80 години от свалянето на блокадата на Ленинград. 900 ДНИ ПОБЕДА НА ДУХА
Преди 80 години бе снета блокадата на Ленинград – фашисткия обръч на гибелта, който не съумя да пречупи града
В летописите на Великата отечествена война блокадата на Ленинград е едно от най-ужасяващите и най-героичните събития, претърпени от съветския народ през Втората международна война. Величественият град на река Нева, издигнат от Петър І през 1703 година, е затворен на 8 септември 1941 година в компактен обръч от хитлеровите войски. Ленинград и покрайнините му – 5000 кв. км, се оказват отрязани от света. Фронтът минава на 4 км от популярния Кировски цех и на 16 км от Зимния замък. Фюрерът заповядва Ленинград да бъде заличен от лицето на земята и жителите му – изтребени до крайник.
На 18 януари 1943 година е пробита блокадата на Ленинград след обсадата от хитлеровите войски, траяла близо 900 дни. А на 27 януари 1944 година немската чума е дефинитивно отхвърлена на стотици километри от Ленинград. И до през днешния ден думата блокадник, т.е. ленинградчанин, претърпял блокадата, е знак, пред който жителите на цяла Русия коленичат. В блокадата на Ленинград умират повече хора от общия общ брой на военните и цивилни жертви на Англия и Съединените щати, взети дружно – над 1 000 000 души.
Първоначалният проект на Хитлер е бил да „ изравни града със земята “, като го превземе и унищожи допустимо най-бързо – още през есента на 1941 година Когато обаче против него се възправят непоколебимите бранители на Ленинград, е взето решение да бъде стегнат до дъно обръчът на блокадата. Започва ужасяващата гладна зима на 1941-1942 година, при минус 42 градуса, без отопление, без вода, без храна. Време, в което в Ленинград e можело да се видят разгласи: „ Заменям роял за 200 грама самун “. Мъжете са на фронта, дами и деца работят в Кировския цех, създават танкове…
За интервала на блокадата по града са изсипани към 150 хиляди снаряда и над 107 хиляди бомби. Гладът коси хората на всички места – по улиците, в предприятията, в домовете. Измират цели фамилии. Погребвани са хора всекидневно – от 3 до 10 хиляди дневно. Погребват ги в големи всеобщи гробове-траншеи на Пискарьовското гробище. Само там има 186 приятелски могили, в които са положени 420 000 поданици на града, починали от апетит, бомби и обстрели, и 70 000 воини, бранители на Ленинград.
Първите жертви от апетит в Ленинград са през ноември 1941 година Градът не е бил запасен с задоволително храна, когато немците отрязват пътя до Голямата земя. Руснаците съумяват да изтеглят единствено някои фабрики, дами и деца, учени, актьори. При блокирането на града в него остават близо 2 млн. души. А популярните Бадаевски хранилища, където се съхранявали продоволствията, са разрушени до основи от немските бомби. Месеци наред хора са ходели там да събират пръст със смесена в нея горяла захар, която след пресяване пиели с топла вода.
Единствената връзка остава Ладожкото езеро („ Пътят на живота “), през чиито ледове с камиони – под пъклен обстрел от въздуха, се вършат опити да се доставя самун в блокирания град, естествено в извънредно незадоволителни количества. Месеците до март 1942 година са най-страшните. На служащите в Кировския цех, който от самото начало на блокадата продължава да създава танкове, се раздават с купони по 250 гр. самун на ден – клисав, с малко брашно и доста примеси. На всички останали поданици – по 125 грама. И нищо друго. На воините, отбраняващи подстъпите към Ленинград – по 500 грама.
За зла орис, тогавашната зима се оказва най-суровата от доста десетилетия. Термометърът пада за месеци под минус 32 градуса. Прекъснат е токът, водопроводите, замира превозът, улиците са задръстени от снежни преспи. Хората се греят с печки, в които горят всичко – от мебелите до книгите. Впрочем, от кориците на книгите варят чорба за децата, а от лепилото по мебелите – желе… Вода питерци носят от Нева или топят сняг. Всеки ден от апетит и при обстрели умират десетки хиляди хора. И през днешния ден, като удостоверение за тези безумни дни и нощи, на Невски проспект е непокътната една от табелите: „ Граждани, при артилерийски обстрел тази страна на улицата е най-опасна “.
Огромни вреди са нанесени на блестящите дворци и паметници на Ленинград – през днешния ден възобновени до един. Част от скулптурите от златните фонтани в Петерхоф са били зарити в земята, голямата централна фигура на Самсон обаче е потърпевша мощно дружно с Петродвореца, възобновена е през 1947 година Знаменитият монумент на Петър І „ Медният конник “ е бил укрит под чували с пясък и специфични щитове. От предградията на Ленинград немците разграбват каквото могат, отмъкват даже популярната Кехлибарена стая от Екатерининския замък в Царское село (преди 3 години бе възобновена изцяло).
Големият другар на България акад. Дмитрий Лихачов в книгата си „ Спомени “ написа: „ Човешкият разум умираше финален. Ако ръцете и краката отхвърлят да ти служат, в случай че пръстите към този момент не могат да закопчаят копчетата на палтото, в случай че човек няма сили да прикрие уста с шала, в случай че кожата към устата е потъмняла и лицето наподобява на череп на труп с озъбена предна челюст, мозъкът продължава да работи. Хората пишеха дневници и имаха вяра, че ще съумеят да живеят най-малко още ден “. Добре е прочут дневникът на дребната Таня Савичева, която на 9 листчета записва поредно дните на гибелта на околните си – бабата, двама чичовци, майка й, брата и сестра й. И написва най-после: „ Савичеви умряха. Умряха всички. Остана единствено Таня “. Самата Таня е била евакуирана след май 1942 година, само че лекарите не са могли да спасят живота й след провалите от така наречен Ленинградска дистрофия. В началото на 2011 година бяха разкрити десетки сходни дневници на блокадници.
