Без съд и присъда. Как 12 младежи бяха разстреляни при Ваташа на 16 юни 1943 г.
Преди 80 години в македонското село Ваташа са разстреляни 12 младежи. Заповедите са дадени от български офицер, а стрелбата е осъществена от Пета българска войска. Днес разказът за убийствата в Северна Македония и в България е радикално друг. Има ли път към помиряване? Стефан Дечев споделя.
На 16 юни 1943 година рано сутринта в механата на македонското село Ваташа са задържани и изведени младежи. Наредени са в колона по двама. Тръгват изнемощели, гладни и жадни в юнската горещина.
В колоната са Перо Видев на 15 години, Ванчо Гурев на 19, Данко Давков, Илчо Димов, Ристо Гьондев, Герасим Матаков, Пане Мешков и Пане Джунов на 18, Блаже Ицев и Диме Чекоров на 20, Ферчо Попгеоргиев на 26 години, Васо Хаджийорданов на 28 години. На към десетина метра зад тях крачат четири девойки от селото. Те са Невена Хаджийорданова, Стева Ампова, Ката Ицева и Павлина Касапинова.
Около пладне единият от водещите ги военни, поручик Борис Костов, подрежда на колоната да спре в местността Дулово долче, край реката Луда Мара. Бледи и изнемощели юношите и девойките остават на място. Поручикът, дружно с полицейският шеф на Кавадарци, подофицерът Петко Опреков и други сътрудници отиват на страна и стартират да шушукат между тях. Заповядват на младежите да се съберат близо един до различен с цел да им бъде направена снимка.
По някои сведения поручик Костов се пробва да подреди на девойките да отидат при момчетата, но полицейският шеф Петко Опреков и Борис Жеглов, заместник-началник по сигурността на полицейското ръководство в Щип, се опълчват защото това не било планувано в дадената им авансово заповед и лист от полк. Любен Апостолов, пълководец на 56-ти пехотен Велешки полк.
Усещайки какво се готви, Васо Попйорданов, завчас побягва, бързо последван от двама други младежи – Диме Чекоров и Герасим Матаков.
Чува се зов „ Стреляйте! “ и стартира страшна стрелба с картечници, пушки и револвери. Изсипва се дъжд от патрони, който провокира повдигането на пушилка. Поразените тела на младежите падат едно до друго. Четирите девойки са застинали и в потрес. Войниците тръгнали да преследват тримата бегълци удостоверяват, че са ги умъртвили. Онези от телата, които показват знаци на живот, са убити.
Момичетата гледат труповете на убитите си братя и приятели. Краката им се подкосяват от напрежението и те падат на земята. По техни свидетелства военните са се сдобили след разстрела и с часовниците на тези от момчетата, които са имали такива. На девойките е подредено да се върнат назад във Ваташа.
След известно време цялото село се събира на мястото на разстрела. Край всяко мъртво тяло се струпват неговите близки и родственици. В общ, небрежно изкопан гроб се слагат всички трупове. Подлагат яворови клончета изпод, като със същите покриват и мъртвите.
В навечерието на убийствата
Добре знае се, че първичното посрещане с цветя на българската войска във Вардарска Македония през април и май 1941 година бързо се сменя съгласно български полицейски документи с против българската власт. “ Макар и прекомерно надалеч от мащабите, присъщи за други райони на някогашна Югославия, съпротивата е реалност и е очевидно по-значима от тази в старите лимити на царството.
Извършените убийства без съд и присъда са част от почнала на 7 юни 1943 година атака на българската власт против партизанската опозиция.
Извършените убийства без съд и присъда са част от почнала на 7 юни 1943 година атака на българската власт против партизанската опозиция. Насочена е към цивилното население, което ѝ сътрудничи. Участват три полка от българската войска - Велешки, Битолски и Прилепски, както и елементи на българската полиция от Тиквешията и Гевгелийско. Всички те са под командата на полк. Любен Апостолов - български офицер, от дълго време живеещ в България, само че родом от Крива паланка.
Към 14 юни полицейските ограничения се ускоряват. На 15 юни в Кавадарци и близкото тиквешко село Ваташа е въведен вечерен час. Тук са към този момент и регионалният шеф на Скопие Димитър Раев, както и от началника на тамошната регионална полиция Асен Богданов. След среднощ е направена обсада на селото. По улиците стартират да се движат въоръжени патрули. На избрани места са сложени картечни гнезда.
