Мирела Костадинова: Император Николай І наградил Максим Райкович със златен кръст за храброст
Преди да си отиде от живота през 1874 година огромният български възрожденец Максим Райкович написал наследство. В него се споделя, че подарява цялото си положение на българското учебно заведение в Галац (450 жълтици), на женското и мъжкото учебно заведение в родното му Дряново (по 250 жълтици), за стипендия на един безпаричен и познавателен възпитаник от Дряново, който да продължи с науките - 300 жълтици, за бъдещата българска гимназия или друго висше национално учебно заведение, което би се направило скоро в България, в който и да е град – 250 жълтици, за стипендия на оскъдно момче в Галац -100 жътици, за Търновското девическо учебно заведение – 100 жълтици. За учебните заведения в Лясковец и Търново по 100 жълтици. Неговата щедродст го приближава до тази на братята Евлогий и Христо Георгиеви. Всъщност Евлогий Георгиев и Максим Райкович са близки другари и помагали в издаването и разпространението на книгите, списанията и вестниците на Георги С. Раковски. Но Райкович е освен огромен патриот и просветител на българщината. Той е измежду първите борци за самостоятелна българска черква, за просвещение на народа ни, запазване на езика, традициите и културата.
За доста българи името му е непознато, само че в Дряново то и до през днешния ден е знак на нематериалност. Мирското му име е Минчо Райков Крински, който е роден в дребното балканско градче през 1801 година Разбира се, има разнообразни хипотези за рожденната му дата. Момчето е от рода Капранджиеви, „ капран “ на турски значи крина. Баща му се занимавал с лозарство, само че и с обущарство. Минчо приключил Дряновското килийно учебно заведение, а татко му решил, че то му е задоволително и би трябвало да се захване с някакъв поминък.
Хлапакът, едвам тринадесетгодишен, избягал от вкъщи си и постъпил послушник в Дряновския манастир. Скоро татко му го разкрил и го върнал у дома. Имал планове да го прави бакалин. Но момчето и този път избягало и отишло в Лясковец, където постъпил като прислужник на търговец. После се преместил при дядо Димо Абаджията в същия град.
Веднъж брачната половинка на дядо Димо го наложила крепко с кобилицата, тъй като четял книга, вместо да шие с иглата. Малкият Минчо не помислил повече за този поминък и отишъл в Преображенския манастир. Можел да се насочи и към Лясковския манастир, само че игуменът бил грък, а дряновецът не обичал гърците. Тъкмо в Преображенския манастир Минчо Крински се подстригал и станал духовник Максим.
Не след дълго лясковчани го повикали за преподавател и духовник в своя град, където през 1872 година отворило порти българско учебно заведение. Отец Максим се хванал да учи лясковските деца на българско четмо и писмо. Внушава им родолюбиви пориви и по-късно доста от тях стават учители. През зимата учениците му стигали до 90 на брой. До този миг в градчето имало гръцко учебно заведение и той стартира битка против гърцизма в този край. Много хокал тези българи, които говорели на гръцки или употребявали гръцки думи. Най-много се карал на дамите: „ Какво разбираш, мари магарице, като казваш „ Христос анесте “. Не може ли да кажеш: „ Христос Воскресе “, с цел да те схванат хората и ти да схванеш? До по кое време ще говорите като патки непознатите думи, без да ги разбирате? “ Той служел и пеел на славянски. В Лясковец имал подобен престиж, че като минавал през чаршията, млади и остарели, му ставали на крайници. Заради неговите почтени каузи момите в Лясковец съчинили за него ария:
Отче, отче, Максиме!
Манастирът запустя!
Касабата изгоря!
Ах, ах! Голям боязън!
Ах, ах! Голям грях!
Максим Райкович учителствал там от 1827 до 1835 година За да се оправи с гръцките настроения става свещеник в Лясковския манастир, който се захваща да оправи, тъй като бил занемарен заради произволите на гръцкото духовенство. Той е в спор с гръцкия търновски епископ Неофит. Дряновецът изгонил гръцките калугери от Лясковския Петропавловски манастир и на тяхно място поканил българи.
Участвал и във Велчовата завера. Заради това го арестували и откарали в Търново. Но по път избягал и се скрил в къщата на поп Димитър, от долната махала на Търново. На това място се укривал известно време.
Като свещеник на манастира, покровителства Неофит Бозвели, който също постъпил като калугер в Лясковския манастир. Бозвели наричал Максим Райкович „ народний покровител “ и казвал, че той е най-близкия му човек в битката за пробуждане на българите.
Войната сред Неофит и Максим Райкович продъжила дълго. Веднъж владиката изпратил прислужниците си да желаят агнета от манастира. Отец Максим ги върнал с отговор: „ Кажете на владиката, че агнетата ми са благи и потребни, по тази причина не ги давам. Имам, обаче едно остаряло куче, което не ми е потребно. Него мога да му го дам. Свети Петър и Павел не хранят агнета за фанариоти! “
Когато чул думите на игумена, Неофит доста се ядосал и го наклеветил в турския конак в Търново, че крие в манастирската обител оръжие, нужно за въстание. Турците изпратили заптии, с цел да арестуват Максим.
Владиката подхвърлил няколко жълтици на чаушина и подшушнал да убият игумена. Максим Райкович съумял да се скрие в Лясковец.
Преоблечен в елементарни селски облекла, с обръсната брада и мустаци, той се измъкнал от градчето и отпътувал за Свищов. Гръцкото въздействие след него последователно намалявало, с цел да изчезне по-късно изцяло.
От там отпътувал за Белград, където останал две години в манастира „ Шабац “, който се намирал до сръбската столица. Изучил добре сръбския език и проучвал остарели български ръкописи в близките манастири. През 1847 година от Сърбия дряновецът се прехвърлилв Браила (Румъния), където останал две години. От Браила се открил в Галац, без да знае, че в никакъв случай повече няма да се върне обратно и да види родината си.
В Галац по това време живеели доста българи – търговци, дюлгери, градинари, хора упражняващи всевъзможни занаяти. Първоначално Максим Райкович преподавал на българчетата и служел в румънски храм. През 1852 година написал писмо, с което се обръща към българите в Галац, с цел да стартира събиране на помощи за учебно заведение и черква.
В редовете си до тях осъжда нашенци, че изпращат децата си в непознати учебни заведения и църкви и почнали да се порумънчват. Те безропотно се съгласили с духовника, само че за тази работа трябвало да минат през дълъг път, обвързван с румънската черква и управляващите там. Максим Райкович самичък се хванал с тази работа и посетил духовници и румънски князе. Настоявал на българите да се позволи да имат учебно заведение и черква.
Обикалял градове и села из Молдавия и Бесарабия, с цел да събира помощи. Според Цани Гинчев, който е първият негов биограф и с който се срещат в Лясковец, дряновецът се показвал „ като духовник, просветител и пропагандатор срещу Фенер, т. е. срещу Гръцката патриаршия…Рядко ще има българин, който да е минал през Галац в негово време и да не е намерил отец Максим да го катихисиса и да пропагандира срещу гърцките владици “. Цани Гинчев споделя и за респекта и престижа на архимандрита, който имал над българите в Галац, само че и върху всички свои съвременници.
През 1860 година румънският свещеник Калиник дал позволение в Галац да се вдигне българска черква и тя била издигната. В нея служели свещенници от Дряново, това се трансформирало в традиция. Последният, който се посветил на работа в храма бил протойерей Петър Сомлев, който служел до Първата международна война. След заминаването си съумява да вземе архива на Максим Райкович и да го донесе в България.
Грижите на Максим Райкович са свързани и с българското учебно заведение в Галац. Румънците желали да го затворят, тъй като се преподавало единствено на български език, а не на влашки, само че дряновецът съумява да се пребори и с това.
Когато е оповестена Кримската война, той се записал доброволец в съветската войска и взел участие в сражения с турците при Севастопол. Бил е свещенник в съветска военна болница. Заради присъединяване му в тази война, съветският император Николай I го наградил със златен кръст за смелост и орден. До края на живота си остава под съветско застъпничество.
