Ужасът, който преживяхме в един варненски дом за стари хора
Преди няколко месеца ми се наложи да проуча домовете за остарели хора и приютите във Варна и да избера най-хубавия, където да настаня моята баба. С тъга открихме, че страда от деменция и нямаше по какъв начин да се обслужва сама. Имаше и доста здравословни проблеми, което не позволяваше ние сами да се грижим за нея, защото се изискваше профилирана здравна помощ.
Колкото и да не ни се искаше, ни посъветваха да намерим приют в морската столица, който предлага грижи за възрастни хора с деменция и здравна помощ. Макар че ни беше доста мъчително, намерихме приют с положителни мнения и я настанихме там. Домът беше чист, личният състав беше вежлив и за високата цена, която платихме, може да се каже, че като цяло се отнасяха добре. След месец, обаче, ни оповестиха, че баба ми нямало по какъв начин да остане повече там, защото те не поемали такива случаи и нямало по какъв начин да се грижат за човек с толкоз напреднала деменция.
Не разбрах за какво не ни споделиха това още отначалото - дали желаеха да си приберат пари или пък просто са пропуснали... Наложи се незабавно да търсим къде да преместим баба ми, а времето ни притискаше. Освен това лекарите споделиха, че за хората с подобен проблем местенето не въздейства добре. Намерихме един приют - „ Здравец “, който отговаряше на изискванията ни - изглеждаше добре, оферираше 24-часова здравна помощ и приехама хора с деменция (поне по този начин пишеше в интернет, а и след това по този начин ни беше показан от управителя). Когато отидохме на адреса, се оказа, че там няма никакви места и моята баба щяла да бъде настанена в другата им постройка, която беше много надалеч от града. Но ние нямахме избор и се отправихме към другия дом с име „ Здравец 2 “ с вярата, че изискванията ще бъдат същите.
На пръв взор не изглеждаше отчайващо. Срещнахме се с шефката - Донка Зюмбилева, обяснихме й доста добре случая, разпитахме я всичко, тъй като искахме да се уверим, че обичаната ни баба е в положителни ръце. По думите на шефката, изискванията били чудесни, имало непрекъснато здравно лице и санитарки- всички с огромен стаж. ОБЕЩА ни, че за баба ми ще се грижи рехабилитатор, който ще я раздвижва непрекъснато, тъй като все по-трудно се движеше и че няма да се залежава на легло! Платихме сумата от 800лв, за която би трябвало да ни предложат условия като в хотел и настанихме баба ми при друга жена в стая с търпими условия, само че много остарели мебели.
Още на идващия ден отидох да я видя и изненада - баба ми беше преместена в стая, където беше САМА. Обясниха ни, че другата жена била със напълно друг проблем и нямало по какъв начин да я оставят там. Проявих схващане, като ми беше ОБЕЩАНО, че няма да я оставят дълго време сама, тъй като тя има потребност от другарство. Нека продължа със стаята, на която направих фотоси, с цел да видите сами защо става въпрос.
Банята и тоалетната нямаха порти, ваната беше счупена, контактите разголени, нямаше крушка, дрешникът беше строшен и се клатеше, не знайно за какво имаше нещо като бухалка до дрешника. Под леглата имаше щайги, а самите кревати представляваха няколко дъски...
Баба ми, която не беше доста добре и не знаеше какво прави, можеше доста елементарно да се нарани в тези условия. Милата здравна сестра, обаче, (която се оказа към момента студент) ми ОБЕЩА, че до няколко дни стаята ще се оправи, ще има порти на всички места. Тя ме увери, че баба ми е под непрекъснато наблюдаване, тъй като лекарският кабинет се намирал през една врата. Повярвах. Дадох им късмет. Беше ми извънредно, че съм оставила безценен за мен човек в такива условия, само че допусках, че в действителност ще се погрижат. Продължих да вървя в приюта всяка седмица. Непрекъснато чувах по какъв начин личния състав вика на възрастните хора. Крещаха им, обиждаха ги и след това се усмихваха и споделяха: „ Не чуват към този момент, няма по какъв начин да не викаме! “...
Стаята на баба беше в същото извънредно положение. Започна да се усеща и една доста неприятна миризма. Но личният състав и даже шефката ни OБЕЩАХА, че ще оправят ситуацията, единствено да имаме малко самообладание. Но търпението ни не беше постоянно. Когато ходех да виждам баба си, доста постоянно аз й давах да яде и да пие. Един път санитарката безсрамно ми сподели: „ Айде няма ли да я храниш, че аз нямам през целия ден да храня всички! “ Толкова нагли думи... Разбира се, незабавно й споделих, че не желая да слушам повече да се държи по този начин. Но никой не се интересуваше от мнението ми и думите ми. Лошото държание на личния състав продължи...