Ето за какво и в злокобното утро на 16 юни 1943 година никой не напуща село Ваташа и не отива на работа. Полицейският шеф Борис Жеглов предава на полк. Апостолов лист на 13 младежи и 4 девойки, за които има данни, че са открили връзка с партизаните.
В ранните часове на 16 юни отряд от българската войска и елементи от българската полиция правят първите арести. Арестуваните младежи и девойки са отведени в селската кръчма. Подложени са на разпит, тормоз и побой. В краят на полицейския разпит са освободени един юноша и госпожица. Остават 12 младежи и 4 девойки.
След убийствата
Бруталността на случилото се край Ваташа не може да бъде подмината. Тя довежда до яд измежду локалното население. Ето за какво съгласно някои сведения още в края на юни 1943 година в селото са изпратени кмета на Скопие Спиро Китинчев и журналиста Данаил Крапчев , родом от Прилеп. На площада в Кавадарци ги посреща ядосана навалица. Установяват роля в случая на зам.-околийския шеф Крум Камчев .
Китинчев отпътува за София и излага случилото се пред министъра на вътрешните работи Петър Габровски, както и пред министъра на войната Никола Михов. Той оповестява още за настояването на локалното население Камчев да бъде уволнен, а другите забъркани да бъдат осъдени. Единствената последица обаче остава, че Камчев е изместен от Кавадарци.
Почти месец след събитието, на 9 юли 1943 година, за него написа в дневника си и министър председателят Богдан Филов.
„ В Кавадарци болният въпрос е също с избягалите младежи. Тук при Витолище военните са имали нетактичността да разстрелят 12 души младежи, подозрени в укривателство на забягналите, и то без да вземат ограничения, най-малко това да стане покрито. Това основало доста неприятни настроения. Необходимо ще е да се смени околийския шеф, който смятат също отговорен за тази преживелица, тъй като не я е предотвратил “, написа Филов.
Видимо случилото се за министър-председателя е „ несъобразителност “ и като че ли няма нищо срещу това, стига „ това да стане покрито “.
След края на българската власт
След войната ръководителят на акцията полк. Апостолов е предаден от новата отечественофронтовска власт в Скопие. Пред „ национален съд “ в Кавадарци той не се признава за отговорен. По думите му имал информация, че юношите и девойките са били хванати въоръжени в гората като партизани, а не че са задържани по къщите им. Осъден е на гибел и разстрелян. От „ национални съдилища “ са наказани на гибел и Д. Раев, Б. Жеглов, А. Богданов, Б. Костов, П. Опреков.
Едва след войната се провежда и същинско заравяне на убитите младежи. Семействата им сами разкопават костите, измиват ги в реката Луда Мара и в дребни ковчежета ги погребват в местността Моклище. През 1961 година е открит паметник-костница на 12-те. През 1963 година се прави и трето заравяне на мястото, където през днешния ден е ситуиран огромен монумент. На самото място, където са осъществени убийствата, са посадени 12 явора. Днес в региона на самата екзекуция има по-малък монумент.
Македонският роман
В първите месеци и години след изтласкването на нацистките войски от Вардарска Македония към момента реториката за нещастието във Ваташа се помества в роман, ориентиран против политиката на формален Берлин и София, против „ фашистката окупация “. В песни и други творби убийците са „ кръвници “, „ джелати “ и „ фашисти “. Постепенно в хода на годините „ младенците от Ваташа “ са вкарани в тактиката за описване на битката за „ тази земя на Тито “, против „ фашисткият окупатор “. И въпреки всичко, дълги години за стореното не се приказва като за дело на „ българиТЕ “ - нещо което очевидно се появява по-късно.
Обикновено се изкривяват претекстовете на дейностите на българските управляващи, които в същото време са най-вече военнополитически и идеологически, а не етнонационални. Дори и от разказите на оживелите девойки не може да се заключи, че спорът, най-малко по това време, има ясно обрисуван и застинал междунационален профил.
