Преди 102 години, на 21 януари 1924 г., умира Владимир

Преди 102 години, на 21 януари 1924 година, умира Владимир Ленин, създател и първи водач на руската страна. Серия от инсулти в последните му години трансформират Илич до неразбираемост и се трансформират в безапелационна причина за неговите противници да отстранят болшевишкия водач от всички каузи.

Неговият край е разказан в детайли в книгата на Лев Данилкин „ Ленин “.

След инсулта на 10 март 1923 година заболяването на Ленин приема ужасна, сърцераздирателна форма. Този път огледалото на целия му живот се пропука; Озовавайки се в звънтящ мрак, изплашен, оглушен, ослепен и комплициран, той изпитва толкоз мощни страдания, че се пробва да стартира протокола за „ евтаназия “, който се разисква от 22 декември (в случай, че парализата се разпростре върху говора, да се получи калиев цианид „ като мярка за човещина и в подражателство на Лафарг “, дъщерята и зетят на Маркс, които се самоубиват, вместо да живеят като старци).

Поне до юли 1923 година той не можел да бъде оставен самичък нито за минута, без здравна сестра: душeвността и двигателните му умения били нестабилни.

Той не можел да спи и страдал от тежки мигрени; безсънието можело да продължи няколко дни и било изключително изтощително както за интелекта, по този начин и за тялото. Понякога, носенето из стаята в инвалидна количка като че ли му пособие.

Той изпитва нервна възбуденост, яд и постоянно било невероятно да управлява страстите си. Понякога не можел да сдържи сълзите си на обществени места. Имал моменти, в които трескаво жестикулира, крещи, пее и вие, за смут на околните си, които в никакъв случай не били виждали нещо сходно.

В тези моменти той изглеждал вманиачен, обладан от демони, малоумен, психологично болен, глупак.

Сънувал кошмари и халюцинирал. Нередовно и много постоянно губел схващане за 15-20 секунди. Понякога тези припадъци били съпроводени с мъчителни спазми.

Слухът и зрението му били нарушени. Той имал говорни нарушавания.

„ Той не можеше “, написа един доктор, „ да изрази най-простите, най-примитивните мисли, отнасящи се до най-належащите физиологични потребности. Не можеше да приказва, само че можеше да схваща всичко. Това е извънредно. Лицето му беше изписано от страдалчество и някакъв позор, само че очите му блестяха от наслада и признателност за всяка мисъл, разбрана без думи. “

Понякога той губи способността освен да генерира тирада, само че даже и да възприема речта на другите – явно, осъзнавайки, че се обръщат към него, не можел да разшифрова какво споделят, като че ли чувал думи на непознат език.

Почти от самото начало той запазваше способността да употребява най-малко няколко думи, „ речеви останки “, изключително „ съвсем за “ и „ какво-какво “, само че „ имаше най-богатата интонация, предаваща всеки минимален колорит на мисълта, имаше най-богатите изражения на лицето “ – тъй че тези, които го срещали през този интервал, в разказите си, без да се съгласяват, твърдели, че Ленин е „ приказвал “ на тях.

Понякога той мърмори и мрънка, напомняйки Шарик на Булгаков в гранично животинско-човешко положение. Тези, които се опитвали да осмислят брътвежите му чуват нещо като:

„ Помощ--дявол-йод-помогна-ако-този-йод-аля-води-гутен-морген “

Някои елементи на тялото – изключително крайниците – изтръпват и стопират да се огъват. Цялата дясна страна на тялото спорадично изтръпва. Това можело да се случи както неподвижен, по този начин и по време на ходене; по-късно той падал на земята, удряйки се мъчително, и лежал беззащитен известно време, в случай че наоколо нямало човек, който да го повдигне. Лявата страна била по-надеждна.

Температурата му се повишаваше и дишането му се ускоряваше. Понякога изцяло губеше вкус, от време на време страдаше от гадене, киселини, стомашен дискомфорт и повръщаше. Понякога ядеше доста и му се наслаждаваше, а заран пиеше кафе.

Често „ мисли “ и се преструва, че е обхванат от нещо, да вземем за пример гледане на филм, само че в реалност се отдръпва в себе си и започвал да плаче.

Още през 1922 година, в неприятни дни, тенът му се променял фрапантно – лекарите от време на време го наричали „ жълтеникав “, от време на време просто „ неприятен “; Това обезобразяване било също толкоз очевидно доказателство за страдалчество, колкото и разширението на зениците му.

Той непринудено се подлага на всички форми на нехимично лекуване: масаж, общи и местни бани — и приема перорални медикаменти с явна принуда.

Още през 1922 година, след първия си инсулт, постоянно му дават хапчета за сън, бром за понижаване на нервната възбуденост, аналгетици, арсен и хинин.

Те непрестанно се опитваха да го успокоят и в идеалния случай да го приспят допустимо най-дълго.