А който е чел „ Блокадна книга “ на Даниил Гранин, не може да не настръхне от описанието на реката, когато стартира да се топи ледът през април и май на 1942 година и мътните води понасят десетки трупове през града. Страшни свидетелства за човешката болежка, за физическия и психическия смут, които времето не може да заличи. Огромната част от жертвите – 640 000 души, са заровени в приятелски могили на повърхност от 25 ха в Пискарьовското гробище – ужасно място на паметта. Останалите са заровени в други градски гробища.
Но макар целия смут градът не се предава. Ленинградци знаят, че би трябвало да победят. Защото рухването на Питер би означавало Хитлер да освободи цялата си налична военна мощ и да я хвърли в интервенция „ Тайфун “ – завземането на Москва. Това би обърнало хода на войната въобще. Боевете край Ленинград не престават от самото начало на блокадата, до първия й пробив при близкия Шлиселбург на 18 януари 1943 година и окончателното освобождение на Ленинград на 27 януари 1944 година През цялото време работят на цялостни обороти заводите – мъже, дами и юноши припадат от безсилие, само че не напущат работните си места. Край танковите заграждения и барикадите по улиците дежурят патрули. Работят градските и медицинските служби, вършат се стационари за избавяне на децата и… учените! Нито за ден не стопира работа ленинградското радио. Въпреки блокадата, продължава културният живот – работят театри и кина, музеи, огромните библиотеки, вършат се даже джазови концерти!
Жертвите
Преди войната Ленинград е имал 3 200 000 поданици. От есента на 1941 година до май 1942 година са евакуирани към 1 500 000 души. При пререгистрацията на паспортите през юли 1942 година Управлението на милицията на Ленинград регистрира: 775 364 поданици. През януари и февруари 1942 година на всеки 1000 души са починали 558. Загинали единствено в първата година на блокадата: 924 636 души. От тях – 97% умрели от апетит и 3% при бомбардировки. Общият брой на жертвите за годините на блокадата е към 1 100 000 души.
Блокадата продължава 872 дни и нощи. Известна е като „ 900-те дни обсада на Ленинград “. За всеобщ подвиг и геройство през май 1945 година Ленинград получава най-висшето звание – Град-герой.
Но дано чуем гласа на самите ленинградци, тези, които са водили дневници по време на страшната зима на 1941-1942 година Тези дневници са значими за нас, не за мъртвите.
Юра Рябинкин , 16 години:
Когато задрямвам, всяка нощ виждам в съня си самун, масло, картофи. А преди този момент е мисълта, че след 12 часа нощта ще си отиде и ще изям залък самун. Всеки ден ме доближава към самоубийството. Изход няма. Глад. Страшен апетит. Знам, че в случай че някой ми предложи отрова, от която се умира без мъчения, бих я взел. Няма да мога да завърша този дневник и да напиша на последната страница „ край “. Някой различен ще напише думата „ гибел “. А аз толкоз буйно желая да пребивавам, да имам вяра, да усещам!
Умира през януари 1942 година
Боря Капранов , 16 години:
Гробищата са задръстени, ковчези няма, има дълги опашки от хора с покойници, увити в плат. Много хора умират, живите едвам вървят. Едва повличам крайници, едвам вдишвам. Ще оцелея ли в този пъкъл?
Умира през февруари 1942
Лена Мухина, 16 години:
Сърцето ми се къса, когато си припомням за мама. Мамичко, ти не устоя, почина, умря. Отслабваше с всеки ден, само че – нито една сълзичка, нито едно недоволство, ни вопъл, гледаше да ободриш мен… тя по този начин и не пристигна в схващане, умря безшумно, аз даже не забелязах, въпреки че седях до нея. Така е с всички, които умират от безсилие.
Ирина Зеленская :
Хората падат и умират, както вървят. В къщата са насъбрани 5-6 натрупа, никой няма желание и сили да ги погребва.
Израил Назимов:
Хората падат на улицата, безшумно и покорно, умират сами у дома. Появи се нов термин – „ алиментарна дистрофия “. А какво да вършим с децата? Много майки губят възприятието си за майчинство. Безропотни, беззащитни, те не се борят за живот и умират. Трупове, трупове, трупове. Навсякъде са – по улиците, по площадите, по балконите и мазетата, в домовете и входовете, към вратите, в ями. Навсякъде. За погребение към този момент никой и не мисли, увиват мъртвеца в парцали и го влачат към моргата, или напряко го оставят на улицата. Ако някой прочете един ден това, няма да повярва на тези диви обстоятелства, чиито очевидци сме ние.
Лев Ходорков:
При Дома на Червената войска замръзва неприятно облечено момченце на към 8 години. Вика: мама, мама. Никой не обръща внимание. Сърцето ми ще се пръсне, като виждам какво става. Златни хора умират. Майсторът се обеси от апетит. Замръзващи гладни дами вият, на сутринта лежат мъртви.
Татьяна Великотная:
Вчера четох през целия ден книга за декабристите. Предварително я скъсах на две, тъй като не съм в положение да държа в ръце тежестта на цялата книга.
