Преди да навлезем в интимния свят на композитора и либретиста

...
Преди да навлезем в интимния свят на композитора и либретиста
Коментари Харесай

Музиката, както и любовта, е щастлива, свободна - ВАГНЕР

Преди да навлезем в интимния свят на композитора и либретиста Вилхелм Рихард Вагнер , дано хвърлим светлина върху облика му на създател и човек чрез декларираното от именити негови съвременници и техни следовници в региона на музиката и литературата.

Ференц Лист през 1876 година:

Геният на Вагнер превъзмогна всичко. Произведението му «Пръстенът на нибелунга» сияе и слепците не могат да попречат на светлината, нито глухите — на музиката.

Ханс декор Бюлов в писмото си до своята балдъза (графиня Шарнас):

Той в творбите си е величествен, само че в постъпките си — долен.

Пьотър Илич Чайковски :

Вагнер е талант, вървящ по хлъзгав път.

Ашил-Клод Дебюси :

Ние сбъркахме като приехме прелестния залез за разсъмване.

Джузепе Верди :

Колкото и да ни е тъжно, само че би трябвало да се разделим с музиката на Вагнер, в случай че не желаем да ни погълне зла мощ.

Фридрих Ницше в писмо до Вагнер :

Вие не сте човек, а болест.

Томас Ман :

Вагнер е саксонски гном (152 сантиметра на ръст) с свръхестествен гений и незабележим темперамент.

Рихард Вагнер за себе си пред Ференц Лист :

Аз не бих могъл да пребивавам на жалката служба органист — като вашия обичан Бах “. Още: „ Аз не мога да пия какво да е… Моята сензитивност е по този начин възбудима и нежна, нежна и мека, че би трябвало постоянно да бъде удовлетворявана.

Неговата сензитивност освен е „ нежна, нежна и мека “, само че и всепоглъщаща. Такава е още от детските му години, когато петте му сестри го обгрижват толкоз любвеобилно, като че ли всяка една от тях го е родила.

Особено най-голямата — кака му Розина . Тя към този момент е актриса и постоянно го води в театъра, а у дома му пее и той й приглася. Малкият Рихард обича да заспива в скута й и постоянно съжалява щом се откри в леглото си самичък.

И не ще подценява този собствен табиет до възмъжаването си, когато ще го поемат непознати женски ръце.

Израсъл в дамска компания, той рано ще проумее, че житейските му сполуки също зависят от съществата в рокли. И никак няма да се учудва, че най-много дамите ще харесват музиката му.

Нали съгласно негова поговорка и „ музиката е жена “. (Асоциации със спомен от студентските му години в Лайпциг, където негова „ колежка “ изявила подготвеност на всичко против една ария в авторско осъществяване. Той импровизирал преди малко хрумнал му претекст и спечелил „ облога “. Вече знаел какво е музика, узнава и какво е жена.)

Безобидни са тези негови ранни любовни инциденти с девойки, те са единствено взор към същинската сцена на живота. А младият Вагнер приема живота като другото име на театъра.

Нали в фамилията му всички са играели и пеели всякакви функции, актьор ще е и Рихард . Ще стартира кариерата си като сценичен артист в Магдебург, само че скоро ще оглави оркестъра на театъра, в който по това време регулярно в функциите си се отличава актрисата Вилхелмина (Мина) Планер .

 Той харесва Мина , само че тя го заобикаля — „ възниското напористо момче “ не е по усета й. Пък и е по-стара от него. Но това се оказва без изключително значение, тъй като младият диригент една вечер я сгащва зад кулисите и тя сдава упорството си.

На първо време момъкът не би трябвало да знае, че Мина е загърбила бурно младежко минало, от което отглежда противозаконна дъщеричка, представяна за нейната „ по-малка сестричка “… И още нещо не би трябвало да знае — че Мина от време на време отскача до търговеца Дитрих , който я глези със скъпи дарове.

Та може ли една актриса да живее с дребната си заплата от недодялан спектакъл пред банкрут? Какво като маестро Вагнер се напряга да усъвършенства репертоара, щом залата не се цялостни с аудитория и касата е празна!