Щях да не помни да загатна, че рехабилитаторът, който трябваше непрекъснато да я раздвижва се появи 2 пъти и ни сподели: „ Ами тя не желае да става. Няма по какъв начин да я накарам на мощ! “. Няма по какъв начин? Направо желаех да викам... Попитах го по какъв начин може да приказва по този начин, като неговата работа е да намира метод да раздвижва хората и няма по какъв начин една жена с деменция сама да го прави или да го желае. Той сякаш щял да се мъчи... Не повярвах... просто към този момент нямаше по какъв начин да допускам. Започнахме търсена на различен дом, само че на всички места беше заето... Чашата преля, когато баба ми стартира да се залежава. Вече не искаше да става и един ден даже не се разсъни, когато отидох да я видя. Разбира се, тормозих се, само че сестрата ме увери, че е добре и просто от времето е по-унесена. След два дни обаче се обадиха и ни оповестиха, че баба ми е доста зле и е в болница. Притеснихме се толкоз доста, а те даже не ни обясниха какво й е.
В болничното заведение разбрахме, че от няколко дни баба ми не е била добре, само че никой нищо не е направил. Лекарите бяха доста положителни и дружелюбни и ни обясниха, че баба ми има ОГРОМНА декубитална рана, която се получава от залежаване и неприятни грижи. Казаха, че дамата не е яла от няколко дни... Това към този момент беше върхът на всичко! Освен това от приюта са знаели за раната и какъв брой огромна е тя, само че никой не ни изясни това. Никой не си направи труда да каже, че има огромен проблем, който може да докара до съдбовен край... За благополучие баба ми се пооправи и намерихме приют, където в действителност поставиха грижи за нея. Правеха най-малко каквото могат, с цел да преживее последните си дни. Не след дълго баба ми умря, поради голямата декубитална рана, която „ експертите “ от дом „ Здравец 2 “ не са сметнали за нещо обезпокоително... Ние преживяхме призрачен сън, поради това, че хора, на които сме поверили един безценен за нас живот, не си харесват работата или просто не им пука! Искрено се надявам никой да не премине през това, през което минахме ние! Затова доста внимавайте, когато избирате приют за собствен непосредствен. Не вярвайте на обещания! Четете мнения, разпитвайте, ходете на инспекции!
И запомнете- дом „ Здравец 2 “- в никакъв случай!
Автор: Надежда Георгиева
Колкото и да не ни се искаше, ни посъветваха да намерим приют в морската столица, който предлага грижи за възрастни хора с деменция и здравна помощ. Макар че ни беше доста мъчително, намерихме приют с положителни мнения и я настанихме там. Домът беше чист, личният състав беше вежлив и за високата цена, която платихме, може да се каже, че като цяло се отнасяха добре. След месец, обаче, ни оповестиха, че баба ми нямало по какъв начин да остане повече там, защото те не поемали такива случаи и нямало по какъв начин да се грижат за човек с толкоз напреднала деменция.
Не разбрах за какво не ни споделиха това още отначалото - дали желаеха да си приберат пари или пък просто са пропуснали... Наложи се незабавно да търсим къде да преместим баба ми, а времето ни притискаше. Освен това лекарите споделиха, че за хората с подобен проблем местенето не въздейства добре. Намерихме един приют - „ Здравец “, който отговаряше на изискванията ни - изглеждаше добре, оферираше 24-часова здравна помощ и приехама хора с деменция (поне по този начин пишеше в интернет, а и след това по този начин ни беше показан от управителя). Когато отидохме на адреса, се оказа, че там няма никакви места и моята баба щяла да бъде настанена в другата им постройка, която беше много надалеч от града. Но ние нямахме избор и се отправихме към другия дом с име „ Здравец 2 “ с вярата, че изискванията ще бъдат същите.
На пръв взор не изглеждаше отчайващо. Срещнахме се с шефката - Донка Зюмбилева, обяснихме й доста добре случая, разпитахме я всичко, тъй като искахме да се уверим, че обичаната ни баба е в положителни ръце. По думите на шефката, изискванията били чудесни, имало непрекъснато здравно лице и санитарки- всички с огромен стаж. ОБЕЩА ни, че за баба ми ще се грижи рехабилитатор, който ще я раздвижва непрекъснато, тъй като все по-трудно се движеше и че няма да се залежава на легло! Платихме сумата от 800лв, за която би трябвало да ни предложат условия като в хотел и настанихме баба ми при друга жена в стая с търпими условия, само че много остарели мебели.