Умряла на 1 април 1942
Елена Скрябина:
Смъртта семейства из града. Хората умират и умират. Днес на улицата пред мен вървеше човек, едвам движеше крайници. По едно време се спря до една пряспа, отпусна се, постепенно стартира да се плъзга надолу. Когато приближих, към този момент беше починал. Всички са толкоз изтощени от апетит, че не се съпротивляват на гибелта. Смърт – на всяка крачка, към този момент никому не прави усещане. В 7 часа вечерта се развихри неистова зенитна пукотевица. Немците летяха доста ниско, обхванати в дима от разрушенията. През нощта от 2 до 4 ч. отново пристигнаха – доста самолети.
Александр Болдирев :
Хляб отново няма, единствено кучи мраз и покойници. Студът е под 30 градуса, никой не чисти снега. В хлебарницата ми дадоха в 11 ч. самун с купони – по 125 грама за мен и мама. В този самун брашното е не повече от 50%, останалото е хартия и някакви примеси. Мама постави на печката вода да заври, вместо чай. На улицата съседи возеха с шейни покойници, привързани с шнур. ще ги извозят през Нева, по Охтинския мост към Пискарьовското гробище. Никой не плаче и не беседва. Нямам сили да виждам повече това. Сега лежим с мама в креватите и слушаме радио, предават чудна симфонична музика.
Колесникова И.П.:
Дядо беше доста висок, наедрял. Все искаше баба да свари фикуса, който стои до леглото му. Тя дълго отхвърляше, само че след това го свари. А той го изяде и сподели „ Сега към този момент ще заспя “. Дядо умря на другия ден. Ние с баба го сложихме на шейната и го закарахме до мястото, където струпват всички мъртви. Останахме единствено с баба двете. Печката не гори, към този момент всичко изгорихме, и книгите. Сложихме на прозорците плътна хартия и одеяла, да не се вижда светлинката от газеника. Немците където видят светлина, бомбардират. Спим с баба облечени на едно легло, с цел да е по-топло. Но сутринта видях, че не мърда, мъртва е.
Миндель И.:
Вече е 1942 година Отвориха учебните заведения, събраха децата, които са още живи, само че гладът продължава да прави подлото си дело. Когато видяха, че загивам, бойците се отхвърлиха от своята дажба и ми я дадоха – бяха трима матроси и едно момиче. Нисък реверанс пред тези хора. В тези времена да дадеш някому един сухар е подвиг на душата и тялото.
Първият успех на хуманизма над нацизма
На 9 август 1942 година светът е покъртен – в блокирания от немците недохранен град е изпълнена Ленинградската симфония на Шостакович. Концертът в Ленинградската филхармония – на 355-ия ден от блокадата, и до през днешния ден е повече от легенда, а в своето време той изумява света като знак на несъкрушимия дух на жителите и бранителите на града. Не знам до каква степен някои през днешния ден, изключително младите, могат да си показват какво значи най-тежката зима на блокадата – 1941-1942 година, когато на открито е минус 42 градуса, немците бомбардират непрестанно града, на всеки гражданин се раздават единствено по 125 грама самун дневно, стотици хиляди ленинградци умират от мраз и апетит, а живите нямат сили да извозват шейните с трупове…
На 9 август 1942 година – в деня, когато Хитлер е възнамерявал да превземе града на Петър Велики, да пирува в хотел „ Астория “ против Исаакиевския събор и сетне да съпостави Ленинград със земята, полуживите му жители се възправят от небитието, събират се още живите музиканти от Ленинградския научен симфоничен оркестър и в препълнената зала на филхармонията зазвучават тръбните звуци на Седмата симфония на Дмитрий Шостакович. „ Ленинград е жив “, гърми по всесъюзното радио гласът на Левитан, немците на близкия фронт, потресени, чуват музиката от високоговорителите, целият свят слуша занемял Ленинградската симфония – триумфа на хуманизма над нацизма. Нотите на симфонията обикалят половината свят, след броени дни стигат до Лондон и концертното им осъществяване там повдига духа и на англичаните.
„ С още една съседка знаехме, че няма да ни стигнат силите да отидем до филхармонията. Под прозореца ми беше закрепен високоговорител и единствено звукът на метронома, отмерващ глухо минутите, ни показваше, че градът е още жив. Изведнъж метрономът млъкна и… след това гръмна неистовата музика. Прегърнахме се и замръзнахме. После разбрахме, че плачем. “ Това ми описа Маря Ивановна, когато доста години по-късно ме черпеше с чай и популярното си сладко от клюква. Обикновена ленинградка, блокадница, работеше като вахтьорша на пропуща на служебния вход в Театъра на Ленсъвета и живееше наоколо, все в същата комуналка от „ тогава “. Самичка, в една стая. Съпругът й бе умрял на Ленинградския фронт, двете й деца умряли от апетит в същата онази страшна зима.
Първите партитури на симфонията Дмитрий Шостакович написа още преди войната. Но същинската работа над най-знаменитото си произведение той стартира през лятото на 1941 година, в блокадния Ленинград. Пише първата и втората част, след това му е заповядано да се изтегля като множеството известни съветски създатели. Довършва симфонията в гр. Куйбишев (Самара), където е и първата й премиера на 5 март 1942 година Партитурата е доставена в Ленинград от аероплан, който съумява да се промуши през блокадата.
Подготовката за концерта стартира още през зимата. Градът и жителите му са под хитлеристка обсада към този момент съвсем година, в ужасяващо положение. Много от професионалните музиканти към този момент са починали или умряли от апетит, високоговорителите оповестяват, че се търсят живи музиканти, докарват валдхорнисти, тромбонисти и цигулари напряко от близката фронтова линия. Решено е, че ще дирижира Карл Елиасберг – единственият диригент, останал към момента жив в града. Започват да събират оживели музиканти. Оказват се единствено 15. И вземат решение: Ленинградската симфония ще бъде изпълнена в Ленинград!
