Преди 30 години – на 13 юни 1988 г., Дончо

...
Преди 30 години – на 13 юни 1988 г., Дончо
Коментари Харесай

Мореплавателят Дончо Папазов пред „Труд“: Ванга ми каза, че съм белязан от Бога

Преди 30 години – на 13 юни 1988 година, Дончо Папазов приключва самотната си обиколка на света по Невъзможния път. Тогава той е посрещнат като воин в Аржентина. През какви премеждия би трябвало да премине мореплавателят, какво е да си самичък в мрака на океана, какво е ял през тези 164 дни – за всичко това е диалогът ни с Дончо Папазов.


– Дончо, на 13 юни направихте курбан в Царево. Всъщност тогава се навършиха тъкмо 30 години откогато преминахте самичък по Невъзможния път. Мечтал ли сте през годините да повторите отново обиколката на света по този път и за какво го назовават по този начин?
– Не мога да го повторя, тъй като към този момент съм съвсем на 80. И без това минах Невъзможния път много остарял – през 1988-а бях на 50. Много е сложен за минаване още един път. Казва се Невъзможен път, тъй като никой не беше го минавал. Така е признато да се назовава предизвикването да се обиколи света в южните полярни ширини, наречени още „ ревящи ” 40 градусови ширини, на юг от трите носа – нос Добра вяра, нос Луин и нос Хорн. Преминах през този път зимата, когато денят е единствено 2-3 часа. Нямах мотор, нямах осветяване. А курбана го върша, тъй като два пъти ме преобръщаха 25-метрови талази – мен и лодката „ Тивия ”. Благодаря на ориста, че както постоянно, ме грее една щастлива звезда от горната страна, и се отървах.

– Сънувате ли още тези големи талази?
– Никога не сънувам. Аз съм от тези чукундури, дето не сънуват или по-скоро не помня какво съм сънувал.

– Какво си спомняте за тези ужасни моменти, надали са се изтрили от паметта ви?
– Оооо, този смут се разправя доста мъчно. Първо, преобръщането стана откакто няколко дни имаше ураганен вятър. Което значи, че изобщо не бях спал. Когато се прекатурна, на яхтата й паднаха капаците и тя се изпълни с вода. Дни наред трябваше да греба вода от лодката, с цел да оцелея. Спомням си, откакто към този момент бях приключил, направих връзка с радиолюбители – можех да мисля, само че не можех да приказвам от изтощеност. Няма завършек на човешките благоприятни условия – доста преди този момент съм изпитвал себе си. Трябват малко воля и да не се даваш. Безсънието е ужасно нещо, то е като опиат – вдъхва доста кураж и започваш да вземаш идиотски решения. Всичко е въпрос на подготовка, несъмнено. 20 години се бях готвил за Невъзможния път с всичките си експедиции преди този момент.

– На кои места стана преобръщането на „ Тивия ”?
– В Тихия океан. Първото беше по-тежко – случи се на 19 април 1988 година, а второто стана месец по-късно, тъкмо преди нос Хорн.

– Това занятие е много мъчно. Днес обаче със актуалната техника сходно корабоплаване несъмнено би било по-леко?
– Има доста хора, които плават с по-други цели. Това в действителност е доста рисково и мъчно занятие. То не е до храброст, а може би е до конфигурация. Има доста положителни ветроходци и качествени хора, които схващат. Освен това в този момент е относително по-лесно, тъй като има джипиеси, а тогава трябваше да се оправяме със секстант (уред за премерване на ъгъла сред слънцето и точка от хоризонта) и да действаме като в старите времена. Преди мен по маршрута е минал единствено аржентинецът Вито Дюма през 1942-а, само че той е спирал на 6 пристанища. Аз бях първият, който го измина, без да стопира. Това беше една амбициозна цел, фантазия на генерации ветроходци. Моята огромна фантазия беше нос Хорн и като минах оттова се разплаках…

– За какъв брой време изминахте маршрута?
– Това бяха 164 дни в самотност и битка със стихиите. Аз потеглих от Буенос Айрес на Нова година – 1 януари 1988-а, и приключих на 13 юни в 13 ч. и 13 минути отново там.

– Как ви посрещнаха в столицата на Аржентина?
– Направиха ми изумително посрещнане. Като дойдох, бях доста отпаднал и влязох с яхтата в огромната река Парана – на 180 благи от Буенос Айрес. Дойде един боен транспортен съд и аз помислих, че съм направил някакъв гаф. Застанаха спокойно, смъкнаха флага и тогава разбрах, че това е в моя чест. Викаха, кряскаха нещо, разбрахме се, че съм добре и се отдръпнаха. След това пристигнаха още три военни кораба и отново същото. После още два и един различен транспортен съд, претрупан с малките екрани, публицисти, даже и българи имаше. Оказа се, че идват в моя чест, с цел да ме ескортират до Буенос Айрес. След това разбрах, че са пуснали и техния най-известен крайцер „ Розарио ”. Той е заветен за аржентинците, тъй като пръв влезнал в борбата против англичаните за Фолклендските острови.

