Проф. Чавдар Добрев: В търсене на познанието
Преди две години, рано сутринта на 9 ноември, ни напусна изтъкнатият български интелектуалец проф. д.изк.н ЧАВДАР ДОБРЕВ. Под неговото перо в българската просвета се родиха огромна поредност от типичен научни студии за гениални поети, писатели, режисьори, артисти.
Завършил унгарска лингвистика и публицистика в Будапеща, защитил ослепително кандидатска (докторска) дисертация по театрознание в Москва, Ч. Добрев посвещава част от своята креативна и научна активност на унгарската и съветската култури, където също има впечатляващи достижения. Преди 1989 година, като книжовен и сценичен критик Чавдар Добрев се утвърждава със своята богата осведоменост и безкомпромисна позиция за съвременна национална просвета. Той е измежду интелектуалците, които поредно водят война с догматизма и фалша, с раболепието пред мощния на деня. По природа не принадлежи към групата учени или създатели, които се дистанцират от публичните проблеми. Обратното, постоянно се вълнува и надълбоко презживява всяко публично събитие, което се трансформира в главен подтик за размисъл и оценка. Любимите му поети – Ботев, Яворов и Вапцаров, го респектират най-много с връзката сред гений и социална отдаденост. Във връзка с това и разбирането му за класическите български романи като диаграма на историческия миг, живописен облик – експликация на народопсихологическите виждаия и реакции.
След измененията Чавдар Добрев доста по-активно се посвещава на социална активност. Като ляв интелектуалец той написа поредност от публикации и студии, в които упорства за възобновление на истините за културните наследства и културните родства. Посвещава блестящи страници на съветската просвета, само че и на възраждането на Руската федерация, отпред с Владимир Путин. Пише голям брой раецензии, студии за развиването на българската литература и просвета в изискванията на преход. Върху богат исторически и литературно-културен материал, извежда като съществена задача за социалистическата идеология концептуализирането на категорията „ независимост “ и недоумява по какъв начин е допустимо на всеки нов стадий точно социалистите да подхващат и утвърждават дейности за нейното ограничение. Остро се опълчва на опитите на чуждастранните фактори да диктуват националналния ни процес. И до последния си мирис има вяра, че някой ден българинът ще открие пътя към единението, ще разбере дълбокия смисъл от това да си българин, и още веднъж ще стартира да построява свободно и проспериращо своето Отечество. Във връзка с втората годишнина от кончината на проф. Чавдар Добрев публикуваме фрагмент от неговата книга „ Модерна прозаичност: втората половина на ХХ век и по-късно ” (2014).
РЕВОЛЮЦИОННОТО КРЕДО
НА ИВАН КОНДАРЕВ
Пролог
Белетристиката на Емилиян Станев не престава да ме вълнува с дълбокото си навлизане в необозримия свят на индивида и природата, само че и в неразрешени зони на българския дух, в конфликтната същност на концепциите, с които живеят неговите съвременници. Една от книгите ми, моя литературна и гражданска изповед, по този начин се и назовава: „ Забранените плодове на познанието. Емилиян Станев ” (1982). В тази монография, която съставлява синтез на естетическите и публичните показа, изповядвани от огромния прозаик, да дам израз, наред с всичко останало, и на съкровеното си предпочитание да открия себе си и своето схващане за реалност и просвета в подтекста на огромна полемика, която прозаикът Ем. Станев провежда върху полезностите на човешкото съществуване.
За първи път тогава се осмелих да разбърквам искрено, в еднакъв текст, разнообразни критически жанрове и почерци, да пиша, само че от лично име за неща, занимавали възприятието и мисълта на писателя. По този метод вложих субективните си прекарвания и оценки в суверенното пространство, сътворено от Емилиян Станев. В непоколебим периодически порядък се заех да осветявам разказваческото изкуство на писателя благодарение на личния ми житейски опит, да сломявам неговите облици и обстановка през повярван от мен аршин за правота и осведоменост.
От друга страна, познавах от близко Емилиян Станев. В кафенето на Съюза на българските писатели (на ул. „ Ангел Кънчев ” № 5) нееднократно съм провеждал с него съществени или анекдотично-занимателни диалози. В същото кафене огромният прозаик обичаше да съпоставя, с мотив и без мотив, моя ямболски корен и моето вдъхновение като създател на критически текстове с държанието на обичания му млад воин Кольо Рачика. И аз, съгласно него, като Рачика съм се родил с жила на анархист. (Ямбол през 20-те години на предишния век е един от центровете на българския анархизъм. Тук е роден и се е формирал популярният интелектуалец бунтовник Георги Шейтанов – идеолог на анархокомунизма в България. През това време Ем. Станев към този момент довършваше романа си „ Иван Кондарев ” и беше проучил добросъвестно историята освен великотърновското анархистично придвижване, а и на анархизма в негови средища като Ямбол, Казанлък, Дупница или Кюстендил.) Винаги по време на такива диалози стоях нащрек, дори когато остарелият прозаик демонстрираше благосклонно отношение към особата ми. Защото знаех чудесно, че не трябва да се поверявам сляпо на всяка негова дума: зад очилата ме гледаше остроумен, шеговит и подигравателен събеседник. Неговата спонтанност елементарно можеше да подведе доверчивите и простодушни сътрудници в разговора.
В книгата „ Забранените плодове на познанието. Емилиян Станев ” отделих специфичен раздел на романа „ Иван Кондарев ”, поставяйки акцентиране върху облика на Иван Кондарев. Опитах се да вникна в неговото духовно развиване, в същността на левите хрумвания, които отстоява, в монолитността на революционното му държание и темперамент, в пословичната му праволинейност и безрезервност, които го извеждат до страдалчески витален край. Долових в този персонаж черти на персона, с която бих желал да успоредя своя светоглед и своята визия за служене на класата и народа. Не можех да проумея за какво престижите на литературната ни мисъл се прехласват единствено по другия главен воин на романа Костадин Джупунов, а Иван Кондарев го правят оценка хладно и отчуждено, наблягайки толкоз назидателно върху качествата му на еретик.