Пропуска се, че сходни акции има и на територията на довоенните граници на България, какъвто е случая от 20 декември 1943 година с шестте деца от Ястребино в Северна България – Стойне на 6 години, Иван на 9, Надежда на 12, Димитринка на 11, близначките Ценка и Цветанка на 13.
Твърде постоянно в македонския роман се икономисва присъединяване на локални хора в акцията и в заповедите за убийството на младите. Когато въпреки всичко се спомене, че към 40 до 60% от бойците в полковете на разположената във Вардарска Македония Пета българска войска са били локални, се акцентира по какъв начин те са принудително привлечени. Това може би е и причина да се отбелязва, че въпреки всичко не всички бойци са желали да стрелят при командата „ Огън! “
Напоследък нещастието от Ваташа се употребява за насъскване на публиката против „ фашистките български сили “.
За разлика от първите следвоенни десетилетия, в последно време, при изостряне на българо-македонските връзки, нещастието от Ваташа се употребява за насъскване на публиката против „ фашистките български сили “ и като удостоверение за „ кръвожадността на българските сили “ и „ свирепостта на българските фашисти “. Разбира се, постоянно разказа минава и в нещо сторено просто от „ българиТЕ “.
Подобно на метода, по който в българския народен разказ произшествия през османския интервал (например нещастието в Батак) се употребяват за показване на трайна и непроменима характерност на цялостен един петвековен интервал на „ турско иго “, разстрелът от Ваташа би трябвало да въплъщава всекидневието в окупирана Македония през интервала 1941-44 година
Неслучайно тези, които през юли 2017 година бяха срещу политиката на Зоран Заев и контракта с България, най-често се позоваваха на случилото се във Ваташа, което се разглеждаше от тях като знак на България и на отношението на българите към македонците.
След подписването на контракта, макар забележимата инерция и мощните останки от югославската и комунистическата рамка на интерпретация, избрани кръговете към СДСМ (партията, тръгнала от някогашните комунисти) се стремят да приказват за „ фашизма “ и „ окупацията “, като заобикалят определението „ български “. За сметка на това среди към опозиционното ВМРО-ДПМНЕ и партията „ Левица “ настойчиво приказват за „ българското кръвопролитие “ и „ българският фашистки окупатор “. От македонската съпротива валят даже закани към ръководещите: „ Вижте добре момчетата от Ваташа и преговаряйте “.
Някои кръгове в Северна Македония схващат обаче, че сходно говорене освен опростява и прави черно-бяла историческата картина, само че е и път за на никое място. Ето за какво измежду демократични издания, както и среди свързани със остарялото Вътрешна македонска революционна организация от 90-те години, стартира да се приказва и за това по какъв начин и в този случай, както и като цяло в Македония през тези години, и в българската армия, и в полицията, са били ангажирани доста локални хора.
Други издания загатват за българския случай с децата от Ястребино. Това не понижава, несъмнено, отговорността на тогавашната българска власт и политика, само че несъмнено попречва злоупотребата със събитието за откровена антибългарска агитация. В този дух македонски медии даже дадоха естрада за интерпретация на събитието от Петър Колев и даже от Красимир Каракачанов.
Българският роман
За разлика от Северна Македония, където за Ваташа знае всеки, в България осведомените са малцината интересуващи се от македонската тематика. Българският роман е по този начин проведен, че оптимално да разтовари отговорността на българската власт и войска за случилото се.
Българската страница в Уикипедия приказва за „ 12 млади комунисти “. Изтъква се още по какъв начин юношите и девойките не са единствено ятаци, само че и се готвят да се причислят към „ комунистическата опозиция “. В този смисъл, посредством регистриране в ревизионистичния български роман от последните десетилетия, принадлежността на младите към комунистическата опозиция се трансформира в самобитен прийом за опрощение на тяхното ликвидиране без съд и присъда. Тактично се пропуща още, че въпреки и със доста присъединяване на леви и комунисти, съпротивата в Македония напълно не е единствено комунистическа.
Не е изненада в българския роман подчертаването, че наредилият разстрела полк. Апостолов е от Крива Паланка, само че без да се прецизира, че е приключил българско военно учебно заведение и е български офицер, социализиран напълно в България. В този смисъл отговорността за стореното няма по какъв начин да не се трансферира върху тогавашната българска войска.