След войната още веднъж се завърнал в Галац и траял да служи в църквата на български език. Защитавал българите и постоянно влизал в пререкания с румънските управляващи поради сънародниците си. Подкрепял го княз Куза. Максим Райкович му оказал помощ да постави ръка на гръцките манастири в Румъния и по този начин получава подкрепта му.
Максим Райкович е един от доближените хора до Георги С. Раковски. За това свидетелстват писма сред двамата мъже. Отец Максим е предложен на Раковски, още през 1853 година, от различен наш възрожденец А. П. Гранитски, който го назовава „ един от любородните наши български доброжелатели “. Раковски се свързал още тогава с дряновецът и почнал да търси помощта му за своите инициативи и при издаването на книгите си.
През 1857 година потърсил поддръжката му, когато Раковски основал „ Дружество словесности “, прерастнало по-късно в Българско книжовно сдружение. Двамата се срещат не един път персонално, разговаряли за българската идея и търсели решения. В свои писма Раковски акцентира уважението и почитта си към Максим Райкович и се обръща към него: „ Високопреподобнейшей отче Максиме “.
Друг, който споделя концепциите на Максим Райкович е Петър Цонков, племенник на Софроний Врачански. Известен е и като свещеник Поликрап Патароликийски, с който се сближили в Галац. Епископ Поликрап имал огромна библиотека и самичък написал българска история, ръкописът е загубен. Превел на гръцки език „ История славянобългарска “, с цел да разпространява българското. Той е един от участниците в битката за самостоятелна българска черква. Раковски се застъпил за него, с цел да стане Търновски митрополит. Заедно с Максим Райкович служили в румънската, а след това и в българската черква в Галац. Двамата били неразделни другари и работели за българската идея.
През есента на 1869 година през Галац минал и Васил Левски, който се срещнал с Максим Райкович. Тогава Апостолът чертаел проектите си за основаването на загадка революционна организация за освобождението на България. Левски насрочил не инцидентно едно от първите събрания в Галац. Той е в румънския град още миналата година. Райкович се среща с Апостола, само че какво са си споделили, историята не помни.
Висок, наедрял, черноок, със звънък мощен глас, подобен го рисуват съвременниците му. Внушавал респект и почитание към себе си. Запазените му фотографии удостоверяват описанието му.
Крепител на националния български дух архимандрит Максим Райкович не е пропуснат в родното си Дряново. През 1896-1898 година е издигнато учебно заведение с даренията му, което носи неговото име. Пред учебното заведение е открит-бюст монумент на възрожденеца, който припомня щедростта и делата му. Негов създател е дряновецът Димитър Косев Димитров.
За доста българи името му е непознато, само че в Дряново то и до през днешния ден е знак на нематериалност. Мирското му име е Минчо Райков Крински, който е роден в дребното балканско градче през 1801 година Разбира се, има разнообразни хипотези за рожденната му дата. Момчето е от рода Капранджиеви, „ капран “ на турски значи крина. Баща му се занимавал с лозарство, само че и с обущарство. Минчо приключил Дряновското килийно учебно заведение, а татко му решил, че то му е задоволително и би трябвало да се захване с някакъв поминък.
Хлапакът, едвам тринадесетгодишен, избягал от вкъщи си и постъпил послушник в Дряновския манастир. Скоро татко му го разкрил и го върнал у дома. Имал планове да го прави бакалин. Но момчето и този път избягало и отишло в Лясковец, където постъпил като прислужник на търговец. После се преместил при дядо Димо Абаджията в същия град.
Веднъж брачната половинка на дядо Димо го наложила крепко с кобилицата, тъй като четял книга, вместо да шие с иглата. Малкият Минчо не помислил повече за този поминък и отишъл в Преображенския манастир. Можел да се насочи и към Лясковския манастир, само че игуменът бил грък, а дряновецът не обичал гърците. Тъкмо в Преображенския манастир Минчо Крински се подстригал и станал духовник Максим.
