Кристияна Вълчева 10 години след завръщането си от либийския затвор: Преживях смъртоносната доза ужас, сега щастлива се радвам на всеки миг
Преди 10 години, на 24 юли 2007 година, българските медицински сестри Кристияна Вълчева, Нася Ненова, Валя Червеняшка, Валентина Сиропуло и Снежана Димитрова, както и двамата лекари - Здравко Георгиев и Ашраф Хаджудж, стъпиха на българска земя. Медицинските сестри и лекар Хаджудж бяха упрекнати в съзнателно заразяване с вируса на СПИН на над 400 либийски деца. След осем години и половина в либийски затвор на тази дата те бяха освободени с общите старания на цялата Европейска общественост и Съединени американски щати. И с персоналното подпомагане на френския президент Саркози и неговата екссъпруга Сесилия. Какво се случва с тях след тази ужасна драма, която преди години разтресе всички нас, целият български народ, госпожа Вълчева реши да показа особено с вас, стотиците хиляди читатели на вестник “Над 55 ”... - Здравейте, Криси! Вие и сътрудниците ви преживяхте същински призрачен сън, само че всеки си прави равносметка. Как гледате на претърпяното през днешния ден, 10 години по-късно?
- Гледам на света към мен по по-различен метод и бих споделила, че съм доста щастлива през днешния ден. Забелязвам доста неща, на които преди време не съм обръщала внимание, и в действителност всеки ден се веселя на най-малките хубави неща, които ми се случват. Общо взето съм спокойна, имам хубава работа, доста положителни сътрудници, мъж, който ме обича, и внуче на 4 годинки... Очите ми са отворени за неща, на които преди не съм обръщала внимание, приятни са и са доста. Нито един от нас не би трябвало да премине през някакъв прелом, с цел да разбере, че огромното благополучие е в ежедневните, дребни наслади.
Медицинските сестри и палестинският доктор останаха зад решетките близо осем години
- Връщате ли се постоянно към този миг от живота ви, Муамар Кадафи, поредицата от правосъдни съвещания, тъгите... Идват ли всички те в кошмарните ви сънища...?
- Много рядко си припомням за това, което е било. Човек никога не може да продължи своя живот, в случай че непрестанно се обръща обратно. Почти от първите дни, в които съм се прибрала, не съм гледала в предишното. Човешкият мозък има доста отбрани и е прелестно основан. От години приказвам за това, което ми се е случило, само че го приказвам, като че ли то се отнася за друга персона, не за мен. Разказвам за себе си, все едно приказвам за някой различен човек. Не ми предизвиква болежка това, че описвам за това, което е било. Тези 10 години, които минаха на независимост, не съм се обръщала обратно даже и за момент. Много рядко се случва и с колежките ми, с които бяхме там, да обсъждаме предишното, това, което е било. Ако въпреки всичко се случи да се върнем обратно, то е било в моменти, в които си описваме една на друга за комичните случки, които сме имали, само че не и за това, което сме претърпели дружно.
Със брачна половинка ми обаче изобщо не си приказваме за тези неща. Аз кошмари от 10 години насам нямам. Но за разлика от мен, Здравко има съвсем всяка втора или трета вечер. Просто сме устроени по друг метод. Всеки от нас самостоятелно минава през това, което е било, и не всеки е предпазен.
- Спомняте ли си последната си нощ в либийския затвор? Към 4 часа сутринта шефът на пандиза ви е дал три часа, с цел да си приготвите нещата...
- Да, сподели да си приготвим нещата и някои от нас не имаха вяра, че ще ни пуснат. Аз обаче бях уверена, че ще се приберем вкъщи. За може би два часа се приготвихме, пристигна представител на посолството, тогавашният преводач Митко Димитров, и към шест часа излязохме от пандиза. Отвън ни чакаха джипове, които ни откараха към военното летище “Митига”, там имаше червен килим, който водеше към самолета, френският президентски аероплан. Един чиновник от благотворителната фондация “Кадафи”, който се пишеше другар в годините, ми подаде телефон, на който беше
президентът Никола Саркози. Той ме попита какво става, а аз отвърнах, че сме на летището
и че след минутка се качваме на самолета. Здравко към този момент беше на борда. Освен него там бяха европейска комисарка и Сесилия Саркози с цялата президентска свита. Излетяхме, а щом капитанът на самолета заяви, че сме напуснали територията на Либия, гръмнаха бутилка шампанско... Към 10 часа сутринта кацнахме на летище София...
