Преди три години и четири месеца майка и татко си

Преди три години и четири месеца майка и баща си отидоха. Внезапно – покосени от гадния коронавирус. Какво претърпях – аз си знам. Татко се опита да го пребори самичък, в къщи – не желал да ме безпокои, по този начин ми сподели. Как си е представял, че няма да се погрижа за него? Носих му храна, само че той отпадаше с всеки минал ден. Повиках спешна помощ, само че той не пожела да влезе в болница. Не попита нито един път какво се случва с майка, която беше в интензивното!? Не разбирам и до през днешния ден за какво не попита. Сестра ми Ралица сподели, че се е страхувал да не чуе, че е умряла.

Бяха колоритна двойка. Счепкваха се за дреболии, изключително в случай че имаха аудитория – тя беше отдушник за душите им. И двамата бяха артистични по своему. Забавни, с възприятие за комизъм, иронизираха себе си и другите.

Гледал съм техни фотоси, като млади – били са страхотна двойка. Красиви, елегантни! Обичаха се и държаха доста един на различен.

Бяха екип. Започнаха частен бизнес – баща като някогашен шеф ходеше по срещи, а майка въртеше склада в Терснаб и след това заложната къща.

Изкарваха пари, които харчеха незабавно – по заведения за хранене и почивки. Хубави години за тях! Ходехме на ранчото: баща правеше пържоли джъз-бъз на огъня, сядахме на одеяло, хапвахме и пийвахме. Научиха ме да обичам природата, животните, цветята.

Научиха ме да не неистина и извършвам кражба, да бъда почтен с хората, да си държа на думата, да не пресилвам с нищо, да не се занимавам с простаци.

Майка гледаше рози. Беше влюбена в тях. Тя беше огромен човек. Голямо сърце! Помагаше на доста хора. Повечето неблагодарници.

Добра, всеотдайна, грижовна – постоянно до нас с Ралица в най-важните моменти.

Майка 40 дни се бори с гадния вирус, само че не съумя да го пребори. А имах вяра, че ще успее – беше жилава, борбена жена, само че най-после в реанимация е махала системите. От обезсърчение. Не е издържала на кислородните маски, обездвижването, тръбите…дори не желая да знам какво е претърпяла!

Обаждаше се и питаше: „ Иве, ще провериш ли нещо в интернет? “ Интересуваше се от политика, изкуство, от злободневните неща.

Тя ми беше другарче! Прощаваше ми всички дивотии и нелепости, които съм ѝ казвал. Това е моят грях – от време на време се държах жестоко с нея и не откликвах на молбите ѝ!

Защо не страдах толкоз, когато умря баба Дана? Аз обичах баба, доста я обичах – с нейната всеотдайна, ненатрапчива обич. Колко обич имаше в погледа ѝ, каква угриженост и лоялност!

Майка и баща даже в гибелта бяха дружно – майка на 3-тия етаж в болничното заведение, баща на 4-тия. Каква орис! Да бъдат на метри един от различен, да не могат да се видят…и да умират!

В последните години мъчно се понасяха. Питах майка какво прави баща, тя отговаряше: „ Обади му се и го питай! “

Той си гледаше живота и не мислеше за храната и сметките. Теглеше заеми. А тя, с мизерната си пенсия и два наема се справяше. Отказваше помощ – беше горда жена, потомка на балканджия.

Татко искаше да бъде финансово подвластна от него и частично съумя.

Не мога да го осъждам. Кой съм аз, че да го осъждам? Държал се е неприятно с мен, манипулирал ме е, обиждал ме е, само че от него научих значими неща за живота. Научих се на труд, почтеност и преданост. Как да ги сложиш на везните?

Коя везна ще натежи?

Често мислех какво ще върша, в случай че си отидат. Отхвърлях мисълта, че няма да ги има – само че този ден пристигна. И ми е мъчително, и рева, и ме е гняв на гадния вирус.

Когато майка беше в болница помолих гибелта за пролонгация. И тя я даде – дребна, оскъдна, колкото с Ралица да живеем още малко с вярата, че е жива. Благодаря на гибелта за тази пролонгация!

Татко се опита да я излъже, само че не съумя. Майка се бори като лъв за живота си, само че най-после гибелта победи.

Докато беше в болница знаех, че се бори и поради нас с Ралица, София и Давид. Защото ни обича, тъй като желае да ни види още веднъж. Не можа! Видях я за последно в моргата. Моята скъпа майка – погалих я по челото и се сбогувах с нея. И татко ми видях там, и с него се сбогувах.

Тяхната история почнала на 16 април 1964 година в Шумен свърши. Тогава се срещнали. Тя ученичка, той боец. И по този начин 57 години Тодор и Петранка се бориха с живота. И един с различен. Не бяха лесни характери, изключително татко ми. Труден, тежък темперамент.

Как майка ми близо 60 години е успявала да се оправи с него? А аз простакът, когато ми се оплакваше от него споделях: „ Ти си го избрала! “ Тя и баба Дана това ѝ е казвала, само че пуста обич! Любов…любов, която мина в борба на характери.

В последните години майка излизаше с приятелки, пътува в Европа, ходеше на вилата, там беше нейният оазис и избавление. Нежна, поетична душа беше мама Пепи! Но си отиде, дружно със суровия ми татко Тодор. Имал е тежко детство, дядо ми Иван е пиел е пребивал маминка Елена пред очите му.

Не му е било елементарно, само че той постави старания да бъде добър татко, постави ги. Даде ми препоръки, които доста ми оказват помощ! Помня, когато се прибирах късно вечерта стоеше в кухнята, пушеше и размишляваше.

Сега аз го върша, съвсем като него.

Иво Югов