Впрочем през интервала, до момента в който пишех монографията си за Емилиян Станев, като основен драматург на Народния спектакъл предложих на шефа Дико Фучеджиев да включим в репертоара драматизация и режисура на Емилиян-Станевия разказ „ Иван Кондарев ”. Искаше ми се публиката да види в нова светлина образа на революционера и интелигента Иван Кондарев, да оцени обстоятелството, че и той има характерен виталитет и етичност, особено българско чудачество и посветеност на „ международната душа ”. Фучеджиев, който безпределно почиташе Ем. Станев, възприе с същинско съпричастие тази концепция и направи всичко допустимо група, формирана от режисьорите Крикор Азарян, Иван Добчев и художника Младен Младенов да приготви сюжета. Спектакълът на Азарян и Добчев, съгласно мен, беше креативна удача.
Допреди няколко години смятах за себе си казусът Емилиян Станев, и надлежно Иван Кондарев, за претърпян. Бях декларирал към този момент поклонението си през този облик. Същевременно постигах и разграничаване от персоната му.Пишех за него, че е по-сложно построен, в сравнение с се твърди в печата. На пръв взор наподобява като възпитаник на Макиавели, предтеча на „ стоманените хора ”, за който задачата оправдава средствата, а в действителност „ обосновава нова революционна нравственос, нужна в борбата против държавната машина на буржоазията ”. Отказва се от очакванията за небесно избавление, тъй като схваща, че „ земята е единственото нещо, на което можем да се надяваме ”. Умее да разграничи дилемите на „ близкия ” и „ далечния ” човек, като демонстрира сериозно отношение към съвременността в името на бъдещата независимост. Непоклатим е в схващането си, че „ основното е да сложим индивида да живее в други условия ” и прочие и прочие
Но в двете десетилетия на прехода след 1989 година, обстановката, обвързвана с оценките на романа „ Иван Кондарев ”, се промени внезапно. Романът стартира да се интерпретира извънредно преднамерено от новата постмодернистична рецензия, която подлага на дълбока проверка и отменяне изобщо концепциите на революцията, на лявата мисъл в българската литература. Най-вече в такива текстове персонажът Иван Кондарев се преглежда само като предвестител на сталинизма в комунистическото придвижване, единствено като синоним на лимитираното и изсъхнало доктринерство, на фанатичното сектанство от 50-те години на двайсетото столетие. Иван Кондарев се натоварва с вини за извършени доста по-късно репресии, тъй като той бил идеологът на насилието в комунистическото придвижване, другар на уредника на терора Пьотр Верховенски от „ Бесове ” на Достоевски.
Според мен такива характерности са преднамерени и конюнктурно услужливи. От едно или друго изявление на героя, от положението му през един или или различен стадий на неговото развиване се вършат заключения, които уязвяват напълно, освен това, унижават съзнателно духовния растеж на Кондарев.
Зная, че културата на посткапитализма, която през днешния ден претърпява развиване у нас, е извънредно заинтригувана да подлага на критика, преработва, манипулира литературните шедьоври, чийто предмет на обрисуване е Септемврийското въстание: в лириката – великата поема „ Септември ” от Гео Милев, стихотворенията на Никола Фурнаджиев и Асен Разцветников, личността и творчеството на Вапцаров, а в белетристиката – „ Иван Кондарев ” от Емилиян Станев. Наясно съм още, че духовните наследници на персонажи от романа като Христакиев и Манол Джупунов, на семейството Хаджидраганови, на Рогев и Абрашев, на братя Стоенчеви, на полковник Викилов, на Кантарджиев и други понастоящем осъществят наказания върху революционното схващане и деяние от кондаревски пример.
Против опцията да се огледа по-обективно върху облика на Кондарев се афишират и тези наши съвременници, които напълно отхвърлят концепцията на революцията, напълно отхвърлят насилието, в това число и наложеното от събитията и историческите катаклизми принуждение. Тези наши съвременници виждат в Септемврийското въстание извънредно низ от неточности и провали, извънредно случка на Георги Димитров и Васил Коларов, извънредно последица от осъществяването на несъобразена с действителността инструкция на Коминтерна. На тях по-близки са им концепциите, отстоявани в романа „ Иван Кондарев ” от персонажите Петър Янков, Генков и Кесяков, до момента в който ролята на всемогъщ дявол на лявото придвижване се извършва от Иван Кондарев.
Разбирам, че по обособени въпроси днешните критици на книжовен персонаж като Иван Кондарев могат и да имат съображение. Но те „ създават ” неправилни оценки, показват погрешни съждения по отношение на основните, структуроопределящи насоки и хрумвания на романа „ Иван Кондарев ”, изопачават воин от ранга на революционера септемвриец Иван Кондарев. Това наложи да се заема в тази обява с доизясняване и в допълнение осветляване на мнението си, на своята позиция към романа „ Иван Кондарев ” и едноименния му главен персонаж. Това е повода да потъна още веднъж в атмосферата и детайлите на романа, да прочета с обогатен житейски взор и знание обособените елементи на творбата (те са четири, събрани в две книги), да осмисля от нов ъгъл полемиката на хрумвания, каквато урежда белетристът, да оценя от настоящ аспект сърцевината на романа и по-конкретно, до каква степен Иван Кондарев е метафора на политическия аморализъм, само че и до каква степен придвижва исторически процеси, които през 20-те години на ХХ век се реализират в България с неумолимостта и обективната мощ на огромен естествен развой или събитие.