Страшна картина – залитащи от безсилие хора като сенки се движат по улиците към Ленинградската филхармония, влачейки концертни фракове, цигулки, флейти, виолончела. Започват подготовки, на музикантите са обезпечени по 250 гр. самун дневно. За първите подготовки довличат Елиасберг на шейна, тъй като няма сили да върви. Отначало се събират 9 индивида, след това стават повече. И стартират подготовките. Който е видял документалния филм за този популярен концерт, знае по какъв начин хора, наподобяващи на сенки, се възправят от небитието, обличат фраковете(!), застават зад инструментите на сцената и… опнат като струна, Елиасберг подвига диригентската палка. Мъртва тишина. И се раздават ниските звуци на цигулките и виолите.
Така стартира този единствен и най-страшен концерт на всички времена. Звучат страданието, болката, ужасът от войната и най-после – несломимата религия на руските хора в успеха. Тържествено, ужасно и съвсем грубо тържествуване, разтърсващо сводовете на залата. Велика музика, написана с кръв! Не можеш да я заличиш като монумент на бойците от Съветската войска, както през днешния ден мнозина нови фашисти жадуват. „ Музиката е моето оръжие “, декларира Шостакович. Портретът му е поместен на корицата на сп. „ Тайм “ от 20 юли 1942 година
Командващият Ленинградския фронт ген. Говоров от самото начало на концерта поддържа масиран огън против вражеските батареи, с цел да не пречат снарядите им на музиката! Именно тогава за пръв път немците схващат, че са изгубили войната… По думите на популярния цигулар и диригент Давид Ойстрах по време на войната симфонията на Шостакович в действителност е звучала като „ знамение за успеха над фашизма “.
Какъв народ би трябвало да си, с цел да извършиш подобен героизъм на инат на ужаса!
Болката, превърната в мъдрост
„ Идеята да се направи този концерт беше на Елиасберг, ние с него се познавахме. Той изиска по улиците да се сложат афиши, че събира оркестранти. Една друга съседка – тя още се движеше и отиде на концерта, след това ни описа, че от самото начало се е страхувала, че музикантите може да припаднат, облеклата им висели като на окачалка, толкоз били слаби. Обаче царял повсеместен възторг, всичките полилеи светели парадно. Това тогава беше доста впечатляващо за всички, тъй като, с цел да не ни виждат немските бомбардировачи, ние непрекъснато стояхме на мрачно или пък покривахме прозорците с одеяла, с цел да не се вижда светлината и да не ги насочва. Мисля си, че доста ленинградци оцеляха точно поради този концерт – той на всички ни вдъхна нови сили, нов дух, нова религия, ние към този момент знаехме, че немците няма да ни победят. “
Докато разказваше това, Маря Ивановна попи лекичко влагата в края на очите си с крайчеца на бялата завивка. Спомних си думите на ленинградската поетеса Олга Берголц: „ Ние от дълго време не плачем, тъй като нашата тъга е по-голяма от сълзите. “ И от този вопъл, и от така непосредствения жест на Маря Ивановна почувствах за пръв път какво в действителност значи „ наслада със сълзи на очи “, въпреки че преди този момент бях чувала доста пъти популярната ария „ День победы “.
Когато й гостувах – в комуналната стаичка в постройката против театъра на Ленсъвета в центъра на Ленинград (и тогава го назоваха Питер, през днешния ден е Санкт Петербург), тя постоянно слагаше нещо за ядене на масата, преди да направи мощен ухаещ чай. Започнах да виждам, че някак изключително се отнася към хляба. Никога не оставяше недояден къшей, трохите обираше в шепа и ги лапваше. Хляба държеше завит в бродирана платнена забрадка, а в случай че някое парче бе завъдило мухъл, не го хвърляше, а го пускаше в един трилитров стъклен буркан с особена гъба вътре, която от хляба „ правеше “ домакински мая.
Маря Ивановна беше добра и грижлива към всички. А беше претърпяла най-страшното, което през днешния ден човек не може и да си показа. Била е млада, когато немците отсичат града от света. Цялото й семейство – родителите, братът и сестра й, двете й невръстни деца, умират от апетит при започване на 1942 година Мъжът й умира на Ленинградския фронт. Остава напълно сама. И при други блокадници съм забелязала – у тези хора няма яд, няма омраза; има съчувствие. Само гласът им звучи по-глухо, когато описват за тези месеци. Човешката памет не не помни нанесените тежки контузии, само че очевидно е способна да ги трансформира в мъдрост…
***
Сега в нашия следващ злощастен парламент и в незаконното държавно управление на сглобката десните гневни хулят Русия във връзка и без мотив, само че желая да ги попитам – по кое време ще упоменат най-малко, че блокадата на Ленинград е геноцид? Няма да го упоменат, в противен случай – ще пренаписват още историята, тъй като им е заповядано българските ученици да не чуват в учебно заведение нищо положително за Русия. Проблемът е, че завзелите властта се гърбослагат пред менторите си на драго сърце и хъс. Та още през 1996 година в българския парламент и съд бе позволено да бъдат оправдани топтан нарушителите, вкарали страната ни в Тристранния пакт на Хитлер, наказани от Народния съд по искане на Съединени американски щати, Англия и Съюз на съветските социалистически републики. В учебниците по история бе отстранена думата фашизъм, а антифашистите управниците ни анатемосват като терористи. Доброто е, че към този момент болшинството българи още не са изгубили човешкия си облик.
А в случай че питате мен, изключително след последните изцепки на министъра на войната Тагарев и цялостното безмълвие на така наречен държавно управление, трите опозиционни партии в Народното събрание трябваше да го изоставен неотложно и да се свърши това мракобесие,спуснато над всички ни.