Отново по тази линия се акцентира по какъв начин тогава „ 40 до 60 % “ от бойците в разположената във Вардарска Македония Пета войска са локални новобранци. Заедно с това се акцентира по какъв начин „ локални фрагменти “ са и „ огромна част от чиновниците на българската полиция “. И в този случай имаме неизказан опит за оневиняване на българската публична политика или държанието на хора носещи български униформи, доколкото са „ тамошни “ и се разпознават като българи, било от боязън, било и по откровено разбиране.
Не се пропуща, че селският преподавател във Ваташа, който идва от довоенните граници на Царството, се пробва да отбрани младежите и девойките, само че е отхвърлен от българските управляващи по време на разпитите.
Не на последно място, не без съображение, случката се преглежда като част от сходни произшествия станали и в довоенните територии на България. Също не е незначителен и аргументът, че убитите са екзекутирани не като македонци, а като свързани с въоръжената опозиция, каквато има и на територията на довоенна България.
Как е през днешния ден?
Напоследък в Република Северна Македония побоят над Кристиян Пендиков и обвиняванията на публична София по време на служебното държавно управление на Гълъб Донев накараха даже президента Стево Пендаровски да призове българското държавно управление за опрощение.
Самата македонска съпротива с още по-голяма примамка подхвана тематиката за „ българските фашистки обичаи на пукотевица, принуждение и погроми “.
Историята във Ваташа от 16 юни 1943 година продължава да бъде значима за македонския разказ за жертвите на „ българската фашистка окупация “.
Един паралел с надалеч по-малката тежест, която се отдава на разстреляната от комунистическите управляващи на 13 август 1951 година,, е прекомерно индикативен.
В същото време, в последно време част от историческите среди в България мощно застават зад политиката на премиера Богдан Филов, игнорирайки необятната в страната (поне това е позицията на съпредседателя на българската страна на историческата комисия Ангел Димитров). Всичко това в допълнение затруднява така и така обтегнатите през последните години връзки.
Пътят към усмиряване и помиряване минава през признание на виновността за нещастията и преди, и след 1945 година Тази година, по отношение на 80 годишнината от събитието, българската част от основания предходната година Клуб за българо-македонско другарство провежда поклонение на паметника на убитите младежи във Ваташа.
* Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
На 16 юни 1943 година рано сутринта в механата на македонското село Ваташа са задържани и изведени младежи. Наредени са в колона по двама. Тръгват изнемощели, гладни и жадни в юнската горещина.
В колоната са Перо Видев на 15 години, Ванчо Гурев на 19, Данко Давков, Илчо Димов, Ристо Гьондев, Герасим Матаков, Пане Мешков и Пане Джунов на 18, Блаже Ицев и Диме Чекоров на 20, Ферчо Попгеоргиев на 26 години, Васо Хаджийорданов на 28 години. На към десетина метра зад тях крачат четири девойки от селото. Те са Невена Хаджийорданова, Стева Ампова, Ката Ицева и Павлина Касапинова.
Около пладне единият от водещите ги военни, поручик Борис Костов, подрежда на колоната да спре в местността Дулово долче, край реката Луда Мара. Бледи и изнемощели юношите и девойките остават на място. Поручикът, дружно с полицейският шеф на Кавадарци, подофицерът Петко Опреков и други сътрудници отиват на страна и стартират да шушукат между тях. Заповядват на младежите да се съберат близо един до различен с цел да им бъде направена снимка.
По някои сведения поручик Костов се пробва да подреди на девойките да отидат при момчетата, но полицейският шеф Петко Опреков и Борис Жеглов, заместник-началник по сигурността на полицейското ръководство в Щип, се опълчват защото това не било планувано в дадената им авансово заповед и лист от полк. Любен Апостолов, пълководец на 56-ти пехотен Велешки полк.
Усещайки какво се готви, Васо Попйорданов, завчас побягва, бързо последван от двама други младежи – Диме Чекоров и Герасим Матаков.
Чува се зов „ Стреляйте! “ и стартира страшна стрелба с картечници, пушки и револвери. Изсипва се дъжд от патрони, който провокира повдигането на пушилка. Поразените тела на младежите падат едно до друго. Четирите девойки са застинали и в потрес. Войниците тръгнали да преследват тримата бегълци удостоверяват, че са ги умъртвили. Онези от телата, които показват знаци на живот, са убити.
