Представете си, че сте спечелили от лотарията. Не каква да

Представете си, че сте спечелили от лотарията. Не каква да е лотария, а основната – галактическата лотария. Залогът е необикновено висок, възможностите да спечелите са оскъдни, само че не щеш ли вие сте тук: съществувате, дишате, четете този текст. Това е завладяващото възприятие, което изпитват космолозите, когато преглеждат фундаменталните закони на нашата Вселена. Всичко – от масата на най-малките частици до гравитационната мощ – е настроено с такава филигранна точност, че наподобява като че ли самият космос е бил приспособен особено за нас. този факт, прочут като „ казуса на фината конфигурация “, е една от най-дълбоките и тревожни загадки на актуалната просвета. Опитът да го разгадаем ни води на място, където физиката се среща с философията – в света на антропния принцип.

На ръба на ножа: галактическата рецепта за живот

Не е нужно да сте физик теоретик, с цел да разберете какъв брой нежно е всичко. Нека си представим няколко разновидността.

Какво ще стане, в случай че гравитацията е малко по-силна? Звездите, в това число нашето Слънце, биха изгорели доста по-бързо, без да остане време за бавната и комплицирана еволюция на живота. Вселената щеше да се срине до точка, доста преди да се образуват галактиките.

А в случай че тя беше по-слаба? Газът и прахът в никакъв случай нямаше да се съберат, с цел да възпламенят първите звезди и да основат галактиките. Космосът щеше да остане рядка и студена мъгла.

Ами в случай че масата на неутрона беше малко по-различна? Дори и най-малкото отклоняване щеше да докара до неустойчивост на всички атоми във Вселената. Нямаше да има химия, нямаше да има планети, нямаше да ни има и нас.

Списъкът може да бъде удължен. Силата на нуклеарните взаимоотношения, скоростта на светлината, космологичната константа – десетки параметри наподобяват по този начин, като че ли някой деликатно е подбрал стойностите им. Променете който и да е от тях с парченце от % и Вселената ще стане стерилна и безжизнена. Как по този начин ни е провурвяло чак толкоз доста?

Отговорът, който наподобява явен (но не е), е

Тук на сцената се появява антропният принцип. В най-простата си форма той звучи съвсем като перифраза: „ Вселената има свойства, които разрешават съществуването на наблюдаващи, тъй като в противоположен случай не би имало кой да я следи “.

Звучи разумно, нали? Ние съществуваме, което значи, че изискванията за нашето битие са изпълнени. Но зад тази привидна елементарност се крият две доста разнообразни, съвсем враждебни хрумвания: слабият и мощният антропен принцип.

Представете си, че се събуждате в оазис посред голяма пустиня. Бихте ли се изненадали, че се намирате на единственото място, където има вода и сянка? Не напълно. Вие сте тук, тъй като това е единственото място, на което бихте могли да оцелеете. Всеки, който се е събудил някъде другаде, не би доживял да си зададе този въпрос.

Това е същността на слабия антропен принцип. Той не изяснява за какво оазисът съществува. Той просто споделя, че нашето наблюдаване на самия факт, че оазисът съществува, е резултат от „ грешката на оживелите “. Както показва физикът Шон Карол, това е значимо увещание за грешката на нашите наблюдения. Гледаме Вселената от нашия дребен комфортен ъгъл и рискуваме да объркаме локалните условия с универсалните.

За учените това е потребен инструмент. Той ни кара да се замислим: ами в случай че Вселената не е идентична на всички места? Ами в случай че тя е великански „ галактически пейзаж “ с разнообразни закони на физиката в другите области? Тогава не е изненадващо, че животът е зародил в „ долината “, където изискванията са били подобаващи.

И тук стартира най-интересната и спорна част. Силният антропен принцип прави доста по-смело изказване. Той споделя, че фундаменталните константи би трябвало да имат тъкмо тези стойности, тъй като Вселената е основана по подобен метод, че в някакъв миг в нея да се появи живот.

Забелязвате ли разликата? Това към този момент не е просто констатация на нашия шанс. Това е намек за цел, за орис. Ако се върнем към аналогията ни с гората от истинската публикация: в случай че слабият принцип е „ слушам по какъв начин пада дърво, значи съм в гора “, то мощният принцип е „ дървото падна, тъй като тази планета е предопределена да поражда гори “.

Повечето физици, меко казано, не са въодушевени от тази дефиниция. Тя звучи прекомерно детерминистично, съвсем мистично. Както показва философът Елиът Собер, тя допуска, че появяването на живота е била неизбежна. Но какво, в случай че шансът е бил едно на трилион и ние просто сме имали шанс? Наблюдаваният резултат щеше да е същият. Силният принцип предлага отговор, който не може да бъде нито потвърден, нито опроверган, и това го извежда отвън границите на обичайна просвета.

Спасение от страна на Мултивселената?

И по този начин, в задънена улица ли сме? Слабият принцип е логически, само че не дава цялостен отговор на въпроса „ за какво? “, а мощният принцип дава, само че отговорът наподобява неудовлетворителен. Съвременната космология обаче разполага с концепция, която може да сдобри тези крайности – хипотезата за Мултивселената.

Ако нашата Вселена е единствено едно от безбройните „ мехурчета “ в една гигантска галактическа пяна, всяко от които има собствен личен набор от физични закони, тогава казусът с фината конфигурация изчезва. Той се трансформира от въпрос на необикновен шанс във въпрос на статистика. При задоволително огромен брой вселени появяването на най-малко една, подобаваща за живот, става съвсем неизбежна.

В този подтекст даже един мощен принцип намира непредвидени приложения. Физикът Люк Барнс го употребява като самобитен филтър за тестване моделите на Мултивселената. Ако даден модел предвижда, че шансът за поява на живот в цялата Мултивселена е нищожен, може би има нещо неправилно в този модел.

Каква е равносметката?

Пъзелът на фината конфигурация остава неразгадан. Изправени сме пред избор от три спиращи дъха благоприятни условия:

Случайност: имали сме немислим шанс. Изтеглили сме единствения печеливш билет в галактическата лотария. Неизбежност (Мултивселената): Нашето битие не е знамение, а статистическа причинност в безконечен брой светове. Съдба: Вселената е такава, каквато е, заради някаква по-дълбока, към момента недостъпна причина, обвързвана със самото битие на живота.

Антропният принцип не дава финален отговор. Но той извършва една значима функционалност: принуждава ни да си зададем най-фундаменталните въпроси за нашето място в космоса. И до момента в който търсим отговори, тази хлъзгава, само че значима концепция остава мощен тласък за въображението и научните проучвания. А това, съгласете се, не е по никакъв начин малко.