Преди време прочетох, че 60% от българите са страдат от

Преди време прочетох, че 60% от българите са страдат от синдрома „ burnout/ " 5275 target= " _blank " > бърнаут ” – или казано другояче – те са „ прегорели ”, изцяло изчерпани прочувствено във връзка с специалността си. Това са хора, които обичат работата си и постоянно остават след края на работния ден в офиса. Хора, които „ горят ” в това, с което се занимават. И най-после „ изгарят ”.

Аз също се „ възпламених ”. Намерих сили да се оправя с пожара, все пак, към момента не мога си простя, че трансфорах фантазията си в призрачен сън.

Аз съм от хората, които от дребни знаят какво желаят да работят. Не си припомням по какъв начин съм учила таблицата за умножение, само че знам, че поставих много старания да науча писмеността, още преди първи клас, тъй като трябваше да пиша репортажи.

Сама чертаех пътя си. Всичко беше сносно премислено – след довеждане докрай на подобаващото учебно заведение и университет, следва стаж в определената от мен телевизия, след това – непрекъсната работа в същата медия. Бях кореспондент. Нямаше по-щастлив човек от мен. Бях на мястото, където най-вече искам, учех се от най-хубавите в занаята, а те нямаха нищо срещу да „ извършвам кражба ” от тях.

Последваха години на цялостно отдаване. От заран до вечер.

Нямах потребност от отмора – всичко, от което имах потребност, беше в този нюзрум. Всеки ден беше друг, трогателен. Никога не знаех какво ме чака – денят ми можеше да стартира в зоологическата градина, снимайки новородени вълци, да премине през отразяването на някоя скучна конференция и да приключи в Стара Загора (например), с цел да се отразим взрива на хепатит в града. Не се уморявах. Напротив. Обичах метода си на живот.

Не знам по какъв начин и в кой миг нещо в мен се счупи. Изведнъж като че ли се уморих. Спомням си една Коледа – погледнах брачна половинка си, преди да потегли за работа. Почувствах се като най-нещастният човек на земята. Осъзнах, че работата от дълго време е превзела целия ми живот. Така намразих фантазията си.

Оттогава това възприятие не ме напускаше. Всеки ден водех борба с нежеланието да отивам на работа. Събуждах се със сърцетуптене. От смут, че би трябвало да отида в нюзрума. Мразех и началото, и края на работния ден, тъй като знаех, че на следващия ден отново съм на работа. Всъщност аз постоянно бях там.

Дойде миг, в който с изключение на специалността си, намразих и живота си. Не че му имаше нещо – в противен случай. Беше повече от прелестен. Но аз не бях толкоз прелестна. Особено за хората към мен.

Превърнах се в ужасяващ човек – нервозен, експлозивен. Мисля, че в този миг най-близките ми хора се опасяваха от реакциите ми – да приказваш с мен беше като да вървиш по тъничък лед. А под леда – минно поле.

Нямах време и за приятелите си. Те привикнаха с отсъствието ми. Постепенно ме не помниха.

Но инерцията беше по-силна от всичко. Знаех, че би трябвало да спра, да излезна от този ураган, само че нямах сили за това. Беше ме боязън – че ще изгубя нещо, в което бях вложила сърцето си, времето си толкоз години. Че няма да съумея да се осъществявам професионално по метода, по който желая. Че ще изгубя „ фамилията си ”. Просто не виждах излаз.

Всеки има своята „ точка на изкривяване ”. Достигнах своята сега, в който изгубих любознанието си.

Рядко имаше тематика, която да ме въодушеви. Всичко беше сиво. Усетих, че това беше моментът, в който би трябвало да напусна. Няма по-голямо професионално самоубийство от това да ти проличи, че си изгубил тръпката.

Не взех елементарно това решение. Отне ми близо два месеца. Да напусна мястото, което бях трансформирала в собствен дом, беше най-трудното нещо. Защото значително то ме определяше – най-малко по този начин смятах. Но беше превзело дотам живота ми, че за друго нямаше място.

Реших и скочих в незнайното. Без предложение за нова работа, без проект за бъдещето, без предпочитание да върша каквото и да е. Просто желаех още веднъж да си върна живота.

Да съм на Коледа със фамилията си, а на Нова Година – с другари. Да схвана, че през май в действителност в България в действителност не се работи. Да рисувам, да изучавам непознат език, да шия… преливах от „ отсрочени ” планове.

Истината е, че проспах първите три месеца. Буквално. Беше есен, валеше, а аз бях като мечка, която се готви за зимен сън. Изключих звука на телефона си, тъй като когато звъннеше, ми докарваше аритмия. И до през днешния ден не е включен.

Отне ми година и половина, с цел да мога да кажа още веднъж, че обичам живота си. И да му се любувам същински, а освен да „ преминавам с бързия трен ”, въпреки и с първа класа.

Бих поспорила за тези 60% с психолозите. Мисля, че всеки, който влага пристрастеност в работата си, най-малко един път е попадал в този капан. Важното е да се измъкне в точния момент, с цел да изживее фантазията си пълноценно.

Две години след моето „ изплъзване ” съм подготвена да се завърна на „ сцената ”. Да, още веднъж в телевизия, с повече отговорности. Не мога да избягам от себе си. Но си взех поуката. Тържествено си дадох обещание, че този път няма да раздам цялата си душа. Ще съм много по-пестелива, тъй като специалността вечер не ме прегръща.