В летописите на Великата отечествена война блокадата на Ленинград е едно от най-ужасяващите и най-героичните събития, претърпени от съветския народ през Втората международна война. Величественият град на река Нева, издигнат от Петър І през 1703 година, е затворен на 8 септември 1941 година в компактен обръч от хитлеровите войски. Ленинград и покрайнините му – 5000 кв. км, се оказват отрязани от света. Фронтът минава на 4 км от популярния Кировски цех и на 16 км от Зимния замък. Фюрерът заповядва Ленинград да бъде заличен от лицето на земята и жителите му – изтребени до крайник.
На 18 януари 1943 година е пробита блокадата на Ленинград след обсадата от хитлеровите войски, траяла близо 900 дни. А на 27 януари 1944 година немската чума е дефинитивно отхвърлена на стотици километри от Ленинград. И до през днешния ден думата блокадник, т.е. ленинградчанин, претърпял блокадата, е знак, пред който жителите на цяла Русия коленичат. В блокадата на Ленинград умират повече хора от общия общ брой на военните и цивилни жертви на Англия и Съединените щати, взети дружно – над 1 000 000 души.
Първоначалният проект на Хитлер е бил да „ изравни града със земята “, като го превземе и унищожи допустимо най-бързо – още през есента на 1941 година Когато обаче против него се възправят непоколебимите бранители на Ленинград, е взето решение да бъде стегнат до дъно обръчът на блокадата. Започва ужасяващата гладна зима на 1941-1942 година, при минус 42 градуса, без отопление, без вода, без храна. Време, в което в Ленинград e можело да се видят разгласи: „ Заменям роял за 200 грама самун “. Мъжете са на фронта, дами и деца работят в Кировския цех, създават танкове…
За интервала на блокадата по града са изсипани към 150 хиляди снаряда и над 107 хиляди бомби. Гладът коси хората на всички места – по улиците, в предприятията, в домовете. Измират цели фамилии. Погребвани са хора всекидневно – от 3 до 10 хиляди дневно. Погребват ги в големи всеобщи гробове-траншеи на Пискарьовското гробище. Само там има 186 приятелски могили, в които са положени 420 000 поданици на града, починали от апетит, бомби и обстрели, и 70 000 воини, бранители на Ленинград.
Първите жертви от апетит в Ленинград са през ноември 1941 година Градът не е бил запасен с задоволително храна, когато немците отрязват пътя до Голямата земя. Руснаците съумяват да изтеглят единствено някои фабрики, дами и деца, учени, актьори. При блокирането на града в него остават близо 2 млн. души. А популярните Бадаевски хранилища, където се съхранявали продоволствията, са разрушени до основи от немските бомби. Месеци наред хора са ходели там да събират пръст със смесена в нея горяла захар, която след пресяване пиели с топла вода.
Единствената връзка остава Ладожкото езеро („ Пътят на живота “), през чиито ледове с камиони – под пъклен обстрел от въздуха, се вършат опити да се доставя самун в блокирания град, естествено в извънредно незадоволителни количества. Месеците до март 1942 година са най-страшните. На служащите в Кировския цех, който от самото начало на блокадата продължава да създава танкове, се раздават с купони по 250 гр. самун на ден – клисав, с малко брашно и доста примеси. На всички останали поданици – по 125 грама. И нищо друго. На воините, отбраняващи подстъпите към Ленинград – по 500 грама.
За зла орис, тогавашната зима се оказва най-суровата от доста десетилетия. Термометърът пада за месеци под минус 32 градуса. Прекъснат е токът, водопроводите, замира превозът, улиците са задръстени от снежни преспи. Хората се греят с печки, в които горят всичко – от мебелите до книгите. Впрочем, от кориците на книгите варят чорба за децата, а от лепилото по мебелите – желе… Вода питерци носят от Нева или топят сняг. Всеки ден от апетит и при обстрели умират десетки хиляди хора. И през днешния ден, като удостоверение за тези безумни дни и нощи, на Невски проспект е непокътната една от табелите: „ Граждани, при артилерийски обстрел тази страна на улицата е най-опасна “.
Огромни вреди са нанесени на блестящите дворци и паметници на Ленинград – през днешния ден възобновени до един. Част от скулптурите от златните фонтани в Петерхоф са били зарити в земята, голямата централна фигура на Самсон обаче е потърпевша мощно дружно с Петродвореца, възобновена е през 1947 година Знаменитият монумент на Петър І „ Медният конник “ е бил укрит под чували с пясък и специфични щитове. От предградията на Ленинград немците разграбват каквото могат, отмъкват даже популярната Кехлибарена стая от Екатерининския замък в Царское село (преди 3 години бе възобновена изцяло).
Големият другар на България акад. Дмитрий Лихачов в книгата си „ Спомени “ написа: „ Човешкият разум умираше финален. Ако ръцете и краката отхвърлят да ти служат, в случай че пръстите към този момент не могат да закопчаят копчетата на палтото, в случай че човек няма сили да прикрие уста с шала, в случай че кожата към устата е потъмняла и лицето наподобява на череп на труп с озъбена предна челюст, мозъкът продължава да работи. Хората пишеха дневници и имаха вяра, че ще съумеят да живеят най-малко още ден “. Добре е прочут дневникът на дребната Таня Савичева, която на 9 листчета записва поредно дните на гибелта на околните си – бабата, двама чичовци, майка й, брата и сестра й. И написва най-после: „ Савичеви умряха. Умряха всички. Остана единствено Таня “. Самата Таня е била евакуирана след май 1942 година, само че лекарите не са могли да спасят живота й след провалите от така наречен Ленинградска дистрофия. В началото на 2011 година бяха разкрити десетки сходни дневници на блокадници.