Не след дълго лясковчани го повикали за преподавател и духовник в своя град, където през 1872 година отворило порти българско учебно заведение. Отец Максим се хванал да учи лясковските деца на българско четмо и писмо. Внушава им родолюбиви пориви и по-късно доста от тях стават учители. През зимата учениците му стигали до 90 на брой. До този миг в градчето имало гръцко учебно заведение и той стартира битка против гърцизма в този край. Много хокал тези българи, които говорели на гръцки или употребявали гръцки думи. Най-много се карал на дамите: „ Какво разбираш, мари магарице, като казваш „ Христос анесте “. Не може ли да кажеш: „ Христос Воскресе “, с цел да те схванат хората и ти да схванеш? До по кое време ще говорите като патки непознатите думи, без да ги разбирате? “ Той служел и пеел на славянски. В Лясковец имал подобен престиж, че като минавал през чаршията, млади и остарели, му ставали на крайници. Заради неговите почтени каузи момите в Лясковец съчинили за него ария:
Отче, отче, Максиме!
Манастирът запустя!
Касабата изгоря!
Ах, ах! Голям боязън!
Ах, ах! Голям грях!
Максим Райкович учителствал там от 1827 до 1835 година За да се оправи с гръцките настроения става свещеник в Лясковския манастир, който се захваща да оправи, тъй като бил занемарен заради произволите на гръцкото духовенство. Той е в спор с гръцкия търновски епископ Неофит. Дряновецът изгонил гръцките калугери от Лясковския Петропавловски манастир и на тяхно място поканил българи.
Участвал и във Велчовата завера. Заради това го арестували и откарали в Търново. Но по път избягал и се скрил в къщата на поп Димитър, от долната махала на Търново. На това място се укривал известно време.
Като свещеник на манастира, покровителства Неофит Бозвели, който също постъпил като калугер в Лясковския манастир. Бозвели наричал Максим Райкович „ народний покровител “ и казвал, че той е най-близкия му човек в битката за пробуждане на българите.
Войната сред Неофит и Максим Райкович продъжила дълго. Веднъж владиката изпратил прислужниците си да желаят агнета от манастира. Отец Максим ги върнал с отговор: „ Кажете на владиката, че агнетата ми са благи и потребни, по тази причина не ги давам. Имам, обаче едно остаряло куче, което не ми е потребно. Него мога да му го дам. Свети Петър и Павел не хранят агнета за фанариоти! “
Когато чул думите на игумена, Неофит доста се ядосал и го наклеветил в турския конак в Търново, че крие в манастирската обител оръжие, нужно за въстание. Турците изпратили заптии, с цел да арестуват Максим.
Владиката подхвърлил няколко жълтици на чаушина и подшушнал да убият игумена. Максим Райкович съумял да се скрие в Лясковец.
Преоблечен в елементарни селски облекла, с обръсната брада и мустаци, той се измъкнал от градчето и отпътувал за Свищов. Гръцкото въздействие след него последователно намалявало, с цел да изчезне по-късно изцяло.
От там отпътувал за Белград, където останал две години в манастира „ Шабац “, който се намирал до сръбската столица. Изучил добре сръбския език и проучвал остарели български ръкописи в близките манастири. През 1847 година от Сърбия дряновецът се прехвърлилв Браила (Румъния), където останал две години. От Браила се открил в Галац, без да знае, че в никакъв случай повече няма да се върне обратно и да види родината си.
В Галац по това време живеели доста българи – търговци, дюлгери, градинари, хора упражняващи всевъзможни занаяти. Първоначално Максим Райкович преподавал на българчетата и служел в румънски храм. През 1852 година написал писмо, с което се обръща към българите в Галац, с цел да стартира събиране на помощи за учебно заведение и черква.
В редовете си до тях осъжда нашенци, че изпращат децата си в непознати учебни заведения и църкви и почнали да се порумънчват. Те безропотно се съгласили с духовника, само че за тази работа трябвало да минат през дълъг път, обвързван с румънската черква и управляващите там. Максим Райкович самичък се хванал с тази работа и посетил духовници и румънски князе. Настоявал на българите да се позволи да имат учебно заведение и черква.
Обикалял градове и села из Молдавия и Бесарабия, с цел да събира помощи. Според Цани Гинчев, който е първият негов биограф и с който се срещат в Лясковец, дряновецът се показвал „ като духовник, просветител и пропагандатор срещу Фенер, т. е. срещу Гръцката патриаршия…Рядко ще има българин, който да е минал през Галац в негово време и да не е намерил отец Максим да го катихисиса и да пропагандира срещу гърцките владици “. Цани Гинчев споделя и за респекта и престижа на архимандрита, който имал над българите в Галац, само че и върху всички свои съвременници.
През 1860 година румънският свещеник Калиник дал позволение в Галац да се вдигне българска черква и тя била издигната. В нея служели свещенници от Дряново, това се трансформирало в традиция. Последният, който се посветил на работа в храма бил протойерей Петър Сомлев, който служел до Първата международна война. След заминаването си съумява да вземе архива на Максим Райкович и да го донесе в България.
Грижите на Максим Райкович са свързани и с българското учебно заведение в Галац. Румънците желали да го затворят, тъй като се преподавало единствено на български език, а не на влашки, само че дряновецът съумява да се пребори и с това.
Когато е оповестена Кримската война, той се записал доброволец в съветската войска и взел участие в сражения с турците при Севастопол. Бил е свещенник в съветска военна болница. Заради присъединяване му в тази война, съветският император Николай I го наградил със златен кръст за смелост и орден. До края на живота си остава под съветско застъпничество.
След войната още веднъж се завърнал в Галац и траял да служи в църквата на български език. Защитавал българите и постоянно влизал в пререкания с румънските управляващи поради сънародниците си. Подкрепял го княз Куза. Максим Райкович му оказал помощ да постави ръка на гръцките манастири в Румъния и по този начин получава подкрепта му.
Максим Райкович е един от доближените хора до Георги С. Раковски. За това свидетелстват писма сред двамата мъже. Отец Максим е предложен на Раковски, още през 1853 година, от различен наш възрожденец А. П. Гранитски, който го назовава „ един от любородните наши български доброжелатели “. Раковски се свързал още тогава с дряновецът и почнал да търси помощта му за своите инициативи и при издаването на книгите си.
През 1857 година потърсил поддръжката му, когато Раковски основал „ Дружество словесности “, прерастнало по-късно в Българско книжовно сдружение. Двамата се срещат не един път персонално, разговаряли за българската идея и търсели решения. В свои писма Раковски акцентира уважението и почитта си към Максим Райкович и се обръща към него: „ Високопреподобнейшей отче Максиме “.
Друг, който споделя концепциите на Максим Райкович е Петър Цонков, племенник на Софроний Врачански. Известен е и като свещеник Поликрап Патароликийски, с който се сближили в Галац. Епископ Поликрап имал огромна библиотека и самичък написал българска история, ръкописът е загубен. Превел на гръцки език „ История славянобългарска “, с цел да разпространява българското. Той е един от участниците в битката за самостоятелна българска черква. Раковски се застъпил за него, с цел да стане Търновски митрополит. Заедно с Максим Райкович служили в румънската, а след това и в българската черква в Галац. Двамата били неразделни другари и работели за българската идея.
През есента на 1869 година през Галац минал и Васил Левски, който се срещнал с Максим Райкович. Тогава Апостолът чертаел проектите си за основаването на загадка революционна организация за освобождението на България. Левски насрочил не инцидентно едно от първите събрания в Галац. Той е в румънския град още миналата година. Райкович се среща с Апостола, само че какво са си споделили, историята не помни.
Висок, наедрял, черноок, със звънък мощен глас, подобен го рисуват съвременниците му. Внушавал респект и почитание към себе си. Запазените му фотографии удостоверяват описанието му.
Крепител на националния български дух архимандрит Максим Райкович не е пропуснат в родното си Дряново. През 1896-1898 година е издигнато учебно заведение с даренията му, което носи неговото име. Пред учебното заведение е открит-бюст монумент на възрожденеца, който припомня щедростта и делата му. Негов създател е дряновецът Димитър Косев Димитров.
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