Със Сесилия Саркози на борда на самолета
Сякаш всичко мина като един момент. Когато слизах по стълбичката на самолета, нямаше кой знае какво неспокойствие, бях вцепенена, само че знаех, че се случва нещо хубаво. Нито една от нас обаче не го осъзнаваше, нито една от нас не можеше непринудено да се зарадва. Радостта пристигна след това - когато видяхме околните си и когато усетиш усета на свободата, когато към този момент можеш самичък да си създаваш средата извън и от вътрешната страна, без към този момент да искаш позволение, с цел да отидеш до тоалетната или с цел да пиеш вода.
Малките, дребните неща, когато към този момент имаш правото на избор. Когато си свободен, имаш най-великото човешко право - правото на избор.
Знаете ли какво отговарях на всички публицисти, когато се прибрахме и ни настаниха в резиденция “Бояна”? Питаха ни на кого изискуем свободата си. Аз споделих, а и до ден сегашен го настоявам, че свободата си дължа на Господ, на целия български народ и на всички хора по света, които целокупно се молеха за нашето освобождение. Молитвата на многото българи пред трите чудотворни икони в “Свети Александър Невски”. Всъщност това е нещото, на което изискуем свободата си, най-малко това е моето мнение. В месеците преди освобождението ни получавахме чували с писма от целия свят, от хора, които въобще не ни познават, съпричастни към нас. Моралната поддръжка беше в действителност голяма!
- Често чуваме от медицински сестри, че специалността е хубава, само че заплатите са ниски, а отношението неуважително! Така ли е?
- Тази специалност е предопределение. Още от дребна харесвах тази специалност. Като дете наужким правех превръзки на дядо ми, слагах му и инжекции... Тогава, когато аплайвах в полувисшия медицински институт, преди всичко записах рехабилитация, на второ като предпочитание записах акушерство, а на трето - здравна сестра. По това време всички, които не успяваха да влязат като студенти по медицина, се прехвърляха рехабилитация. На мен не ми доближи балът и приключих общ профил здравна сестра, след което отидох да работя в лечебни заведения, в техните най-тежки отделения, тъй като доста ми се искаше да стана добра здравна сестра, а такава се става тогава, когато имаш доста комплицирана работа и работиш в поделение.
Знаете ли, съгласно мен след няколко години няма да има медицински сестри българки у нас. Всички девойки, които приключват колежа, паралелно с който изкарват и курсове с по няколко езика, отпътуват в чужбина. Можем да стигнем до състояние, в което да дойдат медицински сестри от Пакистан или Бангладеш, страни с по-нисък стандарт, с цел да ни лекуват.
Много е тъпо и скърбя за всичките тези сестри, които работят на минимална работна заплата. Познавам десетки колежки, които работят в две, а някои даже и в три лечебни заведения, с цел да свързват двата края. Вложеният труд е непостижим, изтощаващ и ужасяващ, неприлично е да се прави това с тези дами... Много е тъпо, доста...
- Това ли беше повода да заминете за Либия?
- И в Либия този труд не е високо обезщетен, само че спрямо България заплатата ми беше няколко пъти по-висока. През годините спестявах, може би 250-300 $ месечно. По това време заплатата у нас беше в порядъка на 50 $. Аз отпътувах през 91-ва година, тогава, когато имах пари в джоба си, но в магазините нямаше какво да купя с тях, с цел да нахраня детето си. Затова и отидох на изявление в либийското посолство...
- Как намирате България през днешния ден?
- Нещата в България във връзка с медицината ги открих изменени, и то много. Аз работя в една от най-хубавите клиники - физиотерапията на Военна болница. Много неща са изменени. Да бъдеш здравна сестра или да бъдеш доктор, би трябвало в действителност да имаш предопределение. Има сестри, които работят по един, но има и такива, които работят по различен метод. Така че както във всички, по този начин и в тази специалност има и доста издънки...
- Не гледате обратно, а имате ли проекти за бъдещето?
- Надявам се повече драми и страшни неща да няма в живота ми. Не съм към този момент и в млада възраст, уповавам се да бъда пощадена от ориста и Господ да нямам повече огромни тествания в живота си. Засега всичко към мен е доста умерено и добре и искам да се запазят нещата в този им тип. В момента съм на 58 години, а кариера нали се сещате, че занапред няма да върша, тъй като до пенсия ми остават три години. При всички случаи обаче считам да се развличам доколкото мога, да откривам и да се срещам с хубави хора. През последните години Бог ми изпраща единствено хубави хора, с които се срещам. Искам да узнавам единствено хубави неща. Желая да се занимавам и с заниманията си. Със Здравко от няколко години насам вършим красиви къщички за птици и дребни култивиран каручки. Той ги прави от дърво, а аз ги обагрям и рисувам. Шарени са, пъстри, а хората ги харесват... Надявам се да ми предстоят единствено хубави неща. Амин! Достатъчно беше неприятното, мисля, че си взех високата доза, дори и такава - полусмъртоносна. Запазила съм детския дух в себе си и ще ви кажа за какво и по какъв начин. Аз съм един безвъзвратен оптимист. Никога не изгубвам вяра и в никакъв случай не позволявам да се самосъжалявам. За тези, които минават през най-различни трудности в своя живот, като катаклизми и несгоди, нека не са извънредно огромни, най-лошото е да се самосъжаляват. Ако човек се самосъжалява, то това значи, че той се самоубива...