Още на идващия ден отидох да я видя и изненада - баба ми беше преместена в стая, където беше САМА. Обясниха ни, че другата жена била със напълно друг проблем и нямало по какъв начин да я оставят там. Проявих схващане, като ми беше ОБЕЩАНО, че няма да я оставят дълго време сама, тъй като тя има потребност от другарство. Нека продължа със стаята, на която направих фотоси, с цел да видите сами защо става въпрос.
Банята и тоалетната нямаха порти, ваната беше счупена, контактите разголени, нямаше крушка, дрешникът беше строшен и се клатеше, не знайно за какво имаше нещо като бухалка до дрешника. Под леглата имаше щайги, а самите кревати представляваха няколко дъски...
Баба ми, която не беше доста добре и не знаеше какво прави, можеше доста елементарно да се нарани в тези условия. Милата здравна сестра, обаче, (която се оказа към момента студент) ми ОБЕЩА, че до няколко дни стаята ще се оправи, ще има порти на всички места. Тя ме увери, че баба ми е под непрекъснато наблюдаване, тъй като лекарският кабинет се намирал през една врата. Повярвах. Дадох им късмет. Беше ми извънредно, че съм оставила безценен за мен човек в такива условия, само че допусках, че в действителност ще се погрижат. Продължих да вървя в приюта всяка седмица. Непрекъснато чувах по какъв начин личния състав вика на възрастните хора. Крещаха им, обиждаха ги и след това се усмихваха и споделяха: „ Не чуват към този момент, няма по какъв начин да не викаме! “...
Стаята на баба беше в същото извънредно положение. Започна да се усеща и една доста неприятна миризма. Но личният състав и даже шефката ни OБЕЩАХА, че ще оправят ситуацията, единствено да имаме малко самообладание. Но търпението ни не беше постоянно. Когато ходех да виждам баба си, доста постоянно аз й давах да яде и да пие. Един път санитарката безсрамно ми сподели: „ Айде няма ли да я храниш, че аз нямам през целия ден да храня всички! “ Толкова нагли думи... Разбира се, незабавно й споделих, че не желая да слушам повече да се държи по този начин. Но никой не се интересуваше от мнението ми и думите ми. Лошото държание на личния състав продължи...
Щях да не помни да загатна, че рехабилитаторът, който трябваше непрекъснато да я раздвижва се появи 2 пъти и ни сподели: „ Ами тя не желае да става. Няма по какъв начин да я накарам на мощ! “. Няма по какъв начин? Направо желаех да викам... Попитах го по какъв начин може да приказва по този начин, като неговата работа е да намира метод да раздвижва хората и няма по какъв начин една жена с деменция сама да го прави или да го желае. Той сякаш щял да се мъчи... Не повярвах... просто към този момент нямаше по какъв начин да допускам. Започнахме търсена на различен дом, само че на всички места беше заето... Чашата преля, когато баба ми стартира да се залежава. Вече не искаше да става и един ден даже не се разсъни, когато отидох да я видя. Разбира се, тормозих се, само че сестрата ме увери, че е добре и просто от времето е по-унесена. След два дни обаче се обадиха и ни оповестиха, че баба ми е доста зле и е в болница. Притеснихме се толкоз доста, а те даже не ни обясниха какво й е.
В болничното заведение разбрахме, че от няколко дни баба ми не е била добре, само че никой нищо не е направил. Лекарите бяха доста положителни и дружелюбни и ни обясниха, че баба ми има ОГРОМНА декубитална рана, която се получава от залежаване и неприятни грижи. Казаха, че дамата не е яла от няколко дни... Това към този момент беше върхът на всичко! Освен това от приюта са знаели за раната и какъв брой огромна е тя, само че никой не ни изясни това. Никой не си направи труда да каже, че има огромен проблем, който може да докара до съдбовен край... За благополучие баба ми се пооправи и намерихме приют, където в действителност поставиха грижи за нея. Правеха най-малко каквото могат, с цел да преживее последните си дни. Не след дълго баба ми умря, поради голямата декубитална рана, която „ експертите “ от дом „ Здравец 2 “ не са сметнали за нещо обезпокоително... Ние преживяхме призрачен сън, поради това, че хора, на които сме поверили един безценен за нас живот, не си харесват работата или просто не им пука! Искрено се надявам никой да не премине през това, през което минахме ние! Затова доста внимавайте, когато избирате приют за собствен непосредствен. Не вярвайте на обещания! Четете мнения, разпитвайте, ходете на инспекции!
И запомнете- дом „ Здравец 2 “- в никакъв случай!
Автор: Надежда Георгиева
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