Необходимо е да прибавя, че и през днешния ден не преставам да не отстъпвам мнението си за романа „ Иван Кондарев ”, разгърнато в монографията ми. На първо място обобщението, че в отличие от аналитичния метод, употребен от Димитър Димов в „ Тютюн ”, само че и от епически солидно пресъздадения живот на македонските българи в „ Железният светилник ” на Димитър Талев, Емилиян Станев моделира жанра „ роман-дискусия ”, в който прозвучават тематики и положения от битката на концепциите и идеологиите през ХХ век, вътрешно екстазният ангажимент с „ проклетите ” и „ свети ” въпроси, пронизали творчеството на Ф.М. Достоевски. Специфичното се корени в метода, по който писателят свързва пласта на виталната логичност и виталност с пласта на интелектуалната дискусия.
Продължавам да считам, че Емилиян Станев в „ Иван Кондарев ” за първи път в своето творчество разкрива многопластовно разбиранията си по главните проблеми на публичното развиване, и то в размери на актуалната реалност. Героите на Септемврийското въстание от 1923 година се оказват живи въплъщения на другите идеологически възгледи и позиции в нашето общество. Продължавам да държа и на съждението си за Септемврийското въстание като вододел в новата история на страната, на обстоятелството, че то се организира в миг на тотална обществена и духовна рецесия в страната, когато се слагат на преоценка фундаментални витални полезности.
Съхранявам общия силует на трактовката си върху облика на Иван Кондарев. И в новия текст демонстрирам по какъв начин макиавелизмът на героя се „ комбинира ” с концепцията за новия революционен морал, показал се в битка с буржоазната система и формите на буржоазната тирания. Очертавам по-подробно схващането на Емилиян Станев за народа, заставен да схване формите на „ отбранителна ” опозиция против настъплението на господстващия публичен пласт. Обръщам още веднъж внимание на дилемите на „ далечния ” и „ близкия ” човек, само че и върху опита на революционерите християнската нравственос да престане да обслужва властта на „ царе и патриарси ”. И в този момент схващам като определящи в романа двата полюса на идеологическата дискусия Кондарев и Христакиев. И най-много съображението за съществуването на аморализъм при двамата: единствено че до момента в който Христакиев е субектът, който позволява промени само в рамките на капитализма и безпощадната употреба, Кондарев ратува, бори се за промени и промени оттатък границите на буржоазната система, оттатък закона на употребата и заробването на духовния капацитет на обществото и личността… Ако Кондарев има вяра, че индивидът е роден в името на по-високи цели, за обикновено обезпечен живот и за благополучие, Христакиев изобщо не се надява на хуманизма: той нападна индивида, който в неговите очи може да бъде единствено господари единствено роб; иронизира протеста на националните низини и техните показа за независимост на онеправданите.
И по този начин, романът епопея „ Иван кондарев ” е летопис на подготовката и провеждането на Септемврийското въстание от 1923 година По мащаби на замисъла съставлява белетристично пано, което разкрива аргументите за трагическата орис на българския народ и България през ХХ век. Бидейки буен художник с неповторима сетивна заложба и благоприятни условия за богато пластическо показване на живота, Емилиян Станев навлиза в лабиринт от проблеми и спорове, които удостоверяват съществуването на вътрешна революция у нас през 20-те години, такава война, която презентира последствията от безотговорната политика на монархията и българската буржоазия, от загубата на национални идеали, от нарушаването на обикновени положения от гражданския контракт сред ръководещите и народа.(…)
Писателят построява в действителност разказ на идейните провали, на политическата и етическата полемика, с цел да заключи, че Септемврийското въстание изкопава непреодолима бездна сред буржоазния хайлайф и народа, а освен сред капиталистическия ред и ляво настроената интелигенция. В този подтекст прозаикът има солидни причини, с цел да назова романа на името на основния воин. Защото Кондарев е моторът на революционния развой, негов теоретик и на практика изпълнител.
Обикновено българските романисти кръщават творбите си на главен проблем, застъпен в текста, или със символни знаци обобщават концепцията. Димитър Талев назовава двата си романа – „ Железният светилник ” и „ Преспанските камбани ”, Димитър Димов посочва крупния си епос „ Тютюн ”, а Антон Дончев озаглавява своя разказ с метафората „ Време разделно ”. В заглавието „ Иван Кондарев ” Ем. Станев влага също съответен и метафизичен смисъл. Той характеризира явлението национално въстание и гражданска война, квалифицира борбата сред напредъка и реакцията, конфликта на моралните категории и историческата целенасоченост, на свободата и диктатурата. Романът „ Иван Кондарев ” като озаглавяване дава спомагателни благоприятни условия, с цел да се подскаже, че пътят към бъдещето се заплаща с изстраданата орис на човеци като Кондарев.(…) Този точно персонаж, съпоставен с останалите облици, минава през съществено значими стадии на вътрешно просветление, които ревизира в живота и за които заплаща в живота си (…)
Твърде симптоматично е доколко Ем. Станев, следвайки насоките на съветския разказ от XIX в., открива български координати и проекции на проблемите. Той прави героични старания в устрема си да синтезира историята на нравите, характерностите на публичните пластове в романи на Достоевски (формулировка на неговия откривател А.А.Белкин). Според Белкин „ идеологическият ” разказ въплъщава висши пристрастености и изключителни събития, които излизат отвън улеите на нормалността, с цел да се закрепят в акта на „ закононарушението ”. Превръщането на концепцията в пристрастеност е основа на подобен вид романистика.
