Досието Жана. Как една книга връща забравения живот от времето на комунизма
Преди години една млада българка, израснала във Франция, взема решение да направи документален филм за българския социалистически режим. В него тя споделя историята на личните си родители. Филмът реализира интернационален триумф.
Едновременно с това обаче той води и до фамилна рецесия. Причината: в процеса на снимане майката на режисьорката открива, че в архивите на Държавна сигурност (ДС) тя попада като сътрудник на комунистическите секрети служби. Само че предварителната спогодба с щерка ѝ гласи, че камерата няма да спре да записва.
Сега, четири години след премиерата на кино лентата "Червено, прекомерно алено " на Божина Панайотова , излезе книгата "Досието Жана ". Тя е на Милена Макариус - точно майката, която споделя тази история от първо лице.
"Книгата не е единствено отговор на кино лентата, тя е предизвикана от кино лентата ", споделя Макариус пред Свободна Европа. Докато написа, тя търси отговори на въпроси, които не си е задавала преди кино лентата на щерка си - както за себе си, по този начин и за хората от обкръжението си.
Освен досието тя открива и истории на свои близки, пострадали от режима, които не са били изричани до тогава.
"Тоест за един четец не е единствено забавно да прочете следващия роман на следващия потърпевш от тоталитарния режим, от комунизма, а той ще има може би опция да прочете по какъв начин един човек, една жена като мен през днешния ден, по какъв начин нейното схващане се озовава против тези разкази ", споделя още авторката.
Без пауза
„ Досието Жана “ е първият разказ на Макариус. Тя е родена в София и като студентка се занимава с преводи. По-късно стартира академичната си кариера, която продължава във Франция, откакто се мести там при започване на 90-те. Днес тя е академични учител по средновековна френска литература и създател на книги в тази област.
Уговорката сред майката и дъщерята преди началото на фотосите е да не се срещат без включена камера до завършването на кино лентата. Нещата обаче стават по-сложни, когато човек от Държавна сигурност, прочут на майката от студентските ѝ години, признава пред двете, че е съставил досие на сътрудник на майката без нейно познание, с цел да покрие условията за брой вербувани сътрудници.
Малко по-късно двете откриват въпросното досие, в което попада името на същия човек.
"Тъй като тези открития ги направихме двете дружно, правейки кино лентата, вътре във кино лентата, аз доста добре осъзнавах, че всяко мое отдръпване по-късно би било невероятно, тъй като би било самообвиняващо се, би било сякаш съм вдигнала знак за моята виновност ", споделя Макариус.
Тогава поражда спор с дъщерята, която е решена да продължи фотосите, каквото и да се случи пред камерата. „ Липсваше опция да минеш на пауза - тук стопира филмът, тук животът в този момент ще тече. Нямаше такава опция на процедура ", прибавя Макариус.
Страхът
Снимането на кино лентата повдига въпроси, които по разнообразни аргументи авторката е избягвала преди този момент.
„ В момента, в който съм живяла социализма, аз не съм го мислила, тъй като съм била млада и съм се занимавала с други неща. Да изживявам младостта си. До някаква степен съм била деполитизирана “, споделя още авторката.
По нейни думи повлиява и „ едно възприятие, че дамите нямат място в политиката ". По-късно, когато се мести във Франция, животът ѝ в България остава някак на назад във времето. "Някак си обърнах тил на тези неща ", прибавя тя.
„ Този филм ме накара да се върна обратно в предишното към този момент напълно умишлено, като индивид на живота си към този момент и по някакъв метод да премисля всичко “, споделя тя.
Една от неосъзнатите тематики, които изникват по време на снимането на кино лентата, а по-късно и по време на писането на книгата, е страхът.
„ Аз не знаех, че съм живяла в боязън "
„ Аз не знаех, че съм живяла в боязън ", споделя тя. "За първи път си дадох сметка, че съм живяла в едно общество, в което страхът е бил част от въздуха, който се диша. Толкова присъстващ, че се счита за нещо естествено. Че не го виждаш, той е вътре в теб, не е пред очите ти ".
Диалогът сред поколенията
Едно от нещата, които вършат историята на фамилията настояща, е разговорът сред поколенията. Той е разказан първо от гледната точка на дъщерята във кино лентата, а по-късно и от тази на майката в книгата.
„ Аз с удивление видях доколко той (филмът) се хареса във Франция. Една от аргументите беше тъкмо тази – не толкоз, че не се знае за тази страна и за тоталитаризма, колкото тъкмо това измерение, разговорът на поколенията, вероятен ли е той, какъв брой е сложен, (...) какъв брой е двузначен, (...) Не може да се каже майката е права или дъщерята е права. Това във всички времена го има, то е универсалното може би “, споделя Макариус.
На разнообразни места в текста се редуват рецензията към крайния метод на дъщерята и признание на правото ѝ да задава въпроси. Според авторката няма един единствен метод за водене на подобен разговор, само че е значимо той да се случва.
От една страна, прибавя тя, няма метод всичко да бъде прикрито и идващото потомство да остане в цялостно неведение. „ Не може да се прекъсне предаването на паметта и историята “, споделя Макариус.
Ако човек „ просто хвърли истината “ обаче, тя също може да бъде доста тежък товар, прибавя авторката. Тя напомня тезата на Цветан Тодоров, съгласно който, в случай че хората, претърпели най-тежките последици от тоталитаризма, бяха разказвали на децата си какво се е случило на тях, децата нямаше да могат да живеят личния си живот.
„ Мисля, че няма еднопосочен отговор, само че въпросът е забавен и неговото слагане е значимо “, споделя Макариус.
Едновременно с това обаче той води и до фамилна рецесия. Причината: в процеса на снимане майката на режисьорката открива, че в архивите на Държавна сигурност (ДС) тя попада като сътрудник на комунистическите секрети служби. Само че предварителната спогодба с щерка ѝ гласи, че камерата няма да спре да записва.
Сега, четири години след премиерата на кино лентата "Червено, прекомерно алено " на Божина Панайотова , излезе книгата "Досието Жана ". Тя е на Милена Макариус - точно майката, която споделя тази история от първо лице.
"Книгата не е единствено отговор на кино лентата, тя е предизвикана от кино лентата ", споделя Макариус пред Свободна Европа. Докато написа, тя търси отговори на въпроси, които не си е задавала преди кино лентата на щерка си - както за себе си, по този начин и за хората от обкръжението си.
Освен досието тя открива и истории на свои близки, пострадали от режима, които не са били изричани до тогава.
"Тоест за един четец не е единствено забавно да прочете следващия роман на следващия потърпевш от тоталитарния режим, от комунизма, а той ще има може би опция да прочете по какъв начин един човек, една жена като мен през днешния ден, по какъв начин нейното схващане се озовава против тези разкази ", споделя още авторката.
Без пауза
„ Досието Жана “ е първият разказ на Макариус. Тя е родена в София и като студентка се занимава с преводи. По-късно стартира академичната си кариера, която продължава във Франция, откакто се мести там при започване на 90-те. Днес тя е академични учител по средновековна френска литература и създател на книги в тази област.
Уговорката сред майката и дъщерята преди началото на фотосите е да не се срещат без включена камера до завършването на кино лентата. Нещата обаче стават по-сложни, когато човек от Държавна сигурност, прочут на майката от студентските ѝ години, признава пред двете, че е съставил досие на сътрудник на майката без нейно познание, с цел да покрие условията за брой вербувани сътрудници.
Малко по-късно двете откриват въпросното досие, в което попада името на същия човек.
"Тъй като тези открития ги направихме двете дружно, правейки кино лентата, вътре във кино лентата, аз доста добре осъзнавах, че всяко мое отдръпване по-късно би било невероятно, тъй като би било самообвиняващо се, би било сякаш съм вдигнала знак за моята виновност ", споделя Макариус.
Тогава поражда спор с дъщерята, която е решена да продължи фотосите, каквото и да се случи пред камерата. „ Липсваше опция да минеш на пауза - тук стопира филмът, тук животът в този момент ще тече. Нямаше такава опция на процедура ", прибавя Макариус.
Страхът
Снимането на кино лентата повдига въпроси, които по разнообразни аргументи авторката е избягвала преди този момент.
„ В момента, в който съм живяла социализма, аз не съм го мислила, тъй като съм била млада и съм се занимавала с други неща. Да изживявам младостта си. До някаква степен съм била деполитизирана “, споделя още авторката.
По нейни думи повлиява и „ едно възприятие, че дамите нямат място в политиката ". По-късно, когато се мести във Франция, животът ѝ в България остава някак на назад във времето. "Някак си обърнах тил на тези неща ", прибавя тя.
„ Този филм ме накара да се върна обратно в предишното към този момент напълно умишлено, като индивид на живота си към този момент и по някакъв метод да премисля всичко “, споделя тя.
Една от неосъзнатите тематики, които изникват по време на снимането на кино лентата, а по-късно и по време на писането на книгата, е страхът.
„ Аз не знаех, че съм живяла в боязън "
„ Аз не знаех, че съм живяла в боязън ", споделя тя. "За първи път си дадох сметка, че съм живяла в едно общество, в което страхът е бил част от въздуха, който се диша. Толкова присъстващ, че се счита за нещо естествено. Че не го виждаш, той е вътре в теб, не е пред очите ти ".
Диалогът сред поколенията
Едно от нещата, които вършат историята на фамилията настояща, е разговорът сред поколенията. Той е разказан първо от гледната точка на дъщерята във кино лентата, а по-късно и от тази на майката в книгата.
„ Аз с удивление видях доколко той (филмът) се хареса във Франция. Една от аргументите беше тъкмо тази – не толкоз, че не се знае за тази страна и за тоталитаризма, колкото тъкмо това измерение, разговорът на поколенията, вероятен ли е той, какъв брой е сложен, (...) какъв брой е двузначен, (...) Не може да се каже майката е права или дъщерята е права. Това във всички времена го има, то е универсалното може би “, споделя Макариус.
На разнообразни места в текста се редуват рецензията към крайния метод на дъщерята и признание на правото ѝ да задава въпроси. Според авторката няма един единствен метод за водене на подобен разговор, само че е значимо той да се случва.
От една страна, прибавя тя, няма метод всичко да бъде прикрито и идващото потомство да остане в цялостно неведение. „ Не може да се прекъсне предаването на паметта и историята “, споделя Макариус.
Ако човек „ просто хвърли истината “ обаче, тя също може да бъде доста тежък товар, прибавя авторката. Тя напомня тезата на Цветан Тодоров, съгласно който, в случай че хората, претърпели най-тежките последици от тоталитаризма, бяха разказвали на децата си какво се е случило на тях, децата нямаше да могат да живеят личния си живот.
„ Мисля, че няма еднопосочен отговор, само че въпросът е забавен и неговото слагане е значимо “, споделя Макариус.
Източник: svobodnaevropa.bg
КОМЕНТАРИ