Диан НИКОЛОВ
- Гледам на света към мен по по-различен метод и бих споделила, че съм доста щастлива през днешния ден. Забелязвам доста неща, на които преди време не съм обръщала внимание, и в действителност всеки ден се веселя на най-малките хубави неща, които ми се случват. Общо взето съм спокойна, имам хубава работа, доста положителни сътрудници, мъж, който ме обича, и внуче на 4 годинки... Очите ми са отворени за неща, на които преди не съм обръщала внимание, приятни са и са доста. Нито един от нас не би трябвало да премине през някакъв прелом, с цел да разбере, че огромното благополучие е в ежедневните, дребни наслади.
Медицинските сестри и палестинският доктор останаха зад решетките близо осем години
- Връщате ли се постоянно към този миг от живота ви, Муамар Кадафи, поредицата от правосъдни съвещания, тъгите... Идват ли всички те в кошмарните ви сънища...?
- Много рядко си припомням за това, което е било. Човек никога не може да продължи своя живот, в случай че непрестанно се обръща обратно. Почти от първите дни, в които съм се прибрала, не съм гледала в предишното. Човешкият мозък има доста отбрани и е прелестно основан. От години приказвам за това, което ми се е случило, само че го приказвам, като че ли то се отнася за друга персона, не за мен. Разказвам за себе си, все едно приказвам за някой различен човек. Не ми предизвиква болежка това, че описвам за това, което е било. Тези 10 години, които минаха на независимост, не съм се обръщала обратно даже и за момент. Много рядко се случва и с колежките ми, с които бяхме там, да обсъждаме предишното, това, което е било. Ако въпреки всичко се случи да се върнем обратно, то е било в моменти, в които си описваме една на друга за комичните случки, които сме имали, само че не и за това, което сме претърпели дружно.
Със брачна половинка ми обаче изобщо не си приказваме за тези неща. Аз кошмари от 10 години насам нямам. Но за разлика от мен, Здравко има съвсем всяка втора или трета вечер. Просто сме устроени по друг метод. Всеки от нас самостоятелно минава през това, което е било, и не всеки е предпазен.
- Спомняте ли си последната си нощ в либийския затвор? Към 4 часа сутринта шефът на пандиза ви е дал три часа, с цел да си приготвите нещата...
- Да, сподели да си приготвим нещата и някои от нас не имаха вяра, че ще ни пуснат. Аз обаче бях уверена, че ще се приберем вкъщи. За може би два часа се приготвихме, пристигна представител на посолството, тогавашният преводач Митко Димитров, и към шест часа излязохме от пандиза. Отвън ни чакаха джипове, които ни откараха към военното летище “Митига”, там имаше червен килим, който водеше към самолета, френският президентски аероплан. Един чиновник от благотворителната фондация “Кадафи”, който се пишеше другар в годините, ми подаде телефон, на който беше
президентът Никола Саркози. Той ме попита какво става, а аз отвърнах, че сме на летището
и че след минутка се качваме на самолета. Здравко към този момент беше на борда. Освен него там бяха европейска комисарка и Сесилия Саркози с цялата президентска свита. Излетяхме, а щом капитанът на самолета заяви, че сме напуснали територията на Либия, гръмнаха бутилка шампанско... Към 10 часа сутринта кацнахме на летище София...
Със Сесилия Саркози на борда на самолета
Сякаш всичко мина като един момент. Когато слизах по стълбичката на самолета, нямаше кой знае какво неспокойствие, бях вцепенена, само че знаех, че се случва нещо хубаво. Нито една от нас обаче не го осъзнаваше, нито една от нас не можеше непринудено да се зарадва. Радостта пристигна след това - когато видяхме околните си и когато усетиш усета на свободата, когато към този момент можеш самичък да си създаваш средата извън и от вътрешната страна, без към този момент да искаш позволение, с цел да отидеш до тоалетната или с цел да пиеш вода.
Малките, дребните неща, когато към този момент имаш правото на избор. Когато си свободен, имаш най-великото човешко право - правото на избор.