Но в случай че Достоевски свежда въпроса най-много до рецесията на идеалите и морала, до разрушаването на личността вследствие на несъразмерните й упоритости за свръхземно господство („ Престъпление и наказване ”), Ем. Станев доста по-системно изследва претекстовете на народа за разбунтуване против публичните несправедливости. Българският публицист е наясно с грешките на революционерите и революционните придвижвания, с преходите от народовластие към робия, със замяната на свободата с причини на „ тайната, чудото и престижа ”. Но все пак е подготвен да поддържа националния протест и няма желание да го обявява като патология и голо закононарушение. Иначе белетристът не крие аналогиите с типажи и обстановки в романите на Достоевски(…)
Иван Кондарев със своя дневник припомня за безнравствените хрумвания на Пьотр Верховенски или на Шигальов от „ Бесове ”. В същото време той доближава до концепцията за „ закононарушението ” вследствие на дълбоки разочарования и персонални провали по време на Първата международна война; на заключения от всеобщата скотобойна на бойци и армии, изпълняващи волята и ползите на държавната администрация и международния капитал. Кондарев не прибягва до терористични актове като нихилиста Верховенски, неговото отчаяние от съществуващия справедлив ред кулминира самостоятелни премеждия и мемоари за кошмарни подиуми върху терена на войната. Най-важното, у Кондарев съзираме еволюция на мисленето и концепцията за национална гражданска война.
Тук бих желал да подчертая, че в една моя широкоформатна студия „ Престъпление–наказание–катарзис ” („ Еретичният Ерос ”, 2004 г.), аз разкрих такива страни от света на съветския публицист, които са значими и за светоразбирането на българския му сътрудник. В тази студия ударението го слагам върху проблемите на насилието и революцията, на религиозната и революционната нравственос, на свободата и справедливостта, които занимават мозъка и сърцето на Достоевски, с цел да продължат да съществуват като съдбовно неповторими и в идейната съкровищница на Емилиян Станев (…)
Вярно е, че Иван Кондарев не има горещото възприятие на Иван Карамазов да претърпява обезпокоително антагонизмите на света, да слага мъчително остро нерешените проблеми на човешкото съществуване, да гори на огън съвестта си. Иван Кондарев в това отношение е по-затворен, стегнат и външно неатрактивен.Но и той, в последна сметка, с вътрешна плам осмисля злополуките на действителността, нейното „ неставане ”, подлостта и лицемерието на хората, както и техния рабски инстинкт. В този смисъл той е по-рационален(…)
Вглъбяването в композиционните и структурни особености на романа демонстрира, че Ем. Станев изследва психическите и идейните резонанси от държанието на персонажите върху строго, надали не геометрически разчертано разположение на историческите събития. Този метод се проектира върху подготовката и провеждането на Септемврийското въстание, обвързано с изцяло репрезентиране на Гражданската война, разгърнала се в България. Така центрираният интерес към Септемврийското въстание се синхронизира с по-ранни стадии на същата Гражданска война – войнишките протести в края на Първата международна война и смазването на земеделското ръководство на Стамболийски през юни 1923 година
С оглед на това създателят прави дележа на творбата надлежно на четири елементи: от юни до август 1922 г.; от август до края на септември 1922 година, с фокусиране на събитията от септември; от началото на юни 1923 година до септември 1923 година, с фокусиране на станалото през 9 юни; септември 1923 година
В първа част, която експонира фабулата и ориста на персонажите, се включват и възпоминанията от войната и войнишките протести (този акцент откриваме също във втора част). Във втора част, чиято вътрешност са категоризирането на позициите и идейните фронтове, случването на заредени със символен знак катастрофи се открояват все по-намаляващите се благоприятни условия за взаимни отстъпки, възможни преди взривната обстановка на Гражданската война. Този извод е самобитно звено сред концепциите, разгърнати във втора и четвърта част през еднакъв месец септември от две следващи години в календара на българското развиване.
Трета част насочва към заговора на двореца и високопоставените военни и стопански кръгове за събаряне на земеделците от ръководството на страната. Тук единичните прояви на самостоятелен тероризъм се изливат в всеобщ гнет и убийства, а буржоазният интерес се трансформира в брутални актове на държавно осветения аморализъм. Последната, четвърта част, е продължение и кулминационна точка на същата Гражданска войник, оповестена от хората, отговорни за присъединяване на България в задгранични експанзии и войни, обогатили се нелегално от страданията на българския народ, употребяващи средства на грубото принуждение, в това число арести, мъчения и изтезания, щом би трябвало да се лишават обществени и човешки права от трудовите хора.
Както личи, на сюжетно ниво се обрисува профилът на обществен разказ с очевидно изразена политическа целеустременост. Въпросът е в това, че тук идеологическата дискусия се съюзява с изследване и разбор на вътрешни човешки положения, че самата полемика се накалява до бяло, че тя концентрира и психическа натегнатост. Тази констатация ме връща към диалог, който организирах с писателя в края на 50-те години. Във връзка с мой книжовен опит, непосредствен по род до описа, Ем. Станев, през това време редактор във в. „ Литературен фронт ”, се впусна да потвърждава по какъв начин в България, за жалост, липсват същински обичаи и предпоставки за основаването на интелектуална прозаичност и на „ разказ на концепциите ”. Как като народ сме прекомерно земни и прагматични, което ни пречи да живеем достоверно с духовните проблеми, да овладяваме духовни пространства, както това вършат други култури през сегашния двадесети век. Сподели също, че през миналите десетилетия на века у нас не се е усещало същинско влечение към градския вид прозаичност, която е бъдеще на българското литературно развиване. (…)
В този аспект, връщайки се към творчеството на Емилиян Станев, аз схващам неговия разказ „ Иван Кондарев ” като интимно начинание на огромния художник да реализира плана – „ разказ на концепциите ”, да преодолее бариери, които тласкат българина, само че и неговите създатели към битоописание и пресъздаване основно на прагматиката на живота, чуждеейки се от бездните на човешкия дух (…)
Тази устременост на тематиките и проблемите ме накара да откривам допирните точки сред литература и политика, сред витална прагматика и идеали. Дано в това си желание да съм потребен на читателите, които се интересуват от популярния разказ на Емилиян Станев „ Иван Кондарев ” като кръстопът на всемирен и национални хрумвания, на яростни дебати за еволюционното и революционното развиване, за света и България.
Нов наш Youtube канал: https://www.youtube.com/@aktualenpogled/videos
Нашият Ютуб канал: https://www.youtube.com/@user-xp6re1cq8h
Каналът ни в Телеграм: https://t.me/pogled
Влизайте непосредствено в уеб страницата: https://www.pogled.info
Така ще преодолеем рестриктивните мерки.
Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците.
Завършил унгарска лингвистика и публицистика в Будапеща, защитил ослепително кандидатска (докторска) дисертация по театрознание в Москва, Ч. Добрев посвещава част от своята креативна и научна активност на унгарската и съветската култури, където също има впечатляващи достижения. Преди 1989 година, като книжовен и сценичен критик Чавдар Добрев се утвърждава със своята богата осведоменост и безкомпромисна позиция за съвременна национална просвета. Той е измежду интелектуалците, които поредно водят война с догматизма и фалша, с раболепието пред мощния на деня. По природа не принадлежи към групата учени или създатели, които се дистанцират от публичните проблеми. Обратното, постоянно се вълнува и надълбоко презживява всяко публично събитие, което се трансформира в главен подтик за размисъл и оценка. Любимите му поети – Ботев, Яворов и Вапцаров, го респектират най-много с връзката сред гений и социална отдаденост. Във връзка с това и разбирането му за класическите български романи като диаграма на историческия миг, живописен облик – експликация на народопсихологическите виждаия и реакции.
След измененията Чавдар Добрев доста по-активно се посвещава на социална активност. Като ляв интелектуалец той написа поредност от публикации и студии, в които упорства за възобновление на истините за културните наследства и културните родства. Посвещава блестящи страници на съветската просвета, само че и на възраждането на Руската федерация, отпред с Владимир Путин. Пише голям брой раецензии, студии за развиването на българската литература и просвета в изискванията на преход. Върху богат исторически и литературно-културен материал, извежда като съществена задача за социалистическата идеология концептуализирането на категорията „ независимост “ и недоумява по какъв начин е допустимо на всеки нов стадий точно социалистите да подхващат и утвърждават дейности за нейното ограничение. Остро се опълчва на опитите на чуждастранните фактори да диктуват националналния ни процес. И до последния си мирис има вяра, че някой ден българинът ще открие пътя към единението, ще разбере дълбокия смисъл от това да си българин, и още веднъж ще стартира да построява свободно и проспериращо своето Отечество. Във връзка с втората годишнина от кончината на проф. Чавдар Добрев публикуваме фрагмент от неговата книга „ Модерна прозаичност: втората половина на ХХ век и по-късно ” (2014).
РЕВОЛЮЦИОННОТО КРЕДО
НА ИВАН КОНДАРЕВ
Пролог
Белетристиката на Емилиян Станев не престава да ме вълнува с дълбокото си навлизане в необозримия свят на индивида и природата, само че и в неразрешени зони на българския дух, в конфликтната същност на концепциите, с които живеят неговите съвременници. Една от книгите ми, моя литературна и гражданска изповед, по този начин се и назовава: „ Забранените плодове на познанието. Емилиян Станев ” (1982). В тази монография, която съставлява синтез на естетическите и публичните показа, изповядвани от огромния прозаик, да дам израз, наред с всичко останало, и на съкровеното си предпочитание да открия себе си и своето схващане за реалност и просвета в подтекста на огромна полемика, която прозаикът Ем. Станев провежда върху полезностите на човешкото съществуване.
За първи път тогава се осмелих да разбърквам искрено, в еднакъв текст, разнообразни критически жанрове и почерци, да пиша, само че от лично име за неща, занимавали възприятието и мисълта на писателя. По този метод вложих субективните си прекарвания и оценки в суверенното пространство, сътворено от Емилиян Станев. В непоколебим периодически порядък се заех да осветявам разказваческото изкуство на писателя благодарение на личния ми житейски опит, да сломявам неговите облици и обстановка през повярван от мен аршин за правота и осведоменост.
От друга страна, познавах от близко Емилиян Станев. В кафенето на Съюза на българските писатели (на ул. „ Ангел Кънчев ” № 5) нееднократно съм провеждал с него съществени или анекдотично-занимателни диалози. В същото кафене огромният прозаик обичаше да съпоставя, с мотив и без мотив, моя ямболски корен и моето вдъхновение като създател на критически текстове с държанието на обичания му млад воин Кольо Рачика. И аз, съгласно него, като Рачика съм се родил с жила на анархист. (Ямбол през 20-те години на предишния век е един от центровете на българския анархизъм. Тук е роден и се е формирал популярният интелектуалец бунтовник Георги Шейтанов – идеолог на анархокомунизма в България. През това време Ем. Станев към този момент довършваше романа си „ Иван Кондарев ” и беше проучил добросъвестно историята освен великотърновското анархистично придвижване, а и на анархизма в негови средища като Ямбол, Казанлък, Дупница или Кюстендил.) Винаги по време на такива диалози стоях нащрек, дори когато остарелият прозаик демонстрираше благосклонно отношение към особата ми. Защото знаех чудесно, че не трябва да се поверявам сляпо на всяка негова дума: зад очилата ме гледаше остроумен, шеговит и подигравателен събеседник. Неговата спонтанност елементарно можеше да подведе доверчивите и простодушни сътрудници в разговора.
В книгата „ Забранените плодове на познанието. Емилиян Станев ” отделих специфичен раздел на романа „ Иван Кондарев ”, поставяйки акцентиране върху облика на Иван Кондарев. Опитах се да вникна в неговото духовно развиване, в същността на левите хрумвания, които отстоява, в монолитността на революционното му държание и темперамент, в пословичната му праволинейност и безрезервност, които го извеждат до страдалчески витален край. Долових в този персонаж черти на персона, с която бих желал да успоредя своя светоглед и своята визия за служене на класата и народа. Не можех да проумея за какво престижите на литературната ни мисъл се прехласват единствено по другия главен воин на романа Костадин Джупунов, а Иван Кондарев го правят оценка хладно и отчуждено, наблягайки толкоз назидателно върху качествата му на еретик.
