва “, не си мислете за нещо статично и мъртво, таман в противен случай - почвата е развой, непрестанно взаимоотношение онлайн с мъртво и външно с вътрешно. Политическата „ почва “ е обществена структура, общ брой от държания, които се преподават, усвояват и интерпретират с дейното присъединяване на индивидите в процеса на тяхната лична социализация и персонално съзряване. Понякога тя съхранява с епохи дадени поведенчески модели, а различен път се разтваря под краката на цели общности и институции и ги погребва внезапно под себе си, единствено в границите на едно потомство. Именно „ почвата “ е това, което образува нашата политическа просвета.
Всяко общество, включително и българското, е образувано постепенно и последователно от разнородни фактори – географски, исторически, културни и други Те образуват разнообразни пластове. Всеки един от тези пластове въздейства върху идващите и те се натрупат един върху различен. Именно тези разнообразни пластове образуват „ почвата “ – нашата политическа просвета, нашите политически настройки и разбирания. „ Почвата “ е историческият субстрат на обществото, който съществува вън от настоящата обстановка и без помощта на институциите. Институциите се пробват да въздействат на „ почвата “ и да я трансформират, само че в реалност „ почвата “ има не по-малко въздействие върху институциите. „ Почвата “ е толкоз устойчива, че колосални политически катаклизми не са успявали да я променят радикално. Дори най-радикалните опити просто са добавяли по един нов слой. Нещо повече – върху тази „ почва “ са се опитвали да се настанят тоталитарни идеологии с целия си тежък инструментариум – репресии, агитация и така нататък Но българската „ почва “ освен е устоявала, а даже е успявала да апроприира тези идеологии, да ги побългари.
Ето в този смисъл се употребява понятието „ почва “ – като съвкупността от комплицирани, исторически подбудени и наслагващи се един върху различен детайли на политическо схващане, изграждащи модерната политическа просвета.
***
Често от социолозите можем да чуем за електорални „ ядра “ и електорални „ периферии “, когато се стараят да обяснят избрана динамичност в партийните желания на българите. В някои от случаите обаче това не са „ ядра “ на партии, а в действителност са „ ядра “ на политически субкултури. Получава се по този начин, че има „ ядра “, които за даден интервал даже си нямат партия, само че не се разпиляват и не изчезват, а на избори си остават у дома и чакат по-добро посланичество или пък припознават краткотрайно и частично някакъв претендент или групировка, за които стратегически подават гласа си, с цел да спрат претендент или групировка, които не харесват. А след време те могат да припознаят различен собствен политически представител.
Политическата субкултура е доста по-устойчиво събитие от живота на една или друга партия. Партийните битки в едно идейно поле най-често са битка за по-адекватно посланичество на избрана политическа субкултура. Тя освен надживява партията, само че и може да вдъхва живот на нова, стига новата да възпроизвежда задоволително добре нейните ценностни настройки и усещания, да бъде в нейния код.
Политическите субкултури в българския преход, по метода по който ще ги разгледаме, са устойчиви обществени феномени, които споделят общи възгледи, исторически контузии, цивилен ритуали, вестници, празници, монументи. Те не се увличат елементарно по нови политически и идеологически моди, а остават лоялни на предразсъдъците си. Живеят вътрешен политически живот и водят вътрешни диалози, които се случват редом с публичния и държавния живот на България.
В историята на Прехода можем да отличим четири такива политически субкултури: социалистическа, националистическа, демократична и етнорелигиозна. Към тези четири би трябвало да прибавим и всеобщата политическа просвета. Ако първите четири наподобяват явни, то всеобщата може би ще провокира изненада, само че тя е изключително значима.
Масовата политическа просвета можем да определим първо отрицателно, т.е. през това, че хората принадлежащи към нея не са част от някоя от изброените политически субкултури. Масовата политическа просвета няма ясно самостоятелен демографски профил – той съответствува съвсем изцяло с този на пълнолетното българско население.
Това, което може да се изведе за нея е, че тя постоянно залита по политически моди, няма твърди политически убеждения, които да я насочват в избора ѝ. Най-често е конформистка, нагаждаща се по политическия тренд. Поради неналичието на опора в политически убеждения и отсъствието на принадлежност към избрана общественост, всеобщата политическа просвета елементарно губи доверие и интерес към политически водачи, за които е гласувала неотдавна. Това я прави и податлива да даде още веднъж политическото си доверие на някой нов състезател, единствено тъй като е друг от политическото статукво все още.
Всяка субкултура се ражда от някаква историческа злополука, травматично събитие, което капсулира една група хора. За социалистическата субкултура тези събития са повече от едно - Септемврийското въстание (1923 г.), Априлските събития (1925 г.), партизанството през Втората международна война и въобще цялото политическо принуждение в междувоенния интервал - като всички те имат образуваща роля за субкултурата. За националистическата субкултура това събитие се явява Ньойския контракт от 1919 година, а за етнорелигиозната е серията от репресии по отношение на турците още след Освобождението, последвалите такива по време на царския интервал и апогея на етническото принуждение, който без подозрение е „ Възродителният развой “ и последвалата го „ Голяма екскурзия “. Корените на демократичната субкултура могат да се търсят още във Възраждането и църковната битка.
Без подозрение, изброените четири не са единствените политически субкултури в България, само че те са най-големите и надлежно най-влиятелни. Всеки различен опит да идентифицираме още една или повече политически субкултури, обособена от изброените четири, се натъква на събитието, че не е толкоз авторитетна, не дефинира политически трендове, не въздейства значително върху политическите процеси, най-много заради своята незадоволителна величина.
***
Ако книгата има някакви задания, които би трябвало да реши, те могат да се сведат до две. Преди всичко има за цел да покаже, че всичко което се случва през днешния ден има своите дълбоки корени, които се намират в българската политическа „ почва “. Второто предизвикателство, на което създателят се пробва да отговори, е да откри кои са пластовете в „ почвата “ и по какъв начин те са повлияли на българската политика и общество след Освобождението. Тези пластове съставляват фундамента на българската политическа просвета, който се развива и обогатява и след Освобождението.
На пръв взор всички тези процеси в България наподобяват чисто нашенски. Но на втори проект е тъкмо противоположното. Като изключим географските дадености, които образуват първия слой, то балканският, православният и националният слой са артикул точно на външни фактори. Общото балканско културно пространство е разследване на дългото ни престояване под една власт – тази на Византия и Османската империя. Православното християнство е тук още веднъж поради византийското въздействие, а националният слой се дължи също на външен развой, който този път идва от Запад.
Големите геополитически промени не престават да заливат България и през XX в. Краят на Втората международна война и на Студената война трансформират изцяло политическия ред в страната. След 1944 година страната ни става част от руската сфера на въздействие и в продължение на 45 години Българска комунистическа партия има монополна роля във властта. Въпреки тоталитарния темперамент на режима, българската „ почва “ реагира на новата обстановка и постепенно пластовете стартират да оказват въздействие върху идеологическия образ на режима в България. Тази смяна ясно проличава по няколко тематики като македонския въпрос, културната политика, отношението към малцинствените общности и към църквата. Последният слой – националистическият - е към момента прясно положен изпод, а комунистическата партия, давайки си сметка към този момент за охладнeлия възторг към комунистическата концепция, стартира постепенно да приспособява национални детайли в идеологическия си боеприпас. „ Почвата “ стартира да завладява режима, а той с ненаситност приема тази дифузия, която го освежава и укрепва.
Формиралите се четири пласта още преди Освобождението надалеч не остават без смяна в хора на третата българска страна. Премеждията на българите сред 1878 година и 1944 година, както и интервалът на социализма прибавят нови линии по българската политическа просвета. Травматичните събития от този интервал образуват четири общности, които съставляват обособените политически субкултури в страната – социалистическа, националистическа, етнорелигиозна и демократична. Краят на Студената война носи нова смяна извън за България. В страната ни навлиза демократичната народна власт родила своя идеологически образ в младежките протести на 1968 година Този демократичен Запад среща в България едно консервативно общество, което не е интегрирало в себе си демократичните хрумвания на западната 1968, само че за сметка на това има няколко устойчиви политически общности (субкултури), които макар мощния вятър на смяната, стоят крепко в своята еднаквост и единствено се огъват по посока на измененията, без да бъдат пометени от тях. През взаимоотношенията посред им може да бъде оценен целият Преход в България, а могат да се вършат и спекулации за бъдещето.