А който е чел „ Блокадна книга “ на Даниил Гранин, не може да не настръхне от описанието на реката, когато стартира да се топи ледът през април и май на 1942 година и мътните води понасят десетки трупове през града. Страшни свидетелства за човешката болежка, за физическия и психическия смут, които времето не може да заличи. Огромната част от жертвите – 640 000 души, са заровени в приятелски могили на повърхност от 25 ха в Пискарьовското гробище – ужасно място на паметта. Останалите са заровени в други градски гробища.
Но макар целия смут градът не се предава. Ленинградци знаят, че би трябвало да победят. Защото рухването на Питер би означавало Хитлер да освободи цялата си налична военна мощ и да я хвърли в интервенция „ Тайфун “ – завземането на Москва. Това би обърнало хода на войната въобще. Боевете край Ленинград не престават от самото начало на блокадата, до първия й пробив при близкия Шлиселбург на 18 януари 1943 година и окончателното освобождение на Ленинград на 27 януари 1944 година През цялото време работят на цялостни обороти заводите – мъже, дами и юноши припадат от безсилие, само че не напущат работните си места. Край танковите заграждения и барикадите по улиците дежурят патрули. Работят градските и медицинските служби, вършат се стационари за избавяне на децата и… учените! Нито за ден не стопира работа ленинградското радио. Въпреки блокадата, продължава културният живот – работят театри и кина, музеи, огромните библиотеки, вършат се даже джазови концерти!
Жертвите
Преди войната Ленинград е имал 3 200 000 поданици. От есента на 1941 година до май 1942 година са евакуирани към 1 500 000 души. При пререгистрацията на паспортите през юли 1942 година Управлението на милицията на Ленинград регистрира: 775 364 поданици. През януари и февруари 1942 година на всеки 1000 души са починали 558. Загинали единствено в първата година на блокадата: 924 636 души. От тях – 97% умрели от апетит и 3% при бомбардировки. Общият брой на жертвите за годините на блокадата е към 1 100 000 души.
Блокадата продължава 872 дни и нощи. Известна е като „ 900-те дни обсада на Ленинград “. За всеобщ подвиг и геройство през май 1945 година Ленинград получава най-висшето звание – Град-герой.
Но дано чуем гласа на самите ленинградци, тези, които са водили дневници по време на страшната зима на 1941-1942 година Тези дневници са значими за нас, не за мъртвите.
Юра Рябинкин , 16 години:
Когато задрямвам, всяка нощ виждам в съня си самун, масло, картофи. А преди този момент е мисълта, че след 12 часа нощта ще си отиде и ще изям залък самун. Всеки ден ме доближава към самоубийството. Изход няма. Глад. Страшен апетит. Знам, че в случай че някой ми предложи отрова, от която се умира без мъчения, бих я взел. Няма да мога да завърша този дневник и да напиша на последната страница „ край “. Някой различен ще напише думата „ гибел “. А аз толкоз буйно желая да пребивавам, да имам вяра, да усещам!
Умира през януари 1942 година
Боря Капранов , 16 години:
Гробищата са задръстени, ковчези няма, има дълги опашки от хора с покойници, увити в плат. Много хора умират, живите едвам вървят. Едва повличам крайници, едвам вдишвам. Ще оцелея ли в този пъкъл?
Умира през февруари 1942
Лена Мухина, 16 години:
Сърцето ми се къса, когато си припомням за мама. Мамичко, ти не устоя, почина, умря. Отслабваше с всеки ден, само че – нито една сълзичка, нито едно недоволство, ни вопъл, гледаше да ободриш мен… тя по този начин и не пристигна в схващане, умря безшумно, аз даже не забелязах, въпреки че седях до нея. Така е с всички, които умират от безсилие.
Ирина Зеленская :
Хората падат и умират, както вървят. В къщата са насъбрани 5-6 натрупа, никой няма желание и сили да ги погребва.
Израил Назимов:
Хората падат на улицата, безшумно и покорно, умират сами у дома. Появи се нов термин – „ алиментарна дистрофия “. А какво да вършим с децата? Много майки губят възприятието си за майчинство. Безропотни, беззащитни, те не се борят за живот и умират. Трупове, трупове, трупове. Навсякъде са – по улиците, по площадите, по балконите и мазетата, в домовете и входовете, към вратите, в ями. Навсякъде. За погребение към този момент никой и не мисли, увиват мъртвеца в парцали и го влачат към моргата, или напряко го оставят на улицата. Ако някой прочете един ден това, няма да повярва на тези диви обстоятелства, чиито очевидци сме ние.
Лев Ходорков:
При Дома на Червената войска замръзва неприятно облечено момченце на към 8 години. Вика: мама, мама. Никой не обръща внимание. Сърцето ми ще се пръсне, като виждам какво става. Златни хора умират. Майсторът се обеси от апетит. Замръзващи гладни дами вият, на сутринта лежат мъртви.
Татьяна Великотная:
Вчера четох през целия ден книга за декабристите. Предварително я скъсах на две, тъй като не съм в положение да държа в ръце тежестта на цялата книга.
Умряла на 1 април 1942
Елена Скрябина:
Смъртта семейства из града. Хората умират и умират. Днес на улицата пред мен вървеше човек, едвам движеше крайници. По едно време се спря до една пряспа, отпусна се, постепенно стартира да се плъзга надолу. Когато приближих, към този момент беше починал. Всички са толкоз изтощени от апетит, че не се съпротивляват на гибелта. Смърт – на всяка крачка, към този момент никому не прави усещане. В 7 часа вечерта се развихри неистова зенитна пукотевица. Немците летяха доста ниско, обхванати в дима от разрушенията. През нощта от 2 до 4 ч. отново пристигнаха – доста самолети.