Сутрин бил по-спокоен. казвала, че в тези моменти „ Володя се радва да ме види, хваща ме за ръка и от време на време си приказваме безмълвно за разнообразни неща, които по този начин или другояче нямат имена. “

Той се дразнел и обиждал, когато чувствал, че го възприемат като малоумен - разубеждавали го да върви в Москва, тъй като пътищата сякаш били кални, или оставяли към този момент нарязани гъби край пътеката, по която го водели на разходки, знаейки, че той обича да ги намира.

Хората към него – от някои лекари до брачната половинка и сестра му – от време на време губели отзивчивост и той ги прогонвал; Н. К. „ беше обезверена от това “. В последните си месеци В. И. въобще отказвал да позволява лекари покрай себе си, като ясно давал да се разбере, че никой на света не може да излекува разрушения му мозък. Фьорстер и Осипов живеели в прилежащата стая и го следили оттова, макар театралната глупост на сходно съглашение. Очевидно е имал потребност от усамотение, от система от паравани: по този метод е можел да скрие агнозията си, която е считал за своя „ дисторция “, своята грозотия, своята патология, своята чудовищност.

Един юлски ден той ненадейно – по лична воля – напуща основната постройка за три дни и отсяда при

Той се дразнел, когато медицинските сестри се грижили за него: явно се е чувствал неловко.

Тъй като си спомня март и юли като кошмари, по-късно се пробва да изтрие този интервал от паметта си: „ Не вървях в стаята, където лежеше, не вървях на балкона, откъдето го изнасяха през първите месеци, пробвах се да заобикалям срещите със сестрите и лекарите, които се грижеха за него тогава “ (Крупская).

Било му доста по-лесно със санитарите, които заместват сестрите. Ленин не умирал едновременно, а на цикли; „ положителните “ интервали (през един от които е превозен от Кремъл до Горки в кола, чиито гуми бяха цялостни с пясък вместо с въздух, с цел да не се тресат). През юли в продължение на месец страдал от непоносима болежка, халюцинации и бодърствуване, а по-късно още веднъж последвал „ добър “ интервал от края на юли 1923 година и до самия край.

Очевидно в един от тези дни той е бил забелязан от, който посещавал Горки през уикендите като ваканционен дом (Ленин не бил единственият жител на имението). Един ден той следил от прозореца по какъв начин Ленин е возен по алеята с карета - и внезапно Владимир Илич., който бил развил далекогледство на едното око, го забелязал и „ стартира да притиска ръка към гърдите си и да вика: „ Там, там! “ “

Наказателен кодекс и му споделят, че щом го е забелязал, би трябвало да си тръгне. „ Отидох, без да знам тъкмо по какъв начин да се държа или кого в действителност ще видя. Реших от самото начало да запазя радостно, щастливо лице. Приближих се. Той стисна крепко ръката ми и аз инстинктивно го целунах по главата. Но лицето му! Костваше ми голямо изпитание да запазя изражението си и да не рева като дете. “ Имаше толкоз доста страдалчество в него, само че не чак толкоз доста страдалчество в този миг. Сякаш всички премеждия, които е претърпял неотдавна, са били фотографирани и замразени на лицето му. "

Последните месеци на Ленин не са единствено неговата болест, само че и историята на битката му против нея.

Той прави обезверени опити да събере себе си, разрушената си персона, от руините, с цел да се възползва от тези моменти, когато мозъкът му възстановява силата си и е кадърен да командва тялото си; той се бори за качествата си и ту има вяра, ту не има вяра в личните си сили. Не бива да се мисли, че Ленин е бил жертван през 1923 г.; той е бил на 53 години, „ Силен човек “ и нито възрастта му, нито естеството на заболяването му са го задължавали да почине. Той е имал опит в битката с заболяванията, имал е способността да усвоява нови умения и е разполагал с всички принадлежности на актуалната медицина. Невропсихологията е „ област на велики чудеса “.

Колкото и банално да звучи, „ Любовта към живота “ на Джек Лондон, която Н. К. му прочита преди гибелта му и която в този момент се намира в стаята на Ленин, е също толкоз знак на последния му интервал, колкото и инвалидната количка.

Това не е било умиране, както в „ Смъртта на Иван Илич “: заболяването не е била съпроводена с „ възкресение на душата “; В. И. не е вярвал, не се е „ покаял “, не е „ видял светлината “, не е сключил съюз с демоните, които са го преследвали. И въпреки всичко, макар неналичието на „ фикционални “ обрати, заболяването е била извънредно „ трагична “, в случай че не е богохулно да се каже по този начин. Тя е била нещо като извънредно и неясно премеждие, което може да завърши всеки миг – или даже да постави завършек на живота; некадърен да управлява „ физиологията си “, той все пак е виждал, че няколко пъти е успявал да се измъкне от „ въртележката “ и да набере известна височина; Съдейки по разказите на близки до него, на които човек може да се довери, Ленин не е вярвал до последния си ден, че „ конфликтът със земята “ е неминуем.