Всички изброени фактори способстват да се образува политическа просвета в България със свои характерни характерности като да вземем за пример: очебийно егалитарни нагласи; изключително отношение към държавата; мислене на политиката през персони и търсене на съответна персона, която да застане начело; блуждаене сред източното и западното; и една характерна преданост към мощния на деня геополитически състезател.
За да разберем по-добре българската орис би трябвало да си дадем сметка, че България е местна проекция на световни трендове в културно и политическо отношение. Ние не задаваме трендовете, а ги одомашняваме. Но спецификата на тази преправка на хрумвания и въздействия с локален привкус е разследване от многовековно формиралата се „ почва “ и разберем ли нея ще можем да отговорим на доста въпроси за себе си в предишното, сегашното и бъдещето.
***
Географският слой
Британският географ Халфорд Макиндер формулира при започване на XX век географска доктрина (Mackinder 1904), която ще се окаже в основата на геополитиката през идващото столетие, a и до наши дни. Есето, което той предлага на вниманието на Кралското географско сдружение, се споделя „ Географската ос на историята “ и постулира, че земната квадратура може да бъде разграничена на три: 1) „ Светът-остров “ (World-Island) - който се състои от континентална Европа, Африка и Азия и затова съставлява голямата част от сушата на планетата; 2) крайбрежните острови (offshore islands) - разпръснатите по периферията на Света-остров дребни острови, по-важните от които са Британските острови и Японските острови, лежащи надлежно против западния и против източния бряг на Евразия; и 3) отвъдморските острови, както той посочва Северна Америка, Южна Америка и Океания. Водещата теза на неговия труд е, че съществува едно огромно пространство в междинната и северната част на Света-остров, което той назовава в началото „ осов ареал ” (pivot area), а по-късно „ Средиземие ” или „ Сърцевина ” (Heartland) и което се простира от р. Волга до р. Яндзъ и от Хималаите до Северния ледовит океан. То е „ сърцевината “ на Евразия и по това време към този момент е съвпадало съвсем напълно с Руската империя. По-късно, през 1919 година, Макиндер продължава тезата си в последваща книга, озаглавена „ Демократични идеали и действителност “, в която към този момент навлиза в по-големи детайлности за политическите импликации на този географски модел. Има едно известно изречение от книгата, което обобщава геополитическите разбирания на Макиндер:
“Който господства над Източна Европа, той повелява на Хартланда; който господства над Хартланда, той повелява на Света-остров; който господства над Света-остров, той повелява на целия свят. ” (Mackinder 1919: 150)
Макиндер счита, че единствената причина Русия да не е станала международен хегемон е сполучливото ѝ въздържане от страна на западните сили в Афганистан и Крим през XIX век, както и относителното ѝ софтуерно закъснение. Главната цел на неговия разбор е да послужи за предизвестие, че Британската империя не може и не трябва да се предоверява на морското си превъзходство.
Във втората половина на XX век различен академик, който е от гръцки генезис, Димитрис Кицикис, стъпва върху теорията на Макиндер и я премисля, с цел да изложи по-различен модел. Кицикис също дели света на три, само че не изхожда толкоз от географските дадености, колкото от историята на цивилизациите. Светът, съгласно него се поделя на: 1) Западен; 2) Източен; и 3) Междинен район. Междинният район е историческо, а не толкоз географско пространство, което обгръща Северна Африка, Близкия Изток, Мала Азия, Балканите, Източна Европа и Макиндеровия Хартланд, единствено че изключва от него Североизточен Китай. Кицикис счита, че в набожен проект Междинният район се господства от източноправославното християнство и сунитския ислям, а в по-малка степен също от юдаизма и шиитския ислям. Това цивилизационно пространство има единствено един политически израз и той е Империята. Според Кицикис това постоянно е била една-единствена универсална, мултикултурна и мултиетническа Империя, чийто стратегически център през множеството време е бил към Егейско море, Босфора и Дарданелите. Всички огромни войни в този район на света са се водили всъщност за наследството на тази Империя. Тя е била персийска, елинистична, римска, византийска и османска. Имало е също периферни империи в границите на Междинния район, които са опитвали да се домогнат до центъра Византион-Константинопол-Истанбул - това вършат арабите в VII-VIII век и руснаците през XIX-XX в. Важно е да се разбере, натъртва Кицикис, че това не са войни за агресия, а войни за завещание. Корекцията в границите, която той прави по отношение на Макиндер, е точно предвид на това основание. Междинният район граничи със Запада по линията сред Белград и Загреб, изключва католическите страни от Хабсбургското завещание, Полша и Прибалтика, а на Изток изключва китайския свят. Той включва половината от Европа и половината от Азия, само че това не го прави „ мост сред Запад и Изток “, а нещо трето, друго. Западна Европа се е отделила трайно от това пространство още по времето на Ренесанса и Четвъртия кръстоносен поход. В този ред на мисли, Европа и Азия са географски понятия, само че те не отбелязват цивилизации (Kitsikis 1985: 15)
Много значимо е още в този миг да подчертаем, че горните референции към авторитетните в предходни столетия в геополитически теории следва да се възприемат само в подтекста на казуса за образуване на избрани, географски обусловени, идентичности. Добре прочут факт е, че водещи тези в геополитическия разбор биват взети на въоръжение от националсоциализма и встъпват във функционалността на легитиматор на възгледите за расова непорочност, витално пространство и международна доминация. Геополитиката, по този начин да се каже, за дълго време е била компрометирана поради порочната си връзка с Хитлеровия нацизъм. Бурните събития след края на Студената война обаче възраждат изследователския интерес към геополитиката и подтикват преоценки на нейни типичен постановки като цитираните от нас. В едно авторитетно кеймбриджко издание, оповестено не толкоз от дълго време, категорично се прави ангажимента, че не трябва да смесваме геополитиката с нацизма, и че обсегът на първото от двете е надалеч по-голям, а предпоставките по-сложни, от логиката на второто (Guzzini 2012: 18)
Ако продължим с географските реалии, Балканът без подозрение се явява сериозен фактор, повлиял както на българската история, по този начин и на образуването на политическата просвета на българите.
Преди всичко Балканът се явява естествена бариера сред новообразуваната българската страна и Византия, което разрешава на самата ни държавност да оцелее на византийските военни нападения. Планината осигурявала вериги от наблюдателни постове, посредством които да се наблюдават придвижванията на неприятелските армии в Тракия (Мутафчиев 1992: 60). Балканският масив не разрешавал бързо и изненадващо нахлуване от византийската войска в Мизия, където се е намирало и сърцето на българската страна през Средновековието. Възможностите за бързи и изненадващи военни нападения са били осъзнати доста рано и това изяснява непрестанния блян на българската страна да обезпечи владението на зоната директно към южните подножия на Балкана и изключително Източната Подбалканска област сред завоя на Тунджа и Черно море (Мутафчиев 1992: 65). Осигуряването на сигурността на този район се явява решаващият фактор за самото битие на българската страна.
След османското настъпление в края на XIV в. етническите българи мигрират към по-високите места по Балкана, където намират по-сигурна среда за живот, необезпокоявани от завоевателя. От края на XVIII в. само че най-много през XIX в. българите последователно стартират да слизат от Балкана и да населват подбалканските градове, които пък от своя страна се явяват главните центрове на възрожденската концепция. В тази връзка историкът Ставриянос обобщава: „ Малко са областите в света, където географията е повлияла на историята по този начин надълбоко, както на Балканския полуостров “ (Иванова 2005: 30)
Географската орис на България ни е сложила като част точно от Междинния район, като поредно е гравитирала в орбитата (при това най-близката орбита) на Империята - първо Византийската, а след това Османската. Разстоянието от София до Цариград не е доста по-голямо от дистанцията сред София и Варна, както отбелязва многозначително Тончо Жечев (Жечев 2013: 12). В този смисъл, България е част от Европа географски, само че във връзка с нейната цивилизационна принадлежност, България е страна от Междинния район, страна от потомството на някогашните универсални империи, т.е. тя е част от „ Стария свят ” или „ Стария Запад ”. Това е мъчно за изговаряне и осъзнаване в днешно време, само че е безусловно належащо за осмислянето на странната българска психика, на най-дълбокия слой на българската политическа почва, и изключително на нейния политически израз в историята, в това число до ден сегашен.
Толкова за цивилизационното и геополитическото ситуиране. Тук би трябвало да кажем, че разнообразната ни география образува разнообразни субетнически характери, които мъчно могат да се сложат под един знаменател. Балканите възпроизвеждат в смален мащаб всички географски особености на целокупна Европа - извънредно разчленени морски крайбрежия, периодично повтаряне на труднодостъпни планини със предпазени долини и равнини, огромна река разполовяваща целия район. Това географско разнообразие предопределя многообразието на локалните характери.
Планините раждат малки общности от скотовъдци, планински кланове, юнаци, просвета на достойнството – в Албания, Черна гора, Епир и българските дервентджийски селища по проходите на Стара планина и Рило-Родопите. Характери доста сходни на тези, които следим на пръв взор в Кавказ, в Корсика, Сардиния или Сицилия. Неслучайно одързостяването на българите през Възраждането се свързва точно с хора от тези селища – Копривщица, Елена, Габрово, Карлово, Калофер, Котел, Жеравна, Тетевен, Троян, Аджар (Свежен), Трявна, а също Банско и други Централен поминък е овцевъдството – оттова идват бегликчийте, джелепкешаните, а също абаджиите, гайтанджиите и прочие От този ландшафт „ пониква ” БРЦК, след това Вътрешна македонска революционна организация. Този вид хора и техните генерации основават всички буржоазни партии след Освобождението.
Съгласно това схващане, моретата и крайбрежията на Европа раждат космополитни хора – търговци, моряци, пирати. Те се отличават със независимост на нравите, отвореност на културата и космополитизъм. Българите не господстват над градовете на моретата, те са били исторически притежание на гърците. Варна, Несебър, Анхиало (Поморие), Созопол, Гюмюрджина (Александруполис), Цариград, Кавала, Солун са значително гръцки или по-точно „ ромейски “ градове. Крайбрежията построяват своя мрежа от колонии вътре, които носят същите характерности - такива са Пловдив и другите по-големи градове. Те имат левантийски дух, като с изключение на с гърци са обитаеми с арменци и евреи, също и градски турци. Този вътрешен свят е значително погубен с антифанариотското придвижване през XIX век и след това с Освобождението.
Долините пък имат колективистична просвета, каквато е обикновено да бъде земеделската. Тя се господства от боязън от разликата, което заплашва целостта на колектива. Тя гледа на времето циклично - съгласно годишното повтаряне на земеделската работа. Тези хора се вливат в потока на историята най-късно, когато индустриализацията трансформира стопанския модел радикално. Елин Пелин разказва в творбите си загиването на техния свят. Тези хора влизат в политическия развой чак след Балканските войни и Първата международна война. Те са гръбнакът на Български земеделски народен съюз и след това на Българска комунистическа партия.
Балканският слой
Балканите също са географско разбиране и в този смисъл този слой може да бъде присъединен и като част от географския. Но тук, когато приказваме за Балкани, става дума доста повече за културен и политически модел, в сравнение с за полуостров в Югоизточна Европа. В този смисъл, в понятието Балкани участва доста повече политика и просвета, в сравнение с география и по тази причина е належащо той да бъде обсъждан като обособен слой на българската политическа „ почва “. Подробно проследените концепции от Александър Везенков (Везенков 2019: 115-257) и Мария Тодорова (Тодорова 2004) по отношение на границите на Балканите, въпросът за това кои страни попадат в тези граници и по какъв начин в разнообразни исторически интервали някои отпадат, други влизат, демонстрира напълно ясно политическия заряд в понятието Балкани.