Александр Болдирев :
Хляб отново няма, единствено кучи мраз и покойници. Студът е под 30 градуса, никой не чисти снега. В хлебарницата ми дадоха в 11 ч. самун с купони – по 125 грама за мен и мама. В този самун брашното е не повече от 50%, останалото е хартия и някакви примеси. Мама постави на печката вода да заври, вместо чай. На улицата съседи возеха с шейни покойници, привързани с шнур. ще ги извозят през Нева, по Охтинския мост към Пискарьовското гробище. Никой не плаче и не беседва. Нямам сили да виждам повече това. Сега лежим с мама в креватите и слушаме радио, предават чудна симфонична музика.
Колесникова И.П.:
Дядо беше доста висок, наедрял. Все искаше баба да свари фикуса, който стои до леглото му. Тя дълго отхвърляше, само че след това го свари. А той го изяде и сподели „ Сега към този момент ще заспя “. Дядо умря на другия ден. Ние с баба го сложихме на шейната и го закарахме до мястото, където струпват всички мъртви. Останахме единствено с баба двете. Печката не гори, към този момент всичко изгорихме, и книгите. Сложихме на прозорците плътна хартия и одеяла, да не се вижда светлинката от газеника. Немците където видят светлина, бомбардират. Спим с баба облечени на едно легло, с цел да е по-топло. Но сутринта видях, че не мърда, мъртва е.
Миндель И.:
Вече е 1942 година Отвориха учебните заведения, събраха децата, които са още живи, само че гладът продължава да прави подлото си дело. Когато видяха, че загивам, бойците се отхвърлиха от своята дажба и ми я дадоха – бяха трима матроси и едно момиче. Нисък реверанс пред тези хора. В тези времена да дадеш някому един сухар е подвиг на душата и тялото.
Първият успех на хуманизма над нацизма
На 9 август 1942 година светът е покъртен – в блокирания от немците недохранен град е изпълнена Ленинградската симфония на Шостакович. Концертът в Ленинградската филхармония – на 355-ия ден от блокадата, и до през днешния ден е повече от легенда, а в своето време той изумява света като знак на несъкрушимия дух на жителите и бранителите на града. Не знам до каква степен някои през днешния ден, изключително младите, могат да си показват какво значи най-тежката зима на блокадата – 1941-1942 година, когато на открито е минус 42 градуса, немците бомбардират непрестанно града, на всеки гражданин се раздават единствено по 125 грама самун дневно, стотици хиляди ленинградци умират от мраз и апетит, а живите нямат сили да извозват шейните с трупове…
На 9 август 1942 година – в деня, когато Хитлер е възнамерявал да превземе града на Петър Велики, да пирува в хотел „ Астория “ против Исаакиевския събор и сетне да съпостави Ленинград със земята, полуживите му жители се възправят от небитието, събират се още живите музиканти от Ленинградския научен симфоничен оркестър и в препълнената зала на филхармонията зазвучават тръбните звуци на Седмата симфония на Дмитрий Шостакович. „ Ленинград е жив “, гърми по всесъюзното радио гласът на Левитан, немците на близкия фронт, потресени, чуват музиката от високоговорителите, целият свят слуша занемял Ленинградската симфония – триумфа на хуманизма над нацизма. Нотите на симфонията обикалят половината свят, след броени дни стигат до Лондон и концертното им осъществяване там повдига духа и на англичаните.
„ С още една съседка знаехме, че няма да ни стигнат силите да отидем до филхармонията. Под прозореца ми беше закрепен високоговорител и единствено звукът на метронома, отмерващ глухо минутите, ни показваше, че градът е още жив. Изведнъж метрономът млъкна и… след това гръмна неистовата музика. Прегърнахме се и замръзнахме. После разбрахме, че плачем. “ Това ми описа Маря Ивановна, когато доста години по-късно ме черпеше с чай и популярното си сладко от клюква. Обикновена ленинградка, блокадница, работеше като вахтьорша на пропуща на служебния вход в Театъра на Ленсъвета и живееше наоколо, все в същата комуналка от „ тогава “. Самичка, в една стая. Съпругът й бе умрял на Ленинградския фронт, двете й деца умряли от апетит в същата онази страшна зима.
Първите партитури на симфонията Дмитрий Шостакович написа още преди войната. Но същинската работа над най-знаменитото си произведение той стартира през лятото на 1941 година, в блокадния Ленинград. Пише първата и втората част, след това му е заповядано да се изтегля като множеството известни съветски създатели. Довършва симфонията в гр. Куйбишев (Самара), където е и първата й премиера на 5 март 1942 година Партитурата е доставена в Ленинград от аероплан, който съумява да се промуши през блокадата.
Подготовката за концерта стартира още през зимата. Градът и жителите му са под хитлеристка обсада към този момент съвсем година, в ужасяващо положение. Много от професионалните музиканти към този момент са починали или умряли от апетит, високоговорителите оповестяват, че се търсят живи музиканти, докарват валдхорнисти, тромбонисти и цигулари напряко от близката фронтова линия. Решено е, че ще дирижира Карл Елиасберг – единственият диригент, останал към момента жив в града. Започват да събират оживели музиканти. Оказват се единствено 15. И вземат решение: Ленинградската симфония ще бъде изпълнена в Ленинград!