Знаете ли какво отговарях на всички публицисти, когато се прибрахме и ни настаниха в резиденция “Бояна”? Питаха ни на кого изискуем свободата си. Аз споделих, а и до ден сегашен го настоявам, че свободата си дължа на Господ, на целия български народ и на всички хора по света, които целокупно се молеха за нашето освобождение. Молитвата на многото българи пред трите чудотворни икони в “Свети Александър Невски”. Всъщност това е нещото, на което изискуем свободата си, най-малко това е моето мнение. В месеците преди освобождението ни получавахме чували с писма от целия свят, от хора, които въобще не ни познават, съпричастни към нас. Моралната поддръжка беше в действителност голяма!
- Често чуваме от медицински сестри, че специалността е хубава, само че заплатите са ниски, а отношението неуважително! Така ли е?
- Тази специалност е предопределение. Още от дребна харесвах тази специалност. Като дете наужким правех превръзки на дядо ми, слагах му и инжекции... Тогава, когато аплайвах в полувисшия медицински институт, преди всичко записах рехабилитация, на второ като предпочитание записах акушерство, а на трето - здравна сестра. По това време всички, които не успяваха да влязат като студенти по медицина, се прехвърляха рехабилитация. На мен не ми доближи балът и приключих общ профил здравна сестра, след което отидох да работя в лечебни заведения, в техните най-тежки отделения, тъй като доста ми се искаше да стана добра здравна сестра, а такава се става тогава, когато имаш доста комплицирана работа и работиш в поделение.
Знаете ли, съгласно мен след няколко години няма да има медицински сестри българки у нас. Всички девойки, които приключват колежа, паралелно с който изкарват и курсове с по няколко езика, отпътуват в чужбина. Можем да стигнем до състояние, в което да дойдат медицински сестри от Пакистан или Бангладеш, страни с по-нисък стандарт, с цел да ни лекуват.
Много е тъпо и скърбя за всичките тези сестри, които работят на минимална работна заплата. Познавам десетки колежки, които работят в две, а някои даже и в три лечебни заведения, с цел да свързват двата края. Вложеният труд е непостижим, изтощаващ и ужасяващ, неприлично е да се прави това с тези дами... Много е тъпо, доста...
- Това ли беше повода да заминете за Либия?
- И в Либия този труд не е високо обезщетен, само че спрямо България заплатата ми беше няколко пъти по-висока. През годините спестявах, може би 250-300 $ месечно. По това време заплатата у нас беше в порядъка на 50 $. Аз отпътувах през 91-ва година, тогава, когато имах пари в джоба си, но в магазините нямаше какво да купя с тях, с цел да нахраня детето си. Затова и отидох на изявление в либийското посолство...
- Как намирате България през днешния ден?
- Нещата в България във връзка с медицината ги открих изменени, и то много. Аз работя в една от най-хубавите клиники - физиотерапията на Военна болница. Много неща са изменени. Да бъдеш здравна сестра или да бъдеш доктор, би трябвало в действителност да имаш предопределение. Има сестри, които работят по един, но има и такива, които работят по различен метод. Така че както във всички, по този начин и в тази специалност има и доста издънки...
- Не гледате обратно, а имате ли проекти за бъдещето?
- Надявам се повече драми и страшни неща да няма в живота ми. Не съм към този момент и в млада възраст, уповавам се да бъда пощадена от ориста и Господ да нямам повече огромни тествания в живота си. Засега всичко към мен е доста умерено и добре и искам да се запазят нещата в този им тип. В момента съм на 58 години, а кариера нали се сещате, че занапред няма да върша, тъй като до пенсия ми остават три години. При всички случаи обаче считам да се развличам доколкото мога, да откривам и да се срещам с хубави хора. През последните години Бог ми изпраща единствено хубави хора, с които се срещам. Искам да узнавам единствено хубави неща. Желая да се занимавам и с заниманията си. Със Здравко от няколко години насам вършим красиви къщички за птици и дребни култивиран каручки. Той ги прави от дърво, а аз ги обагрям и рисувам. Шарени са, пъстри, а хората ги харесват... Надявам се да ми предстоят единствено хубави неща. Амин! Достатъчно беше неприятното, мисля, че си взех високата доза, дори и такава - полусмъртоносна. Запазила съм детския дух в себе си и ще ви кажа за какво и по какъв начин. Аз съм един безвъзвратен оптимист. Никога не изгубвам вяра и в никакъв случай не позволявам да се самосъжалявам. За тези, които минават през най-различни трудности в своя живот, като катаклизми и несгоди, нека не са извънредно огромни, най-лошото е да се самосъжаляват. Ако човек се самосъжалява, то това значи, че той се самоубива...
Диан НИКОЛОВ
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