– Трудно ли беше чувството да стъпите на твърда земя след половин година на яхтата „ Тивия ”?
– Не знам по какъв начин съм се чувствал, само че на другия ден вестниците там излязоха със заглавия, че съм изглеждал като труп със непокътнато възприятие за комизъм. Трудно ходех, подкрепяха ме, не помня какъв брой изявленията бях дал, само че в дните по-късно в цялостен Буенос Айрес ме поздравяваха със „ Здрасти, Дончо! ”. А то им е елементарно – Санчо, Дончо… (смее се). По време на плаването бях измършавял с 36 кг. Три месеца след края му най-големият им вестник излезе с четири страници проучване, в което психолози и лекари описваха цялата тази работа с мен.

– А храната – какво ядяхте по време на тези 164 дни?
– Бях на свободна храна – имах български консерви и сушени плодове. Ако си мислите, че съм ял риба – не познахте. В живота си в никакъв случай не съм хващал риба и не съм убивал зверче по-голямо от хлебарка. Е, в случай че би трябвало да оцелея, несъмнено бих си хванал, само че не ми се е налагало. Имах дълги години харпун, само че в никакъв случай не съм го употребявал и не съм стрелял с него.

– Имахте ли шанс с времето?
– Никакъв. Имах 14 дни доста гнусен вятър. Повечето от половината от времето вятърът беше над 6-7 бала, а за тези случаи с 25-метровите не ми се приказва. В началото ми се счупи моторът, имах слънчеви акумулатори, само че те стопираха, тъй като настъпи полярната зима и полярната нощ. Имах различен тип акумулатори – цинк-въздух. Те също не можеха да се преборят. Това ме принуди да пребивавам надали не като животно – мраз, мрачевина, постоянно влажен, даже не можеш свещ да запалиш – по този начин изкарах последните три месеца. Радиолюбителите на Нова Зеландия даваха 24-часово дежурство. Сигурно стотици, в случай че не хиляди души ме следяха. Аз нямах и електричество, пазех го и споделях единствено: „ Окей съм. ” Помня, че до момента в който се оправях от първото катурване не бях спал една седмица. Имах връзка с България, само че бях доста трагичен, тъй като не можех да приказвам. Говорът ми беше блокирал от безсънието и не ми течеше мисълта. Онези кой знае по какъв начин са се притеснили…

– Какви са неудобствата на живота, когато си самичък в океана?
– Много са. Нощем да вземем за пример е невероятно да се преоблечеш или да спиш в пижама. Много е студено, а би трябвало постоянно да излизаш. От чаршафи се отхвърлих, тъй като бързо се мокрят и държат хладно. По време на Невъзможния път се завивах с едно родопско одеало и от горната страна разгъвах два спални чувала. При слънце и дребни талази изкарвах всичко на палубата да съхне. В умерено време ми оказва помощ четенето – носех към 200 книги и по този начин имах избор.

– Срещахте ли по пътя други кораби, които да ви дават сигнали?
– Не. Единствено пред нос Хорн по радиото се свързах с един аржентински транспортен съд. Там по този начин се шашнаха, че през зимата обикалям самичък. Казаха ми „ локо ” – значи вманиачен, и капитанът ми предложи да пристигна и да ми донесе закуска. Говорихме с него по телефона. Аз обаче незабавно отхвърлих – та нали задачата ми беше да направя този Невъзможен път без никакви контакти. След като минах нос Хорн, някъде към Аржентина минаваше български риболовен транспортен съд. Поздравиха ме, махнаха ми. Това са корабите, които съм виждал за тези 164 дни.

– Мракът нощем в океана несъмнено не е доста прелестен, изключително, като си самичък?
– Да, мракът беше черен, по-черно няма накъде. Още първоначално ми се скапе електричеството, тъй че нощем ставаше непрогледно. По време на обиколката в „ ревящите 40 градуса ” забелязах едни цветни петна под водата, които вървяха към мен в случайна неправилна форма – няколко на брой, и като приближат лодката – изчезват. На няколко пъти даже щях да се удавя тогава. Вятърът ме блъскаше грубо, вълните се издигаха като големи стени – не знаеш на кой свят си. Дали тези извънземни „ същества ” желаеха да ме потопят или противоположното – подкрепяха ме – и до момента не знам…

– И какво се оказа?
– Ако е бил планктон, той стартира да свети зад лодката, тъй като тя го възбужда при прекосяването. Но в никакъв случай начело, пред лодката! Говорих с ихтиолози, с всякакви учени – никой не можа да даде пояснение. При това не светеше на повърхността, а няколко метра под водата. Усещането е страховито – виждаш, че се случва нещо нереално.

