Просто е – децата не ми дължат нищо
Представяме ви персоналния опит на една дама, която има малко по-различно от общоприетото мнение във връзка с взаимоотношенията в фамилията. Тя счита, че „ децата не ми дължат нищо “ и изяснява ясно за какво е на това мнение.
Аз съм дете на родители и родител на деца, пишат от iwoman.bg. Израснах с клишето, че децата са длъжни да почитат родителите си, тъй като те са ги основали и отгледали. Докато бях дете, имах вяра в това откровено. После станах родител. В главата ми се прокрадна съмнение… Кой на кого и защо е задължен? Длъжен, дълг… избор – думи с тежко наличие. Прокрадна се още една мисъл – да имаш избор… и да нямаш избор. Като родител – аз избрах да стана такава. Като дете – никой не ме попита дали предпочитам да се родя. Като родител – аз избрах да се грижа за децата си (погледнете домовете за сираци, не всеки избира да го прави). Като дете – нямах избор кой да се грижи за мен. И по този начин мога да продължа дълго…
Искам да се спра на мен. Като родител аз избрах да давам всичко от себе си за моите деца, тъй като те са насладата и светлината в живота ми, те са смисълът на моето битие, те ме изпълват с безбрежно благополучие и наслада! Без тях аз съм нещо несъществено. Може би и вие сте като мен?!
Дотук добре. Не разбирах единствено защо са ми длъжни тези деца?! Какво толкоз ми дължат, като това си е мой избор и те не са взели участие в него?! Просто е – децата ми не ми дължат нищо! Странно е, нали? Всъщност децата ми НАИСТИНА не ми дължат нищо! Всъщност аз съм тази, която им дължи безгранична признателност, толкоз безгранична, колкото е насладата ми, че ги имам.
Идеята ми се стори толкоз революционна, че чак ми звучеше еретично. Започнах да диря обстоятелства, да се дълбая в мемоари, с цел да намеря обективната и безпристрастна истина. Родител – дете, дете – родител… Задавах си въпроси: Исках ли дете? А второ? Избрах ли отговорността да ги отгледам? Някой насилва ли ме да се отнемам, с цел да имат те? Какво изпитвам, когато давам и върша нещо за децата си? Какво са отговорни децата ми, че вдишвам, ставам и лягам с мисълта по какъв начин те да са по-добре? Дали пък не пресилвам? Честно ли е да ги упреквам, че аз обричам живота си на тях, а те не го оценят и не ми благодарят? Честно ли е?…
Всъщност не желая признателност от тях. Искам единствено децата ми да пораснат живи и здрави и да имат свои деца, с цел да изпитат моето благополучие. Аз такова благополучие не мога да им дам с никакви пари, коли, жилища.
А в действителност всички баби споделят, че внучетата са още по-мили… дали пък отново не мисля за себе си?
P.S. „ Капка подозрение към себе си се отразява извънредно здравословно за вярната и справедлива преценка за живота към вас “, беше споделил някой. Сигурно има нещо правилно, тъй като още не съм видяла монумент на индивида, който постоянно и за всичко е бил безусловно прав.
Автор: Дияна Цекова
Вижте още:
