Преди време някъде прочетох: Не се гневи. Ще си загубиш

Преди време някъде прочетох: „ Не се гневи. Ще си загубиш душата, а без нея живот няма. “ Не помня какво съм си мислeла тогава и за какво съм си записала тези думи. Листчето ми изпадна от портфейла преди дни. Може би с цел да ми подсети, че в действителност без душа живот няма. Няма и обич. Моята си отиде преди години. Всъщност я откраднаха и видях това със личните си очи. Оттогава пребивавам, ненавиждам и проклевам. Всичко стартира преди 17 години, тогава бях на 24 – млада, девствена и сгодена за Йордан. Семейството ми имаше двуетажна къща, на горния етаж живеехме с Дора – по-малката ми сестра. За родителите ми беше първият, където мама остана сама, откакто татко ми умря. С Йордан имахме връзка цяла година, само че аз отказвах всякаква фамилиарност и по този начин щеше да бъде до деня на сватбата ни.

На него това не му харесваше, само че мислех, че в случай че възприятията му са същински, ще издържи до сватбата.
Със сестра ми бяхме доста разнообразни и не се разбирахме. Тя все повтаряше, че да приказваш за първа брачна нощ в 21-ви век е непростима дребнавост. Двете непрестанно спорехме, безусловно за всичко. Йордан постоянно ставаше очевидец на бурните ни разправии. Не се намесваше, не взимаше страна и може би по тази причина имах вяра, че моите цели са и негови. Ако не му се доверявах толкоз сляпо, нямаше да бъда толкоз заблудена.
Никога няма да не помни деня, когато светът на илюзиите ми рухна с гръм и тропот. Мама се разболя и цяла седмица я водих по проучвания. Състоянието й се утежни и се наложи да я одобряват в болница. Останах при нея като компаньон. Докато отсъствахме от у дома, Дора се грижеше за семейството. С Йордан се чувахме по телефона. И той като сестра ми не пристигна нито един път на рандеву – тягостната атмосфера ги стресирала.

Един следобяд мама спеше, упоена от медикаментите. Възползвах се от момента и се прибрах – да се изкъпя и да се преоблека. У дома беше безшумно. Помислих, че Дора е задрямала и с цел да не я събудя, деликатно открехнах вратата на стаята. Сестра ми в действителност спеше, само че не сама. На прилежащата възглавница видях още една глава – тази на годеника ми. Наблюдавах ги няколко минути, след това внезапно дръпнах завивката. Бях гневна – плачех, крещях, ругаех. Вдигнах заплашителен скандал. А Дора ме изслуша и умерено съобщи: „ Сама си отговорна. Нали ти споделих, че мъжете имат потребност от секс. А и ние също. “ Йордан както нормално мълчеше. Осъзнах неуместната обстановка, в която се намирах, гневно блъснах вратата зад тила си и хукнах назад към болничното заведение.

Когато изписаха мама, лекарите споделиха да не чакаме знамение. В този миг имах потребност от поддръжката на сестра си и мощната прегръдка на някогашния ми към този момент избраник, но никой от тях не сподели ни най-малка съпричастност. Болката беше единствено моя и тя не докосна никого от тях.
Мама умря след три месеца. Преди погребението сестра ми застана до мен, потупа ме по гърба и сподели: „ Такъв е животът – един се ражда, различен умира. Приеми го. “ Тогава, потънала в скръбта си, не разбрах смисъла на думите й. Помислих си, че приказва, едвам се намира на приказки. Ако не бях пуснала около ушите си нелепостите й, щях да съм готова за идващия удар – преди да минат 40-те дни, Дора и Йордан се ожениха. Бързаха, тъй като сестра ми беше бременна.

Обезумяла от тъга, на сватбеното празненство, с черна жалейка на врата, се приближих към младоженците. Ненавиждах ги с цялото си сърце, смъкнах годежния пръстен, който към момента носех, и го дадох на Дора. И тогава от устата ми се изтръгна страшна клетва. Сестра ми пребледня, Йордан мигаше и мълчеше, а гостите изумени следиха странната сцена. Не ми пукаше за никого.
След като се ожениха, те заживяха на горния етаж, а аз останах на долния. Не знам за какво не се изнесоха, по този начин и тримата се озовахме в същински пъкъл. Чувах стъпките им, виждах щастието им, понасях цялата нагла показност. А те всеки ден срещаха омразата ми. Знаех, че ми се подиграват, обиждаха ме, назоваха ме каква ли не.

Най-много ме смаза презрението им – Дора ехидно ме гледаше отвисоко, за Йордан, който в миналото ми се кълнеше в обич, просто бях безличие. За щерка им не бях вуйна, а вещицата от долния етаж. Така в открита злоба минаваше времето. Преди 2 години Дора умря. Оказа се, че е наследила заболяването на мама. И тя като нея се изтеза, преди да почине. Една вечер Йордан слезе долу при мен. Не беше стъпвал тук. Помълча с наведена глава, след това сподели: „ Тя желае да те види. Да си простите… “ Обърнах се към стената и процедих през зъби: „ Кажи й да върви в пъкъла. “ В идващия миг чух подсмърчане и гневен зов: „ Вещица! Ти я умъртви с клетвите и омразата си. “ Беше племенницата ми.

Рано на другата заран сестра ми си отиде от този свят. Отдавна чаках този миг и се бях приготвила да чествам. Отворих бутилка вино, само че още първата глътка ми загорча. Горчеше ми и при втората, и при всяка последваща. Напразно си повтарях, че поради Дора останах сама, припомнях си по какъв начин ми се подиграваше и по какъв начин научи на същото и щерка си. И най-после осъзнах, че ненавистта се беше стопила във времето. Беше останала враждата напук. На идващия ден отидох на пресния гроб, клекнах до кръста и безшумно промълвих: „ Да си извиним, сестро. “
Сега съм още по-самотна. Преди най-малко чувах стъпките на Дора от горния етаж. Йордан се върна в бащиния си дом с племенницата. След тях останаха единствено призраците от предишното и мислите за моите и непознатите грехове.
Павлина
Инфо: Лична драма