Страшна картина – залитащи от безсилие хора като сенки се движат по улиците към Ленинградската филхармония, влачейки концертни фракове, цигулки, флейти, виолончела. Започват подготовки, на музикантите са обезпечени по 250 гр. самун дневно. За първите подготовки довличат Елиасберг на шейна, тъй като няма сили да върви. Отначало се събират 9 индивида, след това стават повече. И стартират подготовките. Който е видял документалния филм за този популярен концерт, знае по какъв начин хора, наподобяващи на сенки, се възправят от небитието, обличат фраковете(!), застават зад инструментите на сцената и… опнат като струна, Елиасберг подвига диригентската палка. Мъртва тишина. И се раздават ниските звуци на цигулките и виолите.
Така стартира този единствен и най-страшен концерт на всички времена. Звучат страданието, болката, ужасът от войната и най-после – несломимата религия на руските хора в успеха. Тържествено, ужасно и съвсем грубо тържествуване, разтърсващо сводовете на залата. Велика музика, написана с кръв! Не можеш да я заличиш като монумент на бойците от Съветската войска, както през днешния ден мнозина нови фашисти жадуват. „ Музиката е моето оръжие “, декларира Шостакович. Портретът му е поместен на корицата на сп. „ Тайм “ от 20 юли 1942 година
Командващият Ленинградския фронт ген. Говоров от самото начало на концерта поддържа масиран огън против вражеските батареи, с цел да не пречат снарядите им на музиката! Именно тогава за пръв път немците схващат, че са изгубили войната… По думите на популярния цигулар и диригент Давид Ойстрах по време на войната симфонията на Шостакович в действителност е звучала като „ знамение за успеха над фашизма “.
Какъв народ би трябвало да си, с цел да извършиш подобен героизъм на инат на ужаса!
Болката, превърната в мъдрост
„ Идеята да се направи този концерт беше на Елиасберг, ние с него се познавахме. Той изиска по улиците да се сложат афиши, че събира оркестранти. Една друга съседка – тя още се движеше и отиде на концерта, след това ни описа, че от самото начало се е страхувала, че музикантите може да припаднат, облеклата им висели като на окачалка, толкоз били слаби. Обаче царял повсеместен възторг, всичките полилеи светели парадно. Това тогава беше доста впечатляващо за всички, тъй като, с цел да не ни виждат немските бомбардировачи, ние непрекъснато стояхме на мрачно или пък покривахме прозорците с одеяла, с цел да не се вижда светлината и да не ги насочва. Мисля си, че доста ленинградци оцеляха точно поради този концерт – той на всички ни вдъхна нови сили, нов дух, нова религия, ние към този момент знаехме, че немците няма да ни победят. “
Докато разказваше това, Маря Ивановна попи лекичко влагата в края на очите си с крайчеца на бялата завивка. Спомних си думите на ленинградската поетеса Олга Берголц: „ Ние от дълго време не плачем, тъй като нашата тъга е по-голяма от сълзите. “ И от този вопъл, и от така непосредствения жест на Маря Ивановна почувствах за пръв път какво в действителност значи „ наслада със сълзи на очи “, въпреки че преди този момент бях чувала доста пъти популярната ария „ День победы “.
Когато й гостувах – в комуналната стаичка в постройката против театъра на Ленсъвета в центъра на Ленинград (и тогава го назоваха Питер, през днешния ден е Санкт Петербург), тя постоянно слагаше нещо за ядене на масата, преди да направи мощен ухаещ чай. Започнах да виждам, че някак изключително се отнася към хляба. Никога не оставяше недояден къшей, трохите обираше в шепа и ги лапваше. Хляба държеше завит в бродирана платнена забрадка, а в случай че някое парче бе завъдило мухъл, не го хвърляше, а го пускаше в един трилитров стъклен буркан с особена гъба вътре, която от хляба „ правеше “ домакински мая.
Маря Ивановна беше добра и грижлива към всички. А беше претърпяла най-страшното, което през днешния ден човек не може и да си показа. Била е млада, когато немците отсичат града от света. Цялото й семейство – родителите, братът и сестра й, двете й невръстни деца, умират от апетит при започване на 1942 година Мъжът й умира на Ленинградския фронт. Остава напълно сама. И при други блокадници съм забелязала – у тези хора няма яд, няма омраза; има съчувствие. Само гласът им звучи по-глухо, когато описват за тези месеци. Човешката памет не не помни нанесените тежки контузии, само че очевидно е способна да ги трансформира в мъдрост…
***
Сега в нашия следващ злощастен парламент и в незаконното държавно управление на сглобката десните гневни хулят Русия във връзка и без мотив, само че желая да ги попитам – по кое време ще упоменат най-малко, че блокадата на Ленинград е геноцид? Няма да го упоменат, в противен случай – ще пренаписват още историята, тъй като им е заповядано българските ученици да не чуват в учебно заведение нищо положително за Русия. Проблемът е, че завзелите властта се гърбослагат пред менторите си на драго сърце и хъс. Та още през 1996 година в българския парламент и съд бе позволено да бъдат оправдани топтан нарушителите, вкарали страната ни в Тристранния пакт на Хитлер, наказани от Народния съд по искане на Съединени американски щати, Англия и Съюз на съветските социалистически републики. В учебниците по история бе отстранена думата фашизъм, а антифашистите управниците ни анатемосват като терористи. Доброто е, че към този момент болшинството българи още не са изгубили човешкия си облик.
А в случай че питате мен, изключително след последните изцепки на министъра на войната Тагарев и цялостното безмълвие на така наречен държавно управление, трите опозиционни партии в Народното събрание трябваше да го изоставен неотложно и да се свърши това мракобесие,спуснато над всички ни.
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