Трудно бихме могли да изброим всички фактори оформили Балканите като общо пространство. Сред най-значимите политически наследства на този район без подозрение спадат римското, византийското, османското и комунистическото. Мария Тодорова обобщава това по този начин: в региона на религията можем да посочим християнската, мюсюлманската и юдейската традиция с многочислените им секти и разклонения. В региона на изкуството и културата – наследството на предгръцките племена, гърците, многочислените етнически групи заселили полуострова и т.н.; в обществените и демографските измерения – наследството на огромни и неспирни преселения, етническо разнообразие, полуномадство, огромно и егалитарно земеделие, късна урбанизация и така нататък Въпреки всички тези общи наследства, две могат да бъдат откроени като решаващи до XIX в. – това са хилядолетното наличие на Византия с неговото надълбоко политическо, институционално, правно, религиозно и културно въздействие. Другото е половинхилядолетното османско ръководство, което дава на полуострова името му и най-дългия интервал на политическо единение в историята му (Тодорова 2010: 35-36). В този ред на мисли, в случай че погледнем повече от 13 вековната история на българите, ще установим, че в половината от нея столица ни е била точно Константинопол.
Това многообразно завещание има и западни детайли, само че решаващите фактори до XIX в. без подозрение са източни. Именно балканското завещание в действителност дава тези източните характерности на българската политическа „ почва “. Един път през наследството на Византия, което пък по-късно се трансформира в „ Трети Рим “ и още веднъж ще оказва своето въздействие върху българските земи, само че към този момент от североизток. Трябва да кажем обаче, че преди Руската империя да се самокоронова като правоприемник на византийското завещание и покровител на православието, което се случва относително късно, през XIX век, евразийският изток е бил на първо място извор на завоевателни и заселнически талази през цялото средновековие. Именно от там идва държавотворният детайл на първата българска страна (прабългарите) и на втората българска страна (куманите). Другото източно въздействие минава по-скоро от югоизток – ориенталското въздействие на Османската империя, която носи арабското и персийското въздействие, един доста друг изток. След XIX в. пък въздействието на Запада навлиза доста по-сериозно на Балканския полуостров, явявайки се трети решителен фактор в последните повече от 150 години. Именно това основава и тази характерна дихотомия „ Изток-Запад “, когато приказваме за Балканите, като тя напълно не е толкоз нова:
„ В началото бяхме комплицирани. Изтокът ни считаше за Запад, до момента в който Западът ни възприемаше като Изток. Някои от нас схващат неправилно мястото ни в този конфликт на течения, по тази причина възкликват, че ние не принадлежим към никоя страна, а други – че принадлежим само на едната или на другата страна….ние сме орисани да бъдем Изтокът в Запада и Западът в Изтока, да признаваме единствено небесния Йерусалим над нас, а тук на земята – никой различен. “ Св. Сава (1175-1235), създател на Сръбската православна черква (по Голасуърдu 2004:26) (Иванова 2005: 11).
Редица авторитетни балканисти, измежду които може би най-далеч в тезата си отива Раймонд Детрез, излагат визията, че на Балканите се е оформила една многолика, само че кохерентна и устойчива общественост от турци, гърци, българи, власи, албанци, сърби и други, която носи върху езика и културата си отпечатъка на многовековното престояване в една огромна страна без вътрешни граници. Лингвистите приказват за „ балкански езиков съюз “, в който привидно необичайно съжителстват езици от разнообразни езикови фамилии, които обаче споделят граматика, синтактични структури и фонетични особености, а се разграничават главно по лексиката. Няма теоретичен консенсус, обясняващи образуването на балканския езиков съюз. Една от най-сериозните хипотези е за езикова симбиоза с произлизащия от нея формиран език и/или билингвизъм (Тодорова 2010: 186). Като цяло се приема, че „ граматичните структури на балканските езици свидетелстват за епохи на многоезичност и междуетнически контакт на най-интимни равнища “ (Friedman 1994-1995). Този междуетнически контакт се случва с помощта на характерните исторически условия: неналичието на държавни граници на Балканите в продължителни интервали, в които сме били част от една империя (Римска, Византийска и Османска), което улеснява подвижността и връзката сред другите етнически групи (Детрез 2013: 23).
Сходството е елементарно видимо и на равнището на битовите традиции, приказките и музиката. Музиковедът и фолклорист Стоян Джуджев написа:
„ Сравнителните проучвания на фолклора в балканските страни разкриват изненадващи паралели и съвпадения в региона на ритъма и лада, в орнаментите, в структурата и формата, в каденците и мелодичните стандарти, в тоналните, модалните, ритмичните и морфологичните функционалности на детайлите на мелодията у всички балкански нации - сърби, гърци, българи, албанци, румънци и други Намират се също по този начин съвпадения и паралели в сюжетите, в характерите на героите, във фабулите на националните песни и приказки у същите тези нации (Майстор Манол, Марко Кралевич, вградената булка, мъртвият брат, злата свекърва и т.н.), в танцовите придвижвания, ритми, стъпки и фигури, (калушарски и русалийски танци), в игрите и обичаите през време на празниците от слънчевия календар (коледни традиции, пролетни люлки на празника Гергьовден, танци и песни за празника Връбница, „ Лазаруване “ и т.н.). По-късните проучвания ще открият съвпадения и паралели в стихосложението и в поетическата метрика (напр. одобряване на силабичния принцип и на слоговия паритет в стиховете и съществуване на сходни метрични форми в поезията на множеството балкански народи); във вярванията и в религиозните и магическите обреди, в погребалните и сватбените традиции (напр. „ курбани “ или жертвоприношения, приношение на храна и вино на мъртвите и др.); в паремиологията у съвсем всички балкански нации (напр. идентични или сходни поговорки и пословици, стереотипни изрази за някои добродетели, за пороци, за брака, за труда, за всекидневния живот и т.н.). Всички тези съвпадения и паралели образуват един общ субстрат, който остава повече или по-малко резистентен измежду разнообразието и изменчивостта на локалните форми и стилове. ” (Джуджев 1977: 108-109)
Балканският езиков съюз би трябвало да се възприема като част от доста по-широко културно взаимоотношение. Сходството на граматическите черти измежду другите балкански езици единствено приказва за съществуването на публични и културни модуси на конвергенция сред другите общности (Детрез 2013: 24).
Българската режисьорка Адела Пеева основава документален филм през 2003 година под името „ Чия е тази ария? “. В него тя търси корените на една ария измежду съвсем всички балкански страни. Песента има и доста имена - България се назовава „ Ясен месец веч изгрява “, в Босна – „ Погледай ме Анадолко “, в Сърбия – „ Руси коси “, в Македония – „ Ој девојче, девојче “, в Гърция – „ От непозната земя “, в Турция – „ На път за Ускудар “. Филмът на Пеева разкрива по занимателен метод мощната културна непосредственост сред обособените балкански нации.
От двата съществени фактора (византийски и османски), мъчно може да се дефинира кой от тях се явява по-силен. Освен, че е по-скорошен от византийския, османският влияе на българите в продължение на пет века без каквито и да било спирания. Всъщност това е интервалът, в който Балканите са най-дълго време под един властови център. Влиянието на византийски Константинопол може да е по-дълъг чисто времево, само че в него се редуват моменти на мощно привличане и отдалеченост (включително и голям брой войни), което безспорно понижава и неговата мощ. Османското завладяване основава почти идентични условия за всички балкански култури и като ликвидира преобладаващата духовна роля на византизма, спомага за унифицирането на тези култури на общобалканска основа. Османската власт над полуострова за няколко века спомага да се стигне до едно общобалканско, ориенталско равнище, до доста общи белези в метода на мислене и държание - до един общ балкански, ориенталски нрав (Генчев 1988: 101). Но не без значение е, че точно византийското православно завещание дава тази еднаквост на балканските нации, която ги прави близки между тях и разнообразни по отношение на преобладаващата вяра в Османската империя.
Вследствие на това вековно другарство с османската просвета ясно проличава въздействието в битовата сфера, в нравите и обичаите, в ориенталския жанр на живот, в някои детайли на материалното произвеждане, в персоналните връзки сред хората, в житейското непорочие, хигиената, храненето, облеклото. И на последно място, само че не и по значение – пластът турска лексика останал в българския език е основният белег, който би могъл да отбелязя и мери турските въздействия върху българската просвета (Генчев 1988: 100).