Впрочем през интервала, до момента в който пишех монографията си за Емилиян Станев, като основен драматург на Народния спектакъл предложих на шефа Дико Фучеджиев да включим в репертоара драматизация и режисура на Емилиян-Станевия разказ „ Иван Кондарев ”. Искаше ми се публиката да види в нова светлина образа на революционера и интелигента Иван Кондарев, да оцени обстоятелството, че и той има характерен виталитет и етичност, особено българско чудачество и посветеност на „ международната душа ”. Фучеджиев, който безпределно почиташе Ем. Станев, възприе с същинско съпричастие тази концепция и направи всичко допустимо група, формирана от режисьорите Крикор Азарян, Иван Добчев и художника Младен Младенов да приготви сюжета. Спектакълът на Азарян и Добчев, съгласно мен, беше креативна удача.
Допреди няколко години смятах за себе си казусът Емилиян Станев, и надлежно Иван Кондарев, за претърпян. Бях декларирал към този момент поклонението си през този облик. Същевременно постигах и разграничаване от персоната му.Пишех за него, че е по-сложно построен, в сравнение с се твърди в печата. На пръв взор наподобява като възпитаник на Макиавели, предтеча на „ стоманените хора ”, за който задачата оправдава средствата, а в действителност „ обосновава нова революционна нравственос, нужна в борбата против държавната машина на буржоазията ”. Отказва се от очакванията за небесно избавление, тъй като схваща, че „ земята е единственото нещо, на което можем да се надяваме ”. Умее да разграничи дилемите на „ близкия ” и „ далечния ” човек, като демонстрира сериозно отношение към съвременността в името на бъдещата независимост. Непоклатим е в схващането си, че „ основното е да сложим индивида да живее в други условия ” и прочие и прочие
Но в двете десетилетия на прехода след 1989 година, обстановката, обвързвана с оценките на романа „ Иван Кондарев ”, се промени внезапно. Романът стартира да се интерпретира извънредно преднамерено от новата постмодернистична рецензия, която подлага на дълбока проверка и отменяне изобщо концепциите на революцията, на лявата мисъл в българската литература. Най-вече в такива текстове персонажът Иван Кондарев се преглежда само като предвестител на сталинизма в комунистическото придвижване, единствено като синоним на лимитираното и изсъхнало доктринерство, на фанатичното сектанство от 50-те години на двайсетото столетие. Иван Кондарев се натоварва с вини за извършени доста по-късно репресии, тъй като той бил идеологът на насилието в комунистическото придвижване, другар на уредника на терора Пьотр Верховенски от „ Бесове ” на Достоевски.
Според мен такива характерности са преднамерени и конюнктурно услужливи. От едно или друго изявление на героя, от положението му през един или или различен стадий на неговото развиване се вършат заключения, които уязвяват напълно, освен това, унижават съзнателно духовния растеж на Кондарев.
Зная, че културата на посткапитализма, която през днешния ден претърпява развиване у нас, е извънредно заинтригувана да подлага на критика, преработва, манипулира литературните шедьоври, чийто предмет на обрисуване е Септемврийското въстание: в лириката – великата поема „ Септември ” от Гео Милев, стихотворенията на Никола Фурнаджиев и Асен Разцветников, личността и творчеството на Вапцаров, а в белетристиката – „ Иван Кондарев ” от Емилиян Станев. Наясно съм още, че духовните наследници на персонажи от романа като Христакиев и Манол Джупунов, на семейството Хаджидраганови, на Рогев и Абрашев, на братя Стоенчеви, на полковник Викилов, на Кантарджиев и други понастоящем осъществят наказания върху революционното схващане и деяние от кондаревски пример.
Против опцията да се огледа по-обективно върху облика на Кондарев се афишират и тези наши съвременници, които напълно отхвърлят концепцията на революцията, напълно отхвърлят насилието, в това число и наложеното от събитията и историческите катаклизми принуждение. Тези наши съвременници виждат в Септемврийското въстание извънредно низ от неточности и провали, извънредно случка на Георги Димитров и Васил Коларов, извънредно последица от осъществяването на несъобразена с действителността инструкция на Коминтерна. На тях по-близки са им концепциите, отстоявани в романа „ Иван Кондарев ” от персонажите Петър Янков, Генков и Кесяков, до момента в който ролята на всемогъщ дявол на лявото придвижване се извършва от Иван Кондарев.
Разбирам, че по обособени въпроси днешните критици на книжовен персонаж като Иван Кондарев могат и да имат съображение. Но те „ създават ” неправилни оценки, показват погрешни съждения по отношение на основните, структуроопределящи насоки и хрумвания на романа „ Иван Кондарев ”, изопачават воин от ранга на революционера септемвриец Иван Кондарев. Това наложи да се заема в тази обява с доизясняване и в допълнение осветляване на мнението си, на своята позиция към романа „ Иван Кондарев ” и едноименния му главен персонаж. Това е повода да потъна още веднъж в атмосферата и детайлите на романа, да прочета с обогатен житейски взор и знание обособените елементи на творбата (те са четири, събрани в две книги), да осмисля от нов ъгъл полемиката на хрумвания, каквато урежда белетристът, да оценя от настоящ аспект сърцевината на романа и по-конкретно, до каква степен Иван Кондарев е метафора на политическия аморализъм, само че и до каква степен придвижва исторически процеси, които през 20-те години на ХХ век се реализират в България с неумолимостта и обективната мощ на огромен естествен развой или събитие.
Необходимо е да прибавя, че и през днешния ден не преставам да не отстъпвам мнението си за романа „ Иван Кондарев ”, разгърнато в монографията ми. На първо място обобщението, че в отличие от аналитичния метод, употребен от Димитър Димов в „ Тютюн ”, само че и от епически солидно пресъздадения живот на македонските българи в „ Железният светилник ” на Димитър Талев, Емилиян Станев моделира жанра „ роман-дискусия ”, в който прозвучават тематики и положения от битката на концепциите и идеологиите през ХХ век, вътрешно екстазният ангажимент с „ проклетите ” и „ свети ” въпроси, пронизали творчеството на Ф.М. Достоевски. Специфичното се корени в метода, по който писателят свързва пласта на виталната логичност и виталност с пласта на интелектуалната дискусия.
Продължавам да считам, че Емилиян Станев в „ Иван Кондарев ” за първи път в своето творчество разкрива многопластовно разбиранията си по главните проблеми на публичното развиване, и то в размери на актуалната реалност. Героите на Септемврийското въстание от 1923 година се оказват живи въплъщения на другите идеологически възгледи и позиции в нашето общество. Продължавам да държа и на съждението си за Септемврийското въстание като вододел в новата история на страната, на обстоятелството, че то се организира в миг на тотална обществена и духовна рецесия в страната, когато се слагат на преоценка фундаментални витални полезности.
Съхранявам общия силует на трактовката си върху облика на Иван Кондарев. И в новия текст демонстрирам по какъв начин макиавелизмът на героя се „ комбинира ” с концепцията за новия революционен морал, показал се в битка с буржоазната система и формите на буржоазната тирания. Очертавам по-подробно схващането на Емилиян Станев за народа, заставен да схване формите на „ отбранителна ” опозиция против настъплението на господстващия публичен пласт. Обръщам още веднъж внимание на дилемите на „ далечния ” и „ близкия ” човек, само че и върху опита на революционерите християнската нравственос да престане да обслужва властта на „ царе и патриарси ”. И в този момент схващам като определящи в романа двата полюса на идеологическата дискусия Кондарев и Христакиев. И най-много съображението за съществуването на аморализъм при двамата: единствено че до момента в който Христакиев е субектът, който позволява промени само в рамките на капитализма и безпощадната употреба, Кондарев ратува, бори се за промени и промени оттатък границите на буржоазната система, оттатък закона на употребата и заробването на духовния капацитет на обществото и личността… Ако Кондарев има вяра, че индивидът е роден в името на по-високи цели, за обикновено обезпечен живот и за благополучие, Христакиев изобщо не се надява на хуманизма: той нападна индивида, който в неговите очи може да бъде единствено господари единствено роб; иронизира протеста на националните низини и техните показа за независимост на онеправданите.
И по този начин, романът епопея „ Иван кондарев ” е летопис на подготовката и провеждането на Септемврийското въстание от 1923 година По мащаби на замисъла съставлява белетристично пано, което разкрива аргументите за трагическата орис на българския народ и България през ХХ век. Бидейки буен художник с неповторима сетивна заложба и благоприятни условия за богато пластическо показване на живота, Емилиян Станев навлиза в лабиринт от проблеми и спорове, които удостоверяват съществуването на вътрешна революция у нас през 20-те години, такава война, която презентира последствията от безотговорната политика на монархията и българската буржоазия, от загубата на национални идеали, от нарушаването на обикновени положения от гражданския контракт сред ръководещите и народа.(…)
Писателят построява в действителност разказ на идейните провали, на политическата и етическата полемика, с цел да заключи, че Септемврийското въстание изкопава непреодолима бездна сред буржоазния хайлайф и народа, а освен сред капиталистическия ред и ляво настроената интелигенция. В този подтекст прозаикът има солидни причини, с цел да назова романа на името на основния воин. Защото Кондарев е моторът на революционния развой, негов теоретик и на практика изпълнител.
Обикновено българските романисти кръщават творбите си на главен проблем, застъпен в текста, или със символни знаци обобщават концепцията. Димитър Талев назовава двата си романа – „ Железният светилник ” и „ Преспанските камбани ”, Димитър Димов посочва крупния си епос „ Тютюн ”, а Антон Дончев озаглавява своя разказ с метафората „ Време разделно ”. В заглавието „ Иван Кондарев ” Ем. Станев влага също съответен и метафизичен смисъл. Той характеризира явлението национално въстание и гражданска война, квалифицира борбата сред напредъка и реакцията, конфликта на моралните категории и историческата целенасоченост, на свободата и диктатурата. Романът „ Иван Кондарев ” като озаглавяване дава спомагателни благоприятни условия, с цел да се подскаже, че пътят към бъдещето се заплаща с изстраданата орис на човеци като Кондарев.(…) Този точно персонаж, съпоставен с останалите облици, минава през съществено значими стадии на вътрешно просветление, които ревизира в живота и за които заплаща в живота си (…)
Твърде симптоматично е доколко Ем. Станев, следвайки насоките на съветския разказ от XIX в., открива български координати и проекции на проблемите. Той прави героични старания в устрема си да синтезира историята на нравите, характерностите на публичните пластове в романи на Достоевски (формулировка на неговия откривател А.А.Белкин). Според Белкин „ идеологическият ” разказ въплъщава висши пристрастености и изключителни събития, които излизат отвън улеите на нормалността, с цел да се закрепят в акта на „ закононарушението ”. Превръщането на концепцията в пристрастеност е основа на подобен вид романистика.
Но в случай че Достоевски свежда въпроса най-много до рецесията на идеалите и морала, до разрушаването на личността вследствие на несъразмерните й упоритости за свръхземно господство („ Престъпление и наказване ”), Ем. Станев доста по-системно изследва претекстовете на народа за разбунтуване против публичните несправедливости. Българският публицист е наясно с грешките на революционерите и революционните придвижвания, с преходите от народовластие към робия, със замяната на свободата с причини на „ тайната, чудото и престижа ”. Но все пак е подготвен да поддържа националния протест и няма желание да го обявява като патология и голо закононарушение. Иначе белетристът не крие аналогиите с типажи и обстановки в романите на Достоевски(…)
Иван Кондарев със своя дневник припомня за безнравствените хрумвания на Пьотр Верховенски или на Шигальов от „ Бесове ”. В същото време той доближава до концепцията за „ закононарушението ” вследствие на дълбоки разочарования и персонални провали по време на Първата международна война; на заключения от всеобщата скотобойна на бойци и армии, изпълняващи волята и ползите на държавната администрация и международния капитал. Кондарев не прибягва до терористични актове като нихилиста Верховенски, неговото отчаяние от съществуващия справедлив ред кулминира самостоятелни премеждия и мемоари за кошмарни подиуми върху терена на войната. Най-важното, у Кондарев съзираме еволюция на мисленето и концепцията за национална гражданска война.