Мина е наясно с събитията и бяга в Берлин — там опциите да успее са по-големи; изпаднал в обезсърчение, Рихард й написа да се върне при него и да му стане брачна половинка, другояче щял да се отдаде на пиене и да загине.

Година по-късно, когато на Мина й дотягат грубите ухажвания на престарели мераклии и студените нощи по непознати квартири, тя се съгласява да пристане на маестро Вагнер с вяра за утолен и сигурен фамилен живот.

Венчават се през 1836 година в Кьонигсберг и с цел да е всичко в реда на нещата, в църковния указател Вагнер си прибавя две години, а тя си лишава четири.

Брачните им дни при оня недостиг (бившият диригент прехранва фамилията си с възнаграждения от сериозни бележки и есета) не са изключително щастливи. Мина все по-често показва своето отчаяние и намира разтуха при търговеца. Все още прикрито, несъмнено. Но няколко месеца след сватбата с Вагнер тя го напуща.

Рихард похарчва дребното си пари да я търси и защото детективската работа не му се удава, заставен е да се откаже. Отчаянието му е по-мащабно от това преди брака.

Спасява го задължението му в новия Рижки спектакъл — канят го да стане диригент. От Мина няма новина, не знае и на какъв адрес да й написа, само че взема със себе си сестра й — Амалия Планер . Тя не е толкоз очарователна, но е добродушна и дружелюбна.

Готов е да се разведе с Мина , само че Амалия го разубеждава — жена му щяла да се върне. И един ден Мина идва в Рига с две рокли, чифт скъсани обувки на краката и разрушено сърце. Вагнер я приема с ангажимента в никакъв случай да отварят дума за случилото им се.

В Рига тогавашната магдебургска „ прима “ е подготвена да се откаже от артистична кариера и да се отдаде на фамилията си. (Само вечер ще отива в театъра да гледа и слуша сътвореното от своя диригент…) За броени дни преобразената Мина трансформира неугледната им квартира в комфортен дом и тримата (той, тя и Амалия) заживяват като в приказка.

Тогава Вагнер има съображение да повярва, че му предстоят безчет спокойни дни за творчество, за проучване на френски език (мечтае да покори Париж), за пътувания. В спомените си по-късно ще означи:

Нашето трио беше предостатъчно и постоянно в положително въодушевление.

В Рига той преработва операта си „ Риенци “, нахвърля първия вид на „ Летящият холандец “ и „ Танхойзер “. Но насладата при тези двамата не трае дълго: пристрастен по Мина , шефът на Рижкия спектакъл й предлага „ отвън театрална роля “ без присъединяване на мъжа й.

Рихард се възпламенява от ревнивост и заплашва самозабравилия се шеф, че ще го удуши. Един ден даже го подгонва и злополучният ухажор напуща Рига. Но се оказва, че към този момент е уволнил диригента.

Ето опция Вагнер да замине за Париж и да покори с гения си тамошните музикални ценители. Вместо успех Вагнер за три години във френската столица изживява единствено неуважение, апетит и бедност.

Мина е принудена да се лишава и от най-необходимото, разболява се и Рихард я води в Германия. Вече е шлифовал „ Риенци “, „ Летящият холандец “ и „ Танхойзер “, слага ги сполучливо в Дрезденския спектакъл и за Вагнер вестниците сипят похвали. (Докато е странствал несретник, родината му като че ли е станала дружелюбна.)

Само Мина не се радва на творбите му, тя по този начин се е нагладувала в Париж, та в този момент желае от него да написа „ музика за хляба “. Тук Рихард се убеждава, че с Мина ще си останат непознати вечно.

Междувременно в Германия зрее гражданска война (годината е 1849) и Вагнер не крие поддръжката си. В събитията той персонално не взе участие, само че след един обиск в квартирата му (докато маестрото репетира в театъра) е заставен скрито да напусне родината си и с подправен паспорт, организиран му от Ференц Лист , да замине за Цюрих.

Без Мина . Тя е надалеч от него и по „ републиканските въпроси “, тя мечтае за спокойни дни и нощи, които „ бунтовник “ като него не може да й обезпечи, тя към този момент не чака и ласките му… А и той не търси нейните.

В Швейцария Вагнер бързо не помни „ публичните си увлечения “ и се отдава на творчество и живот. С паричната помощ на великодушния Ференц Лист той си купува скъпи облекла и стартира пътувания до този и оня алпийски курорт, обикаля Италия, отива и до Париж.

Там се сближава със популярната по това време куртизанка Павия и взема решение да издои благоволението й към „ бедния талант “. И става по този начин, че Павия , която живее в лукс от парите на най-богатите парижани, „ своя “ Рихард тя подкрепя! Материално. (Тук Вагнер открива у себе си още една заложба — да подчинява близките, с цел да се облагодетелства.)

Но при него нищо не е трайно. Павия изчезва за седмица-две с някакъв огромен бизнесмен и Вагнер свършва парите. Какво да продаде, с цел да яде? Оперите си? Те тук не се ценят — знае го към този момент. Часовникът, може би… За смешна сума.

Тъкмо тогава се среща с една млада и очарователна англичанка, която е чувала за неговата музика суперлативи от Дебюси и е подготвена да подкрепи изпадналия във финансово усложнение талант.

Дамата се споделя Джеси Лосът и е отседнала във френската столица с богатия си брачен партньор, който също обича оперното изкуство и театъра. Когато е до нея, Рихард усеща, че му никнат криле и е подготвен да полети.

Подир няколко срещи разкрива „ извънредно мощните “ си усеща към Джеси , дава обещание да й посвети новата си опера и приема като завоюван трофей освен нейното дружелюбно сърце, само че и част от активите й.

Ала мистър Лосът стартира да се нервира от „ безцеремонния композитор “, който към този момент прекарва повече време с жена му от самия него. И когато схваща, че маестро Вагнер се готви да отпътува с Джеси за Гърция, отпраща маестрото да дири другаде обект за възприятията си.

За по-сигурно още на идващия ден семейство Лосът напуща Париж. Упоритият Вагнер потегля след двамата. И с цел да не се стигне до разпра, брачният партньор прави недоволство в полицията и Вагнер е заставен да се отдръпна. (Разбира, че Франция не го понася даже като екскурзиант.)

Завърнал се в Швейцария, той попада на остарели познати от „ революционно време “ — на Готфрид Земпер (създателят на оперния спектакъл в Дрезден „ Sempopos “) и на поета Георг Хервег . Те одобряват изпадналия в недружелюбност заточеник като собствен брат и му оказват помощ да се откри трайно в Цюрих.

Запознават го и с великодушни ценители на музиката, от които немският маестро от време на време получава дарения. (Дарения, несъмнено! Той не обича заемите — има горчив опит с кредиторите.) Сред най-щедрите са Матилда и Ото Везендонк , с които се сближава през 1857 година.

 Матилда е талантлива с сензитивна душа и трайна респект към изкуствата, написа стихове, свири добре на пиано. Съпругът й е богат индустриалец, високо просветен освен това, умее да цени изкуствата. Обожава жена си.

Семейство Везендонк населява луксозна вила на живописния бряг на Цюрихското езеро и Рихард постоянно им гостува. Свири им наброски от започнатите „ Валкирия “ и „ Зигфрид “, приказва им за музиката на малцината „ велики “, които той признава, от време на време им чете свои есета.

Забелязва, че е възбудил у красивата дама възходящ интерес към всичко, обвързвано с него. Нали измежду другарите си Вагнер е прочут като извънреден музикален талант, с биография на мъченик — „ заточеник от Цюрих и несретник от Париж “, а това размеква женските сърца.

Много скоро Вагнер става най-близкият другар на семейство Везендонк и очарователната Матилда го обкръжава с боготворене. Така се ражда концепцията й да му построят вила близо до тяхната и там против алегоричен наем той да живее и композира на тишина.

Къщата е подготвена (с всички улеснения, с кабинет и прекрасен роял) и маестро Вагнер е благополучен. Неспирният друмник най-накрая има свое „ леговище “, материална помощ на великодушни меценати, муза в лицето на възхитителната Матилда , дивната природа в близост и може свободно да твори.

Тук той стартира и основава шедьовъра си „ Тристан и Изолда “ — една музикална поема за всепоглъщащата мощ на любовта, както я дефинират ценителите й.

През деня написа, а вечер извършва написаното пред своята вдъхновителка. Тя не крие възхищението си от умеенето му да реди „ по този начин напълно и думите на либретото, и нотите “ — съвсем всички композитори търсят либретисти. Господи, той е магьосник! — възкликва постоянно тя. И вълшебникът основава музика по нейни поетични произведения — известните романси, наречени „ Пет стихотворения за женски глас и пиано “. Това никой композитор не е правил за нея.

Погълната от изкуството му, Матилда незабелязано се влюбва в маестро Вагнер . Двамата към този момент не могат да изтраят няколко дни, без да се видят и по тази причина си пишат. Писмата им са сдържани, само че издават повода за вълненията им. Той я желае единствено за себе си, тя се колебае сред любовта и дълга към фамилията.

Пред Матилда Вагнер реди тези свои разсъждения:

Музиката, както и любовта, е щастлива, свободна. Горко на простака, горко на нищия в любовта, в случай че той желае със мощ да вземе това, което се реализира единствено непринудено.

Вагнер към този момент обича и различен, с изключение на себе си?

Матилда е по този начин увлечена, та разкрива любовта си към маестрото пред брачна половинка си. Нещо повече — желае единодушието му да отсъства от брачното им легло. И го получава. (Какво съвременно семейство в средата на 19-и век!)

Но провидението не закъснява да се намеси: при едно от редките си гостувания Мина Планер намира Вагнерово писмо до Матилда , което приключва по този начин: „ Вземи цялата ми душа като утрешен привет! “.

Обяснението на мъжа й, че сред него и Матилда няма нищо повече, с изключение на почитание, не я успокоява. Мина на Вагнеровите думи не има вяра и се среща с младата Везендонк .

Матилда е надълбоко смутена от обстоятелството, че маестро Вагнер не е доверил на брачната половинка си истината за тяхната чувствена връзка. Ситуацията провокира скандал и семейство Везендонк се разделя с Вагнер .

Матилда и Ото потеглят за Милано, Рихард отпраща болната си брачна половинка за Германия, а самичък отива във Венеция да се освободи от напрежението — с парите на Ото , несъмнено. Той свои няма.

След години в писмо до приятелката си Елиза Вилле Вагнер ще формулира увлечението си към Матилда Везендонк :

Тя е и си остава моята първа и единствена обич, това усещам напълно несъмнено.

На собствен ред Матилда ще остави свое самопризнание: „ Всичко значимо, което знам и мога, съм го получила от Вагнер “.

Разменят си още няколко писма, в които разискват невъзможното им „ цялостно обединение “ при наличните житейски условия, както и наложилата се „ безусловна разлъка “. (Звучи като безусловна капитулация, само че действително не е по този начин — Вагнер ще получава финансова помощ от семейство Везендонк и в бъдеще. Нали възприятията в никакъв случай не изгарят изцяло.)

Коя непозната брачна половинка е наред?

Малко известните пропущаме — те са незначителни житейски епизоди в съзнанието на Вагнер , само че няма по какъв начин да не се спрем при фрау Козима Лист , дамата на най-успешния немски диригент по това време Ханс декор Бюлов . Освен незаместим музикант Ханс е и добър човек — неслучайно учителят му Ференц Лист го е избрал за шурей.

 Вагнер има бегла визия за „ тънковатото момиченце “ Козима още от гостуването си в Парижкия дом на Лист (в тези далечни години), само че добре знае по какъв начин тя наподобява порасла от по-скорошна среща — в Цюрихското му „ леговище “, когато дружно с младото семейство Бюлови той и Мина са чествали рождения ден на красивата Матилда Везендонк . (Годината е 1857-а и не може да бъде забравена.)

Паметна за Вагнер ще е и 1863-а, когато на Берлинската гара ще го срещнат две очи, които по експресивност надмогват всички думи… Посрещачите (Козима и Ханс) ще го задържат в дома си няколко дни, през които Рихард и обожателката на неговата музика ще изразят породилата се тяхна взаимна благосклонност. Ето какво четем в дневника на Вагнер :

Този път не се шегувахме, а се гледахме в очите. И ни обзе буйното предпочитание да признаем възприятията си, само че думите се оказаха непотребни.

И дано не си мислим, че тези усеща са зародили от нищото — за оперите на Вагнер в семейство Лист , а по-късно и в семейство Бюлов , са говорили постоянно и постоянно с поклонение.

Ференц е посрещал „ изгнаника “ във всички свои квартири и постоянно е изразявал своята респект пред гения му. Козима познава музиката на Вагнер и посредством брачна половинка си — Ханс е най-верният (и най-проникновеният) му постановчик и диригент.

И нещо по-важно: Козима наподобява на своя прославен татко освен по лице, а и по музикален нюх. Тя изживява Вагнеровите опери като произведения на непосредствен човек — приказваме за душевно родство, което е по-силно от кръвното, тъй като анулира всички забрани.

Козима към този момент постоянно се улавя, че мисли за „ клетника “ и когато не слуша негова музика. Козима не не помни, че Рихард (по-възрастният с 25 години от нея мъж) към този момент постоянно боледува и се нуждае от помощ. Тя намира подобаващи за страданието му билки и го лекува по този начин, както би лекувала двете си дъщерички.

Ханс пък неуморно слага Вагнеровите опери и се старае постановките да са сполучливи. Страда, когато публиката не схваща гения, само че не се отчайва, а продължава да гони съвършенството в осъществяването на творбите му.

Бюлов нееднократно е чувал от Вагнер , че никой още не е съумял да изрази дълбочината на музиката му и е понесъл част от „ виновността “ на всички Вагнерови интерпретатори.

При такова обгрижване напълно разумно е да се размият очертанията на фамилните и другарските връзки. Много скоро Вагнер завладява брачната половинка на Бюлов дотам, че в Мюнхенския му интервал Козима топли леглото на фамилния другар съвсем всяка вечер.

Официално тя продължава да е фрау Бюло в, само че действително към този момент е Вагнерова държанка. Е, за очи се води негова секретарка — той диктува своите записки, а тя ги записва. Нали новият (и могъщ) покровител на Вагнер е самият крал на Бавария — Луи II . Нали Негово кралско величество го е помолил да документира прекарванията си и понякога да му ги чете. Насаме.

Този хубав по девически осемнадесетгодишен малчуган (Луи) е оповестил от високото си място, че обожава музиката на Вагнер и към този момент месеци наред потвърждава невероятна си обвързаност към своя идол. Той приема Вагнер когато и да е на денонощието и слуша зинал есетата му, които го забавляват не по-малко от оперите му.

Повод мнозина от биографите на композитора да окачествят връзките им като „ извънредно интимни “ — имайки поради нетрадиционната полова ориентировка на краля. Посочват и писмени обръщения на Луи към петдесетгодишния Рихард — „ обичани приятелю “, „ благи мой “, останали „ непочистени “ от старателната Козима Вагнер след гибелта на композитора.

Тук няма да навлизаме в детайлностите на „ особената “ им връзка, само че ще напомним, че младият крал през първите две години на царуването си е предоставял на своя любим освен височайшето си внимание, само че и държавната хазна.

Ето и обстоятелства: всемогъщият в Бавария незабавно опрощава всички задължения на любимеца си и му отстъпя мюнхенския велможа спектакъл, а когато се оказва, че сцената е тясна за грандиозните Вагнерови опери, Луи подрежда да бъде издигнат нов Вагнеров спектакъл — също величествен.

Осъществява се един „ каприз на двама луди “ (по преценката на съвременниците) и една национална фантазия — Германия да има „ непостижим спектакъл “, в който да се слага най-мащабната Вагнерова творба „ Пръстенът на нибелунга “.