Балканската общественост пресича границите на етноса и на религията, формирайки едно изключително, разноцветно, само че и ясно обрисувано културно пространство, където се преплитат ориенталското, средиземноморското, степното и централноевропейското въздействие. България би трябвало да се преглежда като страна, разположена в самото сърце на това пространство.
Въпреки всичко това, да приказваме за обща балканска еднаквост би било прекомерно пресилено. Общото културно пространство не пречи да не обичаме съседите си, а враждите посред ни да стигат до братоубийствени войни. Единственото общо място на балканската еднаквост е „ чужбината “, където най-отчетливо се открояват степените на чуждост. Когато не могат да намерят сънародници в непознатата страна, балканците изнамират други балканци, наоколо до които се заселват, дружно с които претърпяват компликациите на акомодацията. В чужбина „ ужасните съседи “ и „ съюзниците-разбойници “, се държат дружно – мислейки превъзмогването на дистанцията сред себе си и „ по-другите други “ като по-безболезнена (Иванова 2005: 29).
Православният слой
Православният слой са развива на два стадия. Първият е самото покръстване, наложено от Борис I още в IX в., което прави християнството част от нашата просвета. Вторият стадий е обвързван с пребиваването на българската общественост под османска власт, когато православното християнство стартира да изпъква над народностната еднаквост, тъй като последната става по-уязвимата и по-зависимата от двете. Именно по този начин, обаче съумява да се запази нашата общественост до XIX в., когато националната еднаквост на българите, към този момент в съвременна редакция, още веднъж ще вземе връх.
В религиозно отношение Балканите се явяват съсредоточен израз на това, което казахме и за целия Междинен район: преобладават източното православие и сунитският ислям. Детрез назовава християнското болшинство в балканската общественост с името „ ромеи ” и развива безапелационно тезата, че тези хора били сплотени чак до началото или даже доникъде на XIX в. доста по-силно от религиозната си еднаквост, в сравнение с от етническата (Детрез 2015: 149).
През ХIV-XV в. Османската империя открива властта си над Балканския полуостров и християните стопират да са господари на личния си дом. Мюсюлманите, които господстват и поддържат Pax Ottomana в някогашния византийски свят, получават в подмяна на мира правото да упражняват религиозна дискриминация. Така да вземем за пример в Османската империя, никой който не е османлия (да се схваща мюсюлманин), не може да ръководи, да носи оръжие, а в огромни елементи на империята даже притежаването и обработването на земя минава от подвластните християни в ръцете на мюсюлманските им господари (Тойнби 2022: 160). Но макар тази дискриминация, а и в избран смисъл поради нея, православният слой стартира да се втвърдява. От една страна Османската империя не потегля уверено да асимилира православното християнство и даже институционализира неговото посланичество през Цариградската патриаршия. Институционалната рамка, в която Високата врата подрежда обществения мир вътре в империята е така наречен система на милетите. Османците провеждат публичните връзки не на етнически, а на набожен принцип и карат всички източноправославни християни да влязат под юрисдикцията на Цариградската патриаршия, която да ги пази и съставлява пред султана. Редица свидетелства, представени от Детрез, само че и на други откриватели, потвърждават, че българи, гърци, сърби, албанци и други фактически са се разпознали първо като християни и едвам на второ и трето място като членове на някаква друга общественост. Това обезпечава оцеляването на „ Византия след Византия “ (Iorga 1935), по определението на Николае Йорга. Тя се трансформира в криптоимперия, паралелна страна, васално подчинена на османската. Ромейският хайлайф от Фенер става лоялна на султана класа, която има мощни позиции в дипломацията със Запада, търговията и банковото дело. Под повърхността на османската държавност не престават още няколко века да се водят битките сред константинополските елити и локалните балкански такива, които бележат целия византийски интервал преди османското завладяване. Тези битки кулминират най-после в установяването на фанариотския режим във Влахия и Молдова и унищожаването на Печката патриаршия и Охридската архиепископия в Сърбия и България през XVIII в.
От друга страна дискриминационният напън върху християнството без подозрение работи сплотяващо и основава нови връзки сред другите нации и общности, изповядващи православието. Тази ромейска общественост освен не се претопява, а в противен случай, добива все по-ясни контури. Това е изцяло разумна вътрешна конс
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