Тук бих желал да подчертая, че в една моя широкоформатна студия „ Престъпление–наказание–катарзис ” („ Еретичният Ерос ”, 2004 г.), аз разкрих такива страни от света на съветския публицист, които са значими и за светоразбирането на българския му сътрудник. В тази студия ударението го слагам върху проблемите на насилието и революцията, на религиозната и революционната нравственос, на свободата и справедливостта, които занимават мозъка и сърцето на Достоевски, с цел да продължат да съществуват като съдбовно неповторими и в идейната съкровищница на Емилиян Станев (…)
Вярно е, че Иван Кондарев не има горещото възприятие на Иван Карамазов да претърпява обезпокоително антагонизмите на света, да слага мъчително остро нерешените проблеми на човешкото съществуване, да гори на огън съвестта си. Иван Кондарев в това отношение е по-затворен, стегнат и външно неатрактивен.Но и той, в последна сметка, с вътрешна плам осмисля злополуките на действителността, нейното „ неставане ”, подлостта и лицемерието на хората, както и техния рабски инстинкт. В този смисъл той е по-рационален(…)
Вглъбяването в композиционните и структурни особености на романа демонстрира, че Ем. Станев изследва психическите и идейните резонанси от държанието на персонажите върху строго, надали не геометрически разчертано разположение на историческите събития. Този метод се проектира върху подготовката и провеждането на Септемврийското въстание, обвързано с изцяло репрезентиране на Гражданската война, разгърнала се в България. Така центрираният интерес към Септемврийското въстание се синхронизира с по-ранни стадии на същата Гражданска война – войнишките протести в края на Първата международна война и смазването на земеделското ръководство на Стамболийски през юни 1923 година
С оглед на това създателят прави дележа на творбата надлежно на четири елементи: от юни до август 1922 г.; от август до края на септември 1922 година, с фокусиране на събитията от септември; от началото на юни 1923 година до септември 1923 година, с фокусиране на станалото през 9 юни; септември 1923 година
В първа част, която експонира фабулата и ориста на персонажите, се включват и възпоминанията от войната и войнишките протести (този акцент откриваме също във втора част). Във втора част, чиято вътрешност са категоризирането на позициите и идейните фронтове, случването на заредени със символен знак катастрофи се открояват все по-намаляващите се благоприятни условия за взаимни отстъпки, възможни преди взривната обстановка на Гражданската война. Този извод е самобитно звено сред концепциите, разгърнати във втора и четвърта част през еднакъв месец септември от две следващи години в календара на българското развиване.
Трета част насочва към заговора на двореца и високопоставените военни и стопански кръгове за събаряне на земеделците от ръководството на страната. Тук единичните прояви на самостоятелен тероризъм се изливат в всеобщ гнет и убийства, а буржоазният интерес се трансформира в брутални актове на държавно осветения аморализъм. Последната, четвърта част, е продължение и кулминационна точка на същата Гражданска войник, оповестена от хората, отговорни за присъединяване на България в задгранични експанзии и войни, обогатили се нелегално от страданията на българския народ, употребяващи средства на грубото принуждение, в това число арести, мъчения и изтезания, щом би трябвало да се лишават обществени и човешки права от трудовите хора.
Както личи, на сюжетно ниво се обрисува профилът на обществен разказ с очевидно изразена политическа целеустременост. Въпросът е в това, че тук идеологическата дискусия се съюзява с изследване и разбор на вътрешни човешки положения, че самата полемика се накалява до бяло, че тя концентрира и психическа натегнатост. Тази констатация ме връща към диалог, който организирах с писателя в края на 50-те години. Във връзка с мой книжовен опит, непосредствен по род до описа, Ем. Станев, през това време редактор във в. „ Литературен фронт ”, се впусна да потвърждава по какъв начин в България, за жалост, липсват същински обичаи и предпоставки за основаването на интелектуална прозаичност и на „ разказ на концепциите ”. Как като народ сме прекомерно земни и прагматични, което ни пречи да живеем достоверно с духовните проблеми, да овладяваме духовни пространства, както това вършат други култури през сегашния двадесети век. Сподели също, че през миналите десетилетия на века у нас не се е усещало същинско влечение към градския вид прозаичност, която е бъдеще на българското литературно развиване. (…)
В този аспект, връщайки се към творчеството на Емилиян Станев, аз схващам неговия разказ „ Иван Кондарев ” като интимно начинание на огромния художник да реализира плана – „ разказ на концепциите ”, да преодолее бариери, които тласкат българина, само че и неговите създатели към битоописание и пресъздаване основно на прагматиката на живота, чуждеейки се от бездните на човешкия дух (…)
Тази устременост на тематиките и проблемите ме накара да откривам допирните точки сред литература и политика, сред витална прагматика и идеали. Дано в това си желание да съм потребен на читателите, които се интересуват от популярния разказ на Емилиян Станев „ Иван Кондарев ” като кръстопът на всемирен и национални хрумвания, на яростни дебати за еволюционното и революционното развиване, за света и България.
Нов наш Youtube канал: https://www.youtube.com/@aktualenpogled/videos
Нашият Ютуб канал: https://www.youtube.com/@user-xp6re1cq8h
Каналът ни в Телеграм: https://t.me/pogled
Влизайте непосредствено в уеб страницата: https://www.pogled.info
Така ще преодолеем рестриктивните мерки.
Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците.
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