Ако се стигне до същността, това не е било умиране по Толстой, а по Чехов – дълго, умишлено, доста съветско: служител умира, в съветски пейзаж, над река и измежду могилите на вятичите, в пашкул, към който е Лудостта на към този момент руското „ Отделение номер шест “.

Ленин се е радвал да се движи из наличните му пространства – от стаята си до парка Горки, където го возят по алеи и през полета; той се е радвал да бере гъби и да търси колчета: предишното лято погълнал книга за развъждане на манатарки и печурки; „ Когато се разхождал в парка, Владимир Илич изискал да се сложи знак на мястото, където е открита манатарка, и резниците да се разпилян, като се запишат датата и месецът, в който е открита манатарка. “

Паметният дънер на безчовечен отсечен смърч му напомнил, че спорът за ориста на наследството от предишното в никакъв случай не е бил позволен. Яростта на Ленин поради един-единствен смърч е разбираема; всяко дърво тук е историческо: брястът е на четиристотин години, дъбът е на към осемстотин; липовата алея, по която обичал да се разхожда, е на най-малко четвърт хилядолетие. През годините, които В.И. прекарал тук, той опознал добре както парка, по този начин и околността; съдейки по бележките му, той бил начертал собствен личен маршрут, дълъг към 10 километра, до Пахра, през Изгорелия дънер, Язовеца, Черната горичка, Сяновския борд, Хвойновата поляна и Мешеринската гора. Днешният Горки даже не дава визия какъв е бил този регион по времето на Ленин - живописни местности, дива природа, където, както в ловните разкази на Тургенев, са живели лисици, зайци и тетреви; Сега пространството сред новите здания трескаво се огражда, отводнява и изхвърля и е малко евентуално да можете да ловувате покрай Изгорелия дънер, където В.И. е ходил за финален път през януари 1924 година

Още през лятото на 1922 година той осъзнава, че паметта му има способността да се регенерира и я тренира интензивно. Неговият главен реаниматор е Н.К., която изначало му чете: първо книги, по-късно изборно и вестници. Тя става и негов логопед и невропсихолог: подрежда пред него до 10 предмета - кибрит, листчета хартия - и се пробва да му помогне да ги преброи. Тя пази плик с букви, от които образува думи. През юли Ленин възвърнал до известна степен способността си да чете мислено. Не изглеждало като е четене в стандартния смисъл; страница от вестник му се коствала като колаж от Баския или може би като неговите лични „ Тотемни писма “ за някой, който не знае кода: фрагменти от шрифт, изображения, силуети, обособени думи, откъслечни заглавия, превръщащи се в драсканици; нещо течащо, съчетаващо се, свързващо се, замъгляващо се едно друго, събуждащо интерес и заради това изглеждащо мистериозно и значимо – самата вест, която внезапно ще изясни всичко. По този метод той „ преглеждаше “ „ Правда “, „ Известия “ и „ Икономически живот “; няколко пъти се пробвали да му натикан остарели вестници, само че той хващал фалшификата, изразявайки яд и възмущение. Така, от някои сигнали, които подслушвал, той научил за Мартов, който умрял през април, и Воровски, който бил погубен през май.

От август нататък четенето мислено ставало все по-лесно за него, както и връзката. Например, той чел за нови имена за деца в книгата на Троцки „ Всекидневни въпроси “ и, смеейки се, посочил този откъс на своята ординарка, чиято щерка се казвала Ики Попова – „ Изпълнителният комитет на Комунистическия интернационал “.

През август самият В.И. изискал да научи писмеността, като „ произнася звуците „ а “, „ о “, „ и “, „ у “, спомня си парамедикът. Той не запомнил думите, само че имал способността да ги научи още веднъж или най-малко да повтаря след логопеда: „ отразена тирада “. „ Ръка, крайник, ухо, котка... “. Краят на лятото бил запаметяващ се, тъй като самият Ленин, без да повтаря след никого, произнесъл думата „ патица “. Дневната норма от неведнъж произнасяни думи доближава тридесет; Общо той съумял да повтори към хиляда и петстотин до януари.

Той можел да чете или даже да посочва предметите и думите, изобразени на показаните му рисунки: куче, „ бау-бау “; можел да комбинира домашно направена рисунка с надпис, който трябвало да бъде определен от други: „ кученце “.

Той даже можел да преписва някои думи с лявата си ръка, макар че не можел да написа свободно или да записва мисли. Той се радвал, когато разбирали какво желае, и тогава се усмихвал и поставя ръка на гърдите си. „ Точно по този начин “, „ какво-какво “, „ да-да “, „ ъ-хъ “ — все едно; само че тези, които го следили, почнали да се надяват, че скоро — може би до идващото лято — той още веднъж ще приказва свободно.

Източник: lenta.ru