Момичетата гледат труповете на убитите си братя и приятели. Краката им се подкосяват от напрежението и те падат на земята. По техни свидетелства военните са се сдобили след разстрела и с часовниците на тези от момчетата, които са имали такива. На девойките е подредено да се върнат назад във Ваташа.
След известно време цялото село се събира на мястото на разстрела. Край всяко мъртво тяло се струпват неговите близки и родственици. В общ, небрежно изкопан гроб се слагат всички трупове. Подлагат яворови клончета изпод, като със същите покриват и мъртвите.
В навечерието на убийствата
Добре знае се, че първичното посрещане с цветя на българската войска във Вардарска Македония през април и май 1941 година бързо се сменя съгласно български полицейски документи с против българската власт. “ Макар и прекомерно надалеч от мащабите, присъщи за други райони на някогашна Югославия, съпротивата е реалност и е очевидно по-значима от тази в старите лимити на царството.
Извършените убийства без съд и присъда са част от почнала на 7 юни 1943 година атака на българската власт против партизанската опозиция.
Извършените убийства без съд и присъда са част от почнала на 7 юни 1943 година атака на българската власт против партизанската опозиция. Насочена е към цивилното население, което ѝ сътрудничи. Участват три полка от българската войска - Велешки, Битолски и Прилепски, както и елементи на българската полиция от Тиквешията и Гевгелийско. Всички те са под командата на полк. Любен Апостолов - български офицер, от дълго време живеещ в България, само че родом от Крива паланка.
Към 14 юни полицейските ограничения се ускоряват. На 15 юни в Кавадарци и близкото тиквешко село Ваташа е въведен вечерен час. Тук са към този момент и регионалният шеф на Скопие Димитър Раев, както и от началника на тамошната регионална полиция Асен Богданов. След среднощ е направена обсада на селото. По улиците стартират да се движат въоръжени патрули. На избрани места са сложени картечни гнезда.
Ето за какво и в злокобното утро на 16 юни 1943 година никой не напуща село Ваташа и не отива на работа. Полицейският шеф Борис Жеглов предава на полк. Апостолов лист на 13 младежи и 4 девойки, за които има данни, че са открили връзка с партизаните.
В ранните часове на 16 юни отряд от българската войска и елементи от българската полиция правят първите арести. Арестуваните младежи и девойки са отведени в селската кръчма. Подложени са на разпит, тормоз и побой. В краят на полицейския разпит са освободени един юноша и госпожица. Остават 12 младежи и 4 девойки.
След убийствата
Бруталността на случилото се край Ваташа не може да бъде подмината. Тя довежда до яд измежду локалното население. Ето за какво съгласно някои сведения още в края на юни 1943 година в селото са изпратени кмета на Скопие Спиро Китинчев и журналиста Данаил Крапчев , родом от Прилеп. На площада в Кавадарци ги посреща ядосана навалица. Установяват роля в случая на зам.-околийския шеф Крум Камчев .
Китинчев отпътува за София и излага случилото се пред министъра на вътрешните работи Петър Габровски, както и пред министъра на войната Никола Михов. Той оповестява още за настояването на локалното население Камчев да бъде уволнен, а другите забъркани да бъдат осъдени. Единствената последица обаче остава, че Камчев е изместен от Кавадарци.
Почти месец след събитието, на 9 юли 1943 година, за него написа в дневника си и министър председателят Богдан Филов.
„ В Кавадарци болният въпрос е също с избягалите младежи. Тук при Витолище военните са имали нетактичността да разстрелят 12 души младежи, подозрени в укривателство на забягналите, и то без да вземат ограничения, най-малко това да стане покрито. Това основало доста неприятни настроения. Необходимо ще е да се смени околийския шеф, който смятат също отговорен за тази преживелица, тъй като не я е предотвратил “, написа Филов.
Видимо случилото се за министър-председателя е „ несъобразителност “ и като че ли няма нищо срещу това, стига „ това да стане покрито “.
След края на българската власт
След войната ръководителят на акцията полк. Апостолов е предаден от новата отечественофронтовска власт в Скопие. Пред „ национален съд “ в Кавадарци той не се признава за отговорен. По думите му имал информация, че юношите и девойките са били хванати въоръжени в гората като партизани, а не че са задържани по къщите им. Осъден е на гибел и разстрелян. От „ национални съдилища “ са наказани на гибел и Д. Раев, Б. Жеглов, А. Богданов, Б. Костов, П. Опреков.
Едва след войната се провежда и същинско заравяне на убитите младежи. Семействата им сами разкопават костите, измиват ги в реката Луда Мара и в дребни ковчежета ги погребват в местността Моклище. През 1961 година е открит паметник-костница на 12-те. През 1963 година се прави и трето заравяне на мястото, където през днешния ден е ситуиран огромен монумент. На самото място, където са осъществени убийствата, са посадени 12 явора. Днес в региона на самата екзекуция има по-малък монумент.
Македонският роман
В първите месеци и години след изтласкването на нацистките войски от Вардарска Македония към момента реториката за нещастието във Ваташа се помества в роман, ориентиран против политиката на формален Берлин и София, против „ фашистката окупация “. В песни и други творби убийците са „ кръвници “, „ джелати “ и „ фашисти “. Постепенно в хода на годините „ младенците от Ваташа “ са вкарани в тактиката за описване на битката за „ тази земя на Тито “, против „ фашисткият окупатор “. И въпреки всичко, дълги години за стореното не се приказва като за дело на „ българиТЕ “ - нещо което очевидно се появява по-късно.
Обикновено се изкривяват претекстовете на дейностите на българските управляващи, които в същото време са най-вече военнополитически и идеологически, а не етнонационални. Дори и от разказите на оживелите девойки не може да се заключи, че спорът, най-малко по това време, има ясно обрисуван и застинал междунационален профил.
Пропуска се, че сходни акции има и на територията на довоенните граници на България, какъвто е случая от 20 декември 1943 година с шестте деца от Ястребино в Северна България – Стойне на 6 години, Иван на 9, Надежда на 12, Димитринка на 11, близначките Ценка и Цветанка на 13.
Твърде постоянно в македонския роман се икономисва присъединяване на локални хора в акцията и в заповедите за убийството на младите. Когато въпреки всичко се спомене, че към 40 до 60% от бойците в полковете на разположената във Вардарска Македония Пета българска войска са били локални, се акцентира по какъв начин те са принудително привлечени. Това може би е и причина да се отбелязва, че въпреки всичко не всички бойци са желали да стрелят при командата „ Огън! “
Напоследък нещастието от Ваташа се употребява за насъскване на публиката против „ фашистките български сили “.
За разлика от първите следвоенни десетилетия, в последно време, при изостряне на българо-македонските връзки, нещастието от Ваташа се употребява за насъскване на публиката против „ фашистките български сили “ и като удостоверение за „ кръвожадността на българските сили “ и „ свирепостта на българските фашисти “. Разбира се, постоянно разказа минава и в нещо сторено просто от „ българиТЕ “.
Подобно на метода, по който в българския народен разказ произшествия през османския интервал (например нещастието в Батак) се употребяват за показване на трайна и непроменима характерност на цялостен един петвековен интервал на „ турско иго “, разстрелът от Ваташа би трябвало да въплъщава всекидневието в окупирана Македония през интервала 1941-44 година
Неслучайно тези, които през юли 2017 година бяха срещу политиката на Зоран Заев и контракта с България, най-често се позоваваха на случилото се във Ваташа, което се разглеждаше от тях като знак на България и на отношението на българите към македонците.
След подписването на контракта, макар забележимата инерция и мощните останки от югославската и комунистическата рамка на интерпретация, избрани кръговете към СДСМ (партията, тръгнала от някогашните комунисти) се стремят да приказват за „ фашизма “ и „ окупацията “, като заобикалят определението „ български “. За сметка на това среди към опозиционното ВМРО-ДПМНЕ и партията „ Левица “ настойчиво приказват за „ българското кръвопролитие “ и „ българският фашистки окупатор “. От македонската съпротива валят даже закани към ръководещите: „ Вижте добре момчетата от Ваташа и преговаряйте “.
Някои кръгове в Северна Македония схващат обаче, че сходно говорене освен опростява и прави черно-бяла историческата картина, само че е и път за на никое място. Ето за какво измежду демократични издания, както и среди свързани със остарялото Вътрешна македонска революционна организация от 90-те години, стартира да се приказва и за това по какъв начин и в този случай, както и като цяло в Македония през тези години, и в българската армия, и в полицията, са били ангажирани доста локални хора.
Други издания загатват за българския случай с децата от Ястребино. Това не понижава, несъмнено, отговорността на тогавашната българска власт и политика, само че несъмнено попречва злоупотребата със събитието за откровена антибългарска агитация. В този дух македонски медии даже дадоха естрада за интерпретация на събитието от Петър Колев и даже от Красимир Каракачанов.
Българският роман
За разлика от Северна Македония, където за Ваташа знае всеки, в България осведомените са малцината интересуващи се от македонската тематика. Българският роман е по този начин проведен, че оптимално да разтовари отговорността на българската власт и войска за случилото се.
Българската страница в Уикипедия приказва за „ 12 млади комунисти “. Изтъква се още по какъв начин юношите и девойките не са единствено ятаци, само че и се готвят да се причислят към „ комунистическата опозиция “. В този смисъл, посредством регистриране в ревизионистичния български роман от последните десетилетия, принадлежността на младите към комунистическата опозиция се трансформира в самобитен прийом за опрощение на тяхното ликвидиране без съд и присъда. Тактично се пропуща още, че въпреки и със доста присъединяване на леви и комунисти, съпротивата в Македония напълно не е единствено комунистическа.
Не е изненада в българския роман подчертаването, че наредилият разстрела полк. Апостолов е от Крива Паланка, само че без да се прецизира, че е приключил българско военно учебно заведение и е български офицер, социализиран напълно в България. В този смисъл отговорността за стореното няма по какъв начин да не се трансферира върху тогавашната българска войска.
Отново по тази линия се акцентира по какъв начин тогава „ 40 до 60 % “ от бойците в разположената във Вардарска Македония Пета войска са локални новобранци. Заедно с това се акцентира по какъв начин „ локални фрагменти “ са и „ огромна част от чиновниците на българската полиция “. И в този случай имаме неизказан опит за оневиняване на българската публична политика или държанието на хора носещи български униформи, доколкото са „ тамошни “ и се разпознават като българи, било от боязън, било и по откровено разбиране.
Не се пропуща, че селският преподавател във Ваташа, който идва от довоенните граници на Царството, се пробва да отбрани младежите и девойките, само че е отхвърлен от българските управляващи по време на разпитите.
Не на последно място, не без съображение, случката се преглежда като част от сходни произшествия станали и в довоенните територии на България. Също не е незначителен и аргументът, че убитите са екзекутирани не като македонци, а като свързани с въоръжената опозиция, каквато има и на територията на довоенна България.
Как е през днешния ден?
Напоследък в Република Северна Македония побоят над Кристиян Пендиков и обвиняванията на публична София по време на служебното държавно управление на Гълъб Донев накараха даже президента Стево Пендаровски да призове българското държавно управление за опрощение.
Самата македонска съпротива с още по-голяма примамка подхвана тематиката за „ българските фашистки обичаи на пукотевица, принуждение и погроми “.
Историята във Ваташа от 16 юни 1943 година продължава да бъде значима за македонския разказ за жертвите на „ българската фашистка окупация “.
Един паралел с надалеч по-малката тежест, която се отдава на разстреляната от комунистическите управляващи на 13 август 1951 година,, е прекомерно индикативен.
В същото време, в последно време част от историческите среди в България мощно застават зад политиката на премиера Богдан Филов, игнорирайки необятната в страната (поне това е позицията на съпредседателя на българската страна на историческата комисия Ангел Димитров). Всичко това в допълнение затруднява така и така обтегнатите през последните години връзки.
Пътят към усмиряване и помиряване минава през признание на виновността за нещастията и преди, и след 1945 година Тази година, по отношение на 80 годишнината от събитието, българската част от основания предходната година Клуб за българо-македонско другарство провежда поклонение на паметника на убитите младежи във Ваташа.
* Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Източник: svobodnaevropa.bg
КОМЕНТАРИ