Представете си, че в една страна имаме нещо като естествено

Представете си, че в една страна имаме нещо като естествено благосъстояние – не петрол, не злато, а разум и разсъдък. Мозъци на кг, гении на квадратен метър.

И какво вършим с това национално благосъстояние? Ами, изнасяме го, несъмнено!

Експортът на мозъци е новата мода в глобализацията, до момента в който внасяме всичко останало – от коли до картофи, с цел да запълним празнината.

Износ на разсъдък: Приоритет номер едно

Когато споделяме „ изнасяме разсъдък “, не приказваме за някакъв комплициран преносен развой. Говорим безусловно.

Талантливите хора си събират багажа и отиват там, където мозъкът им се прави оценка освен с похвали по обществените мрежи, а и с нещо по-реално – да вземем за пример заплати, кариерни благоприятни условия и… вероятности!

Представете си сюжет, в който най-хубавите ни мозъци са като артикули на лента в цех – пакетирани, с паспорт и билет за еднопосочно пътешестване. А ние тук оставаме с празни лавици.

Мозъци изхвърчали, със салон на първа и втора класа, няма значение. Чудите се какви са преимуществата на тази форма на експорт? Ами, най-малко по този начин няма кой да задава неуместни въпроси, като „ Какво вършим с образованието? “ или „ Защо всички кадърни хора се ориентират към Терминал 2? “ О, да, тъкмо по този начин – когато мозъкът напусне, въпросите също се изнасят, написа chetilishte.com. 

Експорт-импорт парадокси

Но какво става с нас, тези, които оставаме тук?

Спокойно, имаме „ импорт “! Ако изнасяме разсъдък, то можем да си позволим да внасяме всичко останало. Когато всичко, което можеше да движи нещата напред, към този момент е на друга географска широчина, за какво да се мъчим сами да измисляме решения?

Идват нови технологии, нови коли, нови идеи… единствено че някакси постоянно са измислени от някой различен.

Внасяме какво ли не – от консервирана риба до политически тактики. Липсва ли ни нещо? Не се тормозете, ще го внесем! Имаме хора, които могат да подпишат контракта за доставка – значимото е да не се постанова да мислим сами. Защото, знаете ли? Мисленето изисква старания.

Ефектът на празния офис

Ето по какъв начин наподобява сцената: в някой държавен офис в края на работния ден. Столовете празни, бюрата – подредени, компютрите – изключени.

А за какво са празни? Ами, тъй като тези с мозъка към този момент са си тръгнали. Или по-точно, са си тръгнали преди години. Защото, виждате ли, хората с хрумвания и креативност са като ранните птички – отлетели доста преди да стане прекомерно късно.

А ние тук? О, ние останалите се движим в кръг към казуса, размахвайки празни папки и подписвайки значими документи, които никой не чете. Не че няма хора с разум тук, само че тези, които имат някаква опция, просто не желаят да рискуват да пропуснат полета.

Какво остава?

И по този начин, какво остава, когато мозъкът излезе от строя? Остават вносните решения, които се схващат като „ от горната страна надолу “.

Остава един абсурден свят, в който най-умните ни мозъци изобретяват гениални неща, само че някъде другаде. Остава и чувството, че сме станали подвластни от непознати хрумвания и артикули, вместо да развиваме свои.

Остава и един превъзходен анекдот: Какво прави един човек, когато остане без хрумвания? Внася ги, несъмнено! А кой ще ги употребява? О, не се тревожете, някой с краткотрайно вносно ентусиазъм ще се оправи.

Износът на разсъдък – мит или бизнес?

Може би сме станали просто експортьори на гении. Търсим самопризнание извън, вместо да го изградим вътре в личната ни страна. Тъжно е, само че иронията е налице: до момента в който се гордеем с триумфите на нашите „ изнесени “ гении, тук на място оставаме да внасяме умения, които можем да имаме в обилие.

В последна сметка, когато страната изнася разум, всичко останало просто се внася – като интелектуална тога, закупена на прекомерно висока цена.