– Казахте, че в Аржентина са ви посрещнали като воин, а в България по какъв начин беше посрещането?
– Беше доста забавно. През 1989-а, когато се върнах от „ Невъзможния път ”, единственото публично лице, което пристигна да ни посрещне в Созопол, беше Иван Славков. за разлика от Буенос Айрес, където имах възприятието, че целият 8-милионен град е пристигнал на пристанището. С Батето в никакъв случай не съм бил непосредствен другар, само че постоянно сме имали нещо доста общо

– Вярно ли е, че сте се срещали няколко пъти с Ванга?
– Когато видях Ванга за първи път, бях студент на бригада в оня край. След някакъв нощен пир в кръчмата някой вика: „ Искате ли да отидем при петричката гадателка? ” Казахме – да. Е, не бяхме спали върху захар. Качиха ни на едни газки джипове. А кой имаше тогава газки – ченгетата… Ванга живееше в остарялата си къща. Имаше една дървена ограда, пред нея – двайсетина души, и ние цяла нощ, както не сме спали, взехме решение, че има да чакаме и се отчаяхме. Малко откакто застанахме там, излезе една жена и сподели: „ Да влезе Дончо Папазов ”. Влязох вътре, дамата се оказа сестра й. Ванга сподели, че ме чака от три месеца. И да седна до нея, че съм я успокоявал. Първите думи, които чух, беше едно нейно недоволство: „ Жени уруспии идват при мене непрестанно, мъже курвари – рядко ”. Просто си изплака болката. И ми сподели: „ Ще стоиш тук, ти ме успокояваш ”. Аз седях, тя гледаше на хората. Много хора минаха, часове наред… Каза ми: „ Ще останеш да спиш тук ”. Така няколко дни живях в нейната къща.

– Попитахте ли я нещо за себе си?
– Интересното е, че нещо ме спираше да попитам за себе си. Но Ванга ми сподели да не заедно съм с тая балерина, с която бях тогава, тъй като не е за мене. И което доста ме изуми: сподели, че съм белязан от Бога – „ което почна, да завърша добре ”. Другото, което ми сподели Ванга, е че ще се разведа четири пъти. Аз фактически съм се развел до момента четири пъти, а дали ще се оженя и пети път, не ми сподели дали имам площад.

– Пресмятали ли сте какъв брой хиляди километра сте минали през живота си във вода?
– Минал съм малко повече от 100 хиляди благи, което е 5 пъти обиколка на земята и горе долу съм живял 5 години на яхтата с платна. Бих желал да се прави разлика сред яхта с платна и яхтата на Ахмед Доган и на богаташите с мотор. Атлантика съм минавал 8 пъти, а Пасифика три пъти.

– С какво се занимавате в този момент?
– Правя сюжет за документален филм за хора, ударени от гръм. Както знаете, повече от 20 години съм се занимавал с кино. Събирам данни – към този момент съм намерил 7-8 българи. Интересува ме по какъв начин се развива душeвността на човек след такова крепко приключение.

– Вие се занимавахте и с политика, в този момент какво мислите за ставащото в страната?
– Много съм се откъснал от политиката, много съм отчаян от всичко, което стана. Аз бях седесар, само че в този момент не виждам свястна дясна платформа. Днес извънредно доста ме възмущава големия копнеж да се унищожават престижите. Намирам го за посягане над демокрацията. А дълбокото ми разбиране е, че не може да се прави народна власт без хайлайф.

– На прага на 80-те сте, до каква степен стигат фантазиите ви, имате ли ги още?
– Едно от нещата, които ми оказа помощ и в самотност и на всички места, аз като имам свободно време се отплесвам да бленувам. Като си на лодка нямаш време за това, само че като си на суша – като почна да бленувам за нещо и започвам да го върша. И то освен за девойки, а и за всякакви други щуротии…

– Коя е последната дивотия, която направихте?
– Непрекъснато ги върша. Моите другари са риболовците в Царево и хората на пристанището. Измислям си дивотии и започвам да им разправям. Поизмислени, неистини и номера – по този начин денят ти минава леко. Много обичам Царево – седнал съм на каравана на пристанището по 3-4 месеца. Хората са доста приятни, погаждам се с всички. Едно от доста дребното непокътнати хубави места, което към момента не е завладяно от бетона.

Нашият посетител
Дончо Папазов е роден в София през 1939 година и е приключил стопанска система. Той е началник на програмата „ Планктон “ (1970-1982). В множеството експедиции плава с към този момент починалата си някогашна брачна половинка Юлия Гурковска (Джу). Учудват всички, когато с яхта обикалят света за 777 дни дружно с 5-годишната им щерка Яна. Той е публицист, за всички плавания е снимал документални филми и над 20 години работи в Българска национална телевизия. След 1989 година взе участие в политиката и е народен представител в 36-ото Народно събрание.
Източник: trud.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР