Предлагаме ви част 2 от интервюто на легендата Пини Гершон

Предлагаме ви част 2 от изявлението на легендата Пини Гершон пред журналиста Найден Тодоров от вестник „ 24 часа “. В него шеф „ Развитие “ – Национални тимове при подрастващите у нас приказва за българските треньори, за уроците към децата, за наученото от Желко Обрадович и за корените си. Ето и какво споделя той.
Пини Гершон: Недопустимо е майки и татковци да крещят по деца и треньори от трибуните
- Какви са усещанията ви от българските треньори?

- Има положителни треньори в България при подрастващите, само че са една шепа. Мога да ги назова по имена, само че няма да го направя. Възхищавам им се, че до момента не са развяли бялата забрадка и че са като мохикани на общия декор. Аз пристигнах, с цел да сътворявам положителни треньори, които в околните години да основат положителни баскетболисти, на най-високо европейско равнище, дори освен европейско, а равнище НБА. Това обаче ще отнеме години и не зависи от мен. Зависи от това какъв брой от тях са подготвени да се учат, да работят неуморно, да оставят егото си в гаража и да не считат, че са разкрили баскетболната игра. Ние знаем кой е разкрил играта. Аз съм се учил цялостен живот и не преставам да се изучавам. Всеки ден се пробвам да науча нещо ново. Учил съм се и се изучавам от всеки. От най-хубавите топ треньори, които съм имал като образец от поколението преди мен и от моето потомство, от поколението след мен, както и от незнайни треньори в долните дивизии. Ако някой ден ти решиш, че знаеш всичко, това е твоята професионална гибел. Цял живот уча моя безценен другар Желко Обрадович, който е Бог на баскетбола. В първия край, който играх против него в кариерата си, Желко ме върна в първи клас. Във втория край посред ни го победих, само че прекарах една година, в която непрекъснато не стопирах да го уча: Как играе в нахлуване, по какъв начин играе в отбрана, по кое време взима таймаут, по кое време е сърдит, по кое време е разгневен и му почервенява лицето, изучавах майсторството на този човек, с цел да се опитам да бъда негов заслужен противник.

Човек, който желае да бъде треньор на деца, той не заживява с децата. Подобен човек няма да го видите да стои с кафе на масата, да си рови в телефона и да нехае какво се случва към него в залата, когато на терена към този момент са децата, които играят, стрелят, загряват. Видите ли седнал треньор, или треньор със скръстени ръце, за него треньорството е заплата, не е задачата, която кара сърцето му да тупти. Защо мислите, че последните 10-11 години се посветих напълно на децата? Мислите, че не можех още да съм треньор на топ равнище в Евролигата? Можех, само че не желаех. Не ми липсва чувството да имам съблекалня от суперзвезди и милиони бюджет. Усещането да видиш детските очи в края на подготовка, в която си ги изцедил до краен лимит, само че са научили нещо ново, признателността, с която те гледат, това е възприятие, което не бих заменил за нищо на света.

- Виждате ли сходни детски очи в България?

- Виждам и не може да си визиите какъв брой са доста. Българските деца са неповторими. Първо, доста по-талантливи, от колкото ми се обясняваше. Изключително надарени и качествени деца видях досега в камповете, които организирахме. Смея да настоявам, че може би към този момент съм видял и оценил по-голямата част от децата на възраст до 14, до 16 и до 18 години. Наблюдавам и по-малките от тях, участвам от време на време на тренировки на 11-12 годишни в клубовете. Предстои ми да видя 20-годишните, само че те към този момент са мъже, не са деца. И в случай че въпросът ви е дали българските деца имат гений за баскетбол, отговорът ми е изрично „ да “. Проблемът е, че доста деца са захвърлени, не се е работило с тях, или се е работило безпределно погрешно и те имат построени неприятни привички, които би трябвало да изкореняваме. Или не са научени на обикновени неща, което ме побърква. Побърквам се и като виждам треньори, които не помръдват, до момента в който пред очите им някое дете позволява неточности, извършва неверно едно упражнение още веднъж и още веднъж. Добрите треньори поправят, наместват пръсти на ръце, на крайници още веднъж и още веднъж, демонстрират, изясняват. Не се става добър треньор като посетиш пет треньорски клиники и изгледаш пет кино лентата, или прочетеш пет книги. Треньор се става с цялото ти сърце, в залата, там, където никой не те гледа, а ти избираш дали да скочиш от столчето и да покажеш на това дете, че не стреля вярно, или да продължиш да превърташ в интернет.

- Ако има едно нещо, на което бихте желали да научите всяко българско дете, чисто житейски, какво би било?

- Не бих могъл да назова единствено едно. Бих желал да науча българските деца да имат вяра в себе си и в труда, който поставят. Да работят доста, самостоятелно. Едно дете, в случай че не прави по 250-400 стрелби най-малко 5 пъти седмично независимо, отвън отборните тренировки, няма по какъв начин да се трансформира в огромен баскетболист. Искам да науча децата на почитание: към треньорите, към съотборниците, към противниците, към родителите. На примирение, отдаденост и невзискателност. Да бъдат положителни хора. Светът има потребност от положителни хора, само че мощните характери не показват физическа мощ, не унижават, не мачкат по-слабия. В баскетбола няма място за интриги, за боричкания за власт, за сочене с пръст и за фасони. Баскетболът е спорт за джентълмени и подобен би трябвало да си остане. Осъзнавам, че децата се учат от персоналния образец, а не от умните думи. Ние всички, които сме в българския баскетбол би трябвало да бъдем образец. Да загърбим егото си. Да си подадем ръце и да работим в името на това децата на България да имат по-добро бъдеще.

- А какво бихте желали да научат от вас българските треньори?

- От мен не държа да научават нищо. Не се взимам на съществено и не изпитвам потребност да бъда даван за образец. Видял съм това-онова в живота си. Постигнал съм някакви неща, само че тези, които ме познават същински, а не са построили за мен визия от приказки от уста на уста, знаят, че не ми е значима нито славата, нито егото, нито някой да споменява непрекъснато името ми. Българските треньори обаче има доста какво да учат. И има неща, които безусловно ме вадят от кожата, когато ги виждам. Масово треньорите на деца в България крещят като ненормални по време на мачове на децата. Такива викове, такива ръкомахания и замахвания към децата с ръце, това е потресаващо. Задават ли си въпроса по какъв начин се усеща едно дете, на което крещиш и към което жестикулираш яростно и прочувствено време на мач, или подготовка? Това дете не е позволило преднамерено неточност, не е подало неприятен пас, не е взело неверно решение, или не е пропуснало пукотевица преднамерено. И в миг, в който това дете има най-вече потребност от поддръжка, тъй като е разтърсено, тъй като душeвността му е нежна, то получава викове, ръкомахания и е заменено неотложно. Подобно държание, което явно за българския баскетбол някак си сте го трансформирали в норма, е неприемливо, грозно, срамно и е леке за страната ви и за спорта ви. Така, че желая да науча българските треньори на това: да бъдат хора, да почитат децата, да ги пазят, тъй като неприятните думи и държание от време на време могат да нанесат пъклен вреди върху един младеж, който има потребност от образец, поддръжка и някой да го успокои и да му каже, че светът не свършва с един изгубен мач и няколко неверни решения на терена.

Треньорът има право да бъде непоколебим, има право да бъде придирчив, има право да всява почит, само че няма право да бъде нечовечен. Треньорът би трябвало да бъде образец за подражателство и фигура, която да кара децата да усещат, че е техен втори дом, татко, майка, семейство. Вижте, аз съм „ за “ разпоредбите, за дисциплината, за точността, за това, когато треньорът ти е споделил нещо – да го изпълниш, а не да решиш, че си задоволително популярен да вземеш ти решение, каквото ти падне. Това е закон в спорта, с цел да успеем. Случвало ми се е даже със звезди за няколко милиона $, които са пренебрегвали мое решение и са заплащали за своеволието си с дълго стоене на пейката. Пейката е популярен врач: на его, на самочувствие без покритие, на фасони, на заболяването, че си вечен измежду простосмъртни.

- Да ви върна към корените ви. Малцина знаят за какво в действителност вие имате български паспорт.

- Не манифестирам с това, само че се гордея с корените си. Дядо ми (по бащина линия) е роден и израснал в България. В България е основал своето семейство. Дядо ми е един от първите равини в страната ви. Дълги години служи като равин в пловдивската синагога. Пловдивската синагога е едно прелестно място, което от години бленувам да посетя. Пазя фотоси в телефона си от там, изпратени от мой непосредствен човек, който отиде особено да снима синагогата от вътрешната страна, знаейки, че дядо ми е бил там в дълъг интервал от своя живот. Аз имах доста, доста мощна връзка с дядо си. Той ме отгледа, той ме възпита, той изигра доста огромна роля за това какъв човек съм през днешния ден. От него са първите ми мемоари и разкази от България. От него, а след това и от майка ми, която от време на време готвеше български гозби, без да има връзка с България, вардя чувството си като аромат на българската кухня. И по този начин, от 2008 година аз имам български паспорт. Всичките ми деца имат и за нас това е въпрос на чест и горделивост. България ми е доста на сърце. Не съм виждал друга толкоз красива страна, с толкоз красива природа. И в това време, не съм обитавал в друга страна с толкоз разрушени и пагубни пътища. Моля тези, които в този момент идват на власт, да създадат нещо по въпроса. Не е допустимо това да бъдат пътищата на страна от Европейски Съюз в 21 век, в 2026 година Налага ми се да пътувам в провинцията. Наскоро пътувахме за камп на националния тим до 16-годишна възраст в Белоградчик и да ви кажа, че отхвърлих изрично да се прибираме назад към София по мрачно. Това е ликвидиране. Шокиран съм от пътищата ви. Но България – това е райско място, обилие от надарени и положителни хора. Част от сърцето ми е тук.

- И за край, какво си пожелавате?

- На себе си, или на вас?

- На вас, на вас.

- На мен мога да си пожелая здраве и време. Моля се на Господ да съм здрав, с цел да имам още време на тази земя за нещата, за които бленувам. И аз имам фантазии. Имам към момента незавършени неща тук и там. Трябва ми още малко време. Не съм лаком, само че всеки мой ден стартира и приключва с молитва към Господ: Господи, благодаря ти за всичко, което имам и Господи, апелирам те, подари ме с време. Обещавам да не го пилея напразно.