Възможно ли е бързоходките да са колонизирали Луната
Преди малко повече от 5 години, на 22 февруари 2019 година, безпилотна галактическа сонда беше изведена в орбита към Луната. Целта на Beresheet, издигната от SpaceIL и Israel Aerospace Industries, бе да бъде първият частен галактически уред, който да извърши меко кацане. Сред потребния товар на сондата бяха бавноходки, известни със способността си да оцеляват и в най-суровите климатични условия.
Мисията се сблъсква с проблеми през цялото време, защото се повреждат камерите за следене на звездите, които би трябвало да дефинират ориентацията на галактическия транспортен съд и по този метод да ръководят вярно неговите мотори. Ограниченията в бюджета постановат орязан дизайн и въпреки командният център да съумява да се оправи с някои проблеми, на 11 април, в деня на кацането, нещата стават още по-сложни.
По пътя към Луната галактическият транспортен съд се е движил с висока скорост и е трябвало да бъде занимателен, с цел да се извърши меко кацане. За страдание по време на маневрата за прекъсване жироскопът се поврежда и блокира главния мотор. Така на височина 150 м. корабът към момента се движеше с 500 км/ч, което е прекомерно бързо, с цел да бъде спрян в точния момент. Ударът е бил мощен – сондата се е разпаднала и останките ѝ са се разпръснали на разстояние към 100 метра. Знаем това, тъй като мястото е снимано от спътника LRO (Lunar Reconnaissance Orbiter) на НАСА на 22 април.
И по този начин, какво се е случило с тардиградите, които са пътували със сондата? Като се имат поради забележителните им качества да оцеляват в обстановки, които биха умъртвили съвсем всяко друго живо създание, може ли те в този момент да обитават Луната? И може ли да се размножат и да я колонизират?
Бавноходките – наричани още тардигради – са микроскопични животни с дължина под един милиметър. Те имат неврони, уста, отворена в края на прибиращо се хоботче, черво, съдържащо микробиота, и четири чифта крайници, които приключват с нокти, а някои, множеството, имат и две очи. Въпреки че са дребни, имат общ предшественик с членестоногите, като насекомите и паякообразните.
Повечето тардигради живеят във водата, само че могат да бъдат открити във всякаква среда, даже в градска. Емануел Делагут, откривател в CNRS, ги събира в мъховете и лишеите на Ботаническата градина в Париж. За да бъдат дейни, да се хранят с микроводорасли като хлорела, да се движат, да порастват и да се развъждат, тардиградите би трябвало да бъдат заобиколени от водa. Те се развъждат по сексуален или безполов път посредством партеногенеза (от неоплодено яйце) или даже хермафродитизъм, когато субект (който има както мъжки, по този начин и женски гамети) се самоопложда. След излюпването на яйцето интензивният живот на тези същества продължава от 3 до 30 месеца. Описани са общо 1265 типа, в това число два от вкаменелости.
Тардиградите са известни с устойчивостта си на условия, които не съществуват нито на Земята, нито на Луната. Те могат да изключат своя метаболизъм, като губят до 95% от водата в тялото си. Някои типове синтезират захар, трехалоза, която работи като антифриз, до момента в който други синтезират протеини, за които се счита, че обезпечават косвено резистентност и отбрана на всяка клетка.
По време на дехидратация тялото на бавниходката може да се свие до половината от естествения си размер; краката, да вземем за пример, изчезват, като се виждат единствено ноктите. Това положение, известно като криптобиоза, се резервира, до момента в който изискванията за деен живот още веднъж станат удобни.
В взаимозависимост от типа индивидите се нуждаят от повече или по-малко време, с цел да се обезводнят, и не всички екземпляри от един и същи тип съумяват да се върнат към деен живот. Дехидратираните възрастни човеци оцеляват в продължение на няколко минути при температури до -272 °C или до 150 °C, както и в дълготраен проект при високи дози гама лъчи от 1000 или 4400 грей (Gy). За съпоставяне, доза от 10 Gy е смъртоносна за хората, а 40-50 000 Gy стерилизират всички типове материали. Независимо от дозата обаче радиацията убива яйцата на тардиградите. Нещо повече, отбраната, обезпечена от криптобиозата, не всеки път е ясно изразена, както в тази ситуация с Milnesium tardigradum, където радиацията визира по един и същи метод както дейните, по този начин и обезводнените животни.
Milnesium tardigradum
И по този начин, какво се е случило с бавноходките, откакто са се разрушили на Луната? Дали някои от тях към момента са жизнеспособни, заровени под лунния реголит – прахуляк, който варира на дълбочина от няколко метра до няколко десетки метра?
На първо място, те би трябвало да са оживели след удара. Лабораторните проби демонстрират, че замразени екземпляри от типа Hypsibius dujardini, движещи се със скорост 3 000 км/ч във вакуум, са били съдбовно повредени, когато са се блъснали в пясък. Те обаче са оживели при удари със скорост 2600 км/ч или по-малка – и тяхното „ твърдо кацане “ на Луната, нежелано или не, е било надалеч по-бавно.
Повърхността на Луната не е предпазена от слънчеви частици и галактически лъчи, изключително гама-лъчи, само че и тук тардиградите биха могли да устоят. Всъщност Роберт Вимер-Швайнгрубер, професор в Университета в Кил, Германия, и неговият екип са потвърдили, че дозите гама лъчи, които попадат върху лунната повърхнина, са непрекъснати, само че ниски спрямо дозите, упоменати нагоре – 10 години излагане на лунни гама лъчи биха съответствали на обща доза от към 1 Gy.
Но тогава поражда въпросът за „ живота “ на Луната. Тардиградите ще би трябвало да устоят на неналичието на вода, както и на температури, вариращи от -170 до -190 °C през лунната нощ и 100 до 120 °C денем. Лунният ден или нощ трае дълго – малко под 15 земни дни. Самата сонда не е била проектирана да издържи на такива рискови условия и даже да не се беше разрушила, щеше да приключи всякаква активност единствено след няколко земни дни.
За страдание на тардиградите те не могат да преодолеят неналичието на течна вода, О2 и микроводорасли – по тази причина те в никакъв случай не биха могли да се задействат още веднъж, още по-малко да се развъждат. Следователно колонизацията на Луната е невъзможна. Все отново има неактивни екземпляри на лунната почва и наличието им повдига етични въпроси, както показва Матю Силк, еколог от Единбургския университет. Освен това в миг, когато проучването на космоса се развива във всички направления, замърсяването на други планети може да значи, че ще изгубим опцията да открием извънземен живот.