Няма по какъв начин Козима да не е познавала ексцентричните хрумвания на своя обичан. Нали точно пред нея той разпростира в елементи желанието си да сътвори Gesamtkunstwerk — универсалното музикално произведение, което да сплотява и музика, и драма, и лирика, и живопис, и танци; даже статуя и архитектура, т.е. всички изкуства. О, какъв брой е безапелационен, когато приказва за това свое желание!

Козима е правоприемник, надъхан единствено на неговата вълна.

Тя е съгласна напълно със своя кумир! Няма да брои и мери жертвите си — включва се безрезервно и безусловно като първа негова помощница, макар публичното мнение, което осъжда морала й, макар „ строгостта “ на краля, който постоянно пита Вагнер „ какво прави тази непозната жена до него “, макар съпротивата на Двора, който не приема „ това разточителство “ — градежът на театъра коства на мюнхенци 6 милиона гулдена (колосална за това време сума)…

Какво прави „ непознатата “ жена до него ли?

И ще смутят Вагнер с този въпрос! Вярно, това е брачната половинка на кралския диригент Ханс декор Бюлов , само че тя е и секретарка на кралския композитор, съпричастна с великото му начинание, тя написа дневника му по разпореждане на Луи . О, щом е по този начин!…

Вагнер е с развързани ръце (а и освен ръце), владее всичко в тази страна, нали владее краля, и се разпростира още по-мащабно: крои и прекроява своя „ Пръстен… “, строи културното бъдеще на баварската столица — театъра, само че и огромен собствен дом в красивата околност Трибшен. Там ще живее с любимата…

Тя към момента се споделя фрау Бюлов , само че към този момент е майка на Вагнерово дете, имат дъщеричка. Вагнер не се сърди, че се бави синът му, кръщава я с името на героинята от следващата си опера — Ева ; ядосан е Лист — дядото на дребната Ева не може да одобри безнравствените действия на нейния баща.

Козима е изцяло завоювана територия, дотам е подчинена на Вагнеровата воля, че ще приема и безумните му поръчки за изцяло естествени: ще напуща мъжа си, щом на Рихард по този начин му е комфортно, ще отива при мъжа си, щом благоприличието и кралят го изискват; отново ще го напуща, с цел да угоди на Вагнер , още веднъж ще се връща при Ханс

Ще желае от Ханс да одобри поста кралски капелмайстор, който той е напуснал единствено преди два месеца заради скандалното държание на Рихард и Козима , тъй като той, маестро Бюлов , единствен можел да приготви грандиозна режисура на „ Пръстена “…

Не единствено тя, а и всички нейни близки към този момент са шахматни фигури, местени от всемогъщата ръка на любимеца, който харчи на пакост държавни пари.

Стига се до такава степен, че не какъв да е, а кралят го моли тихичко да напусне Мюнхен до момента в който стихне злонамерената мълва и се успокоят пристрастеностите. (Да отседнел в Швейцария, в кралската резиденция, щом още не е подготвен личният му замък.)

Страстите се успокояват чак когато Козима получава бракоразвод (нали бракът й е католически и е нужно позволение от най-висша духовна инстанция) и Вагнер се венчава за нея. Годината е 1870 и край двамата застават и двете техни дъщери, едната от които още се води Бюлов . Заживяват, съгласно множеството Вагнерови биографи, щастливо, по-точно безметежно.

Грандиозните упоритости на Вагнер са осъществени, към този момент се е сдобил и със наследник (Зигфрид), та неуморният заточеник може да дочака края на дните си умерено.

Той знае, че в лицето на своята Козима има човек, подготвен да му служи и когато ще бъде на оня свят: след кончината на Рихард Вагнер — напред в годините — брачната половинка му ще оглавява театъра в Байройт, ще съвместява всички управителни длъжности, ще слага неуморно Вагнеровите опери, ще издава негови книги и ще учи Зигфрид да служи на името на своя талантлив татко.

Тя, дъщерята на Лист , умира чак на 93 години, уверена, че до последния си час е била потребна на Вагнер .

създател: Цветан Северски, „ Тайните на вдъхновителките “

Източник: chetilishte.com

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР