Преди време латинският е бил езикът, на който са говорили

Преди време латинският е бил езикът, на който са говорили генерали и философи, търговци и сенатори. На него са говорили по улиците на Рим, в храмовете, на базарите и легионите, пътуващи из Европа, Северна Африка и Близкия изток. Латинският език е бил инструментът на властта, културата и образованието, основата, която е крепяла една голяма империя.

Но през днешния ден латинският е жив единствено в редки академични аудитории, в анатомични термини и девизи върху гербове. Защо езикът, говорен в миналото от половината античен свят, е липсващ от ежедневната тирада?

От езика на селото към езика на империята

Латинският език се заражда по скатовете на Лациум, дребна област към Рим, към VII в. пр.н.е. По това време той е акцент на дребна група хора, който не се отличава от другите италиански езици. Но с повишаването на военната мощност и политическото въздействие на Рим латинският език се популяризира из цялото Средиземноморие.

Латинският е мощно флективен език, което значи, че думите трансформират формата си, с цел да изразят граматически връзки. Той включва:

Три рода  Седем падежа  Пет съществени склонения  Четири глаголни спрежения  Шест глаголни времена 

Но той последователно става език на армията, законите, търговията и културата. Използвал се е за правни кодекси, летописи и речи в Сената. С течение на времето латинският език се трансформира в инструмент на властта, а знанието му – в знак на статус.

В същото време латинският език съществувал в две форми: класическа, на която пишели Цицерон и Вергилий, и вулгарна – езикът на елементарните хора, търговците, бойците, занаятчиите. Именно последният, „ националният “, се трансформира в живия източник, от който по-късно израстват италианският, френският, испанският, португалският и румънският език.

Когато една империя се разпада, се разпада и нейният език

С рухването на Западната римска империя през V в. от н.е. политическата система, която поддържа латинския език, се разпада. Провинциите стартират да живеят собствен личен живот под ръководството на безчовечен крале. Латинският престава да бъде централен език и стартира да се трансформира, да се фрагментира.

Всеки район говорел своя версия на локалния латински. С течение на времето тези разлики станали толкоз мощни, че жителите на другите територии към този момент не се разбирали между тях. Така „ vulgaris lingua “ – „ езикът на народа “ – почнал да се трансформира в обособени езици, въпреки че дълго време към момента го считали просто за „ негоден латински “.

Така във всеки от районите националният латински се развивал по собствен личен метод:

В Галия от него израства старофренският;

В Испания – кастилски (бъдещ испански);

В Италия – тосканският акцент, който става основа на италианския език;

В Дакия (днешна Румъния) – румънският, който резервира повече латински черти от останалите.

Този развой лишава няколко века. Така от един-единствен език на цяла империя се образуват няколко модерни езика.

Защо латинският език е престанал да бъде „ жив “

Основната причина за изгубването на латинския език е естествената езикова еволюция, а не неочаквана злополука. Латинският език е престанал да дава отговор на потребностите на хората. Той е бил прекомерно комплициран, прекомерно „ теоретичен “ за ежедневното другарство.

Лингвистите показват няколко съществени фактора:

Липсата на обединен център на въздействие. След рухването на Рим не е останала страна, която да наложи общ език.

Местните диалекти се трансформирали в езици на другарство. Хората говорели по метода, по който били привикнали, и това последователно унищожило класическата норма.

Промяна в структурата на обществото. Простите селяни и занаятчии нямали достъп до обучение, а оттова и до „ същинския “ латински.

През VIII-IX в. латинският език се трансформирал в език на „ мъртвите букви “, тъй като бил понятен единствено за църковниците и учените.

Църквата запазила латинския, само че го замразила

Единствената институция, в която латинският език оцелява след разпадането на империята, е Католическата черква. Свещениците, монасите и богословите траяли да пишат и да се молят на латински, вярвайки, че това е езикът на Библията и на разсъдъка. Парадоксът е, че точно това е избавило езика, само че го е лишило от еволюция.

Докато националните езици се развиват, църковният латински остава консервиран. Той се трансформира в „ мъртъв език “ – език, на който се чете, написа и пее, само че на който не се приказва у дома или на пазара. В манастирите и университетите през Средновековието латинският служи като мост сред европейските нации: учените могат да се схващат между тях, даже в случай че приказват разнообразни езици.

Но за елементарния човек той е бил непознат, заветен и неясен език. Той престанал да бъде част от живото другарство, изгубил своята динамичност и еластичност, а с това и шанса си за оцеляване.

Ренесанс и финален крах

По време на Ренесанса латинският език получава втори подтик. Учени хуманисти като Еразъм Ротердамски, Петрарка и Томас Мор го преглеждат като знак на просветеност и естетика. Книгите, трактатите, научните открития – всичко е написано на латински.

Дори през XVII в. Исак Нютон разгласява трудовете си на латински, а Карл Линей основава система от научни наименования на живите същества, която използваме и до през днешния ден.

С разпространяването на националните езици в науката и литературата обаче латинският език дефинитивно отпада. През XVIII в. учените стартират да пишат на френски, британски и немски, с цел да могат да ги четат техните сънародници. През XIX в. латинският език дефинитивно умира, защото никой не го счита за „ роден “ език.

Защо е починал

Причините за изгубването му са естествени. Латинският език е изгубил своите носители, престанал е да бъде роден език и не се е приспособил към измененията в обществото и технологиите. Империята, която го е родила, изчезнала, а с нея и нуждата от общ език.

Но точно в това се крие неговото великолепие: той не е липсващ безследно, а се е трансформирал. Всеки път, когато французинът споделя „ бонжур “, италианецът – „ довиждане “, а испанецът – „ грасиас “, те не престават да приказват с отзвуци от латинския.

През ХѴІІІ-ХІХ в. стартира нова епоха – ерата на националните езици. Всяка страна се появява със своя лична литература, вестници, обучение. Учените стартират да пишат на френски, немски, британски, с цел да могат да бъдат четени освен от елита, само че и от обществото.

От друга страна, латинският език се трансформирал в език без народ. Той бил прочут, почитан, представен, само че никой не го говорел в всекидневието.

Латинският през днешния ден: мъртъв, само че вечен

Днес латинският език продължава да живее в хиляди думи и изрази, които използваме всеки ден, без даже да го виждаме. Той остава в медицината (cor pulmonale, cerebellum, virus), правото (habeas corpus, de jure, pro bono), биологията (Homo sapiens) и даже в девизите на страните и университетите.

Ватиканът към момента употребява латински език в католическата меса, а Радио Ватикана даже създава вести на него. Съществуват общества, в които запалянковци поддържат връзка извънредно на латински, пишат стихове и даже блогове. В „ Хари Потър “ Роулинг употребява латински език, с цел да измисли имената на заклинанията.

Латинският умира като език за другарство, само че не и като език на културата. Той се трансформира в основата, върху която се построява цялата европейска цивилизация: от правните системи до речника на актуалната просвета.

Заключение

Може да се каже, че латинският език не е мъртъв, а е въплътен в неговите „ потомци “. Днес милиони хора приказват френски, испански, италиански, португалски и румънски – езици, които са израснали от същата антична основа.

Така че, метафизичен видяно, латинският език не е „ мъртвец “, а предшественик, който безшумно следи своите деца. Светът към този момент не се нуждае от него в предходния му тип, само че без него нямаше да има свят, какъвто го познаваме.

И може би в това е неговото величие: латинският език не е мъртъв, а просто е трансформиран, с цел да отговори на потребностите на хората и на съвременността.