Зверско убийство, фатално за Русия
Преди 100 години, в нощта против 17 юли 1918, болшевиките правят зверската си кавга с царското семейство. Над тази историческа покруса разсъждава известният съветски публицист Виктор Ерофеев.
Бог е санкционирал Русия таман поради зверската кавга с последния съветски цар и неговото семейство – в това са уверени потомците на съветски аристократични фамилии, запътилите се към безконечния покой емигранти, с които нееднократно съм обсъждал резултатите от болшевишката гражданска война. Всъщност даже не е належащо да се търсят мистични пояснения за комунистическата злополука, с цел да разбере човек, че убийството на царското семейство преди 100 години е не някакъв по нужда оцапан с кръв пробив към светлото бъдеще, а срутване за десетилетия напред в самата преизподня.
Защо ли – за разлика от европейските революции през предходните епохи, когато кралете бяха унищожени, само че страните им поеха по пътя на напредъка – разстрелът на Николай Втори се оказа съдбовен за Русия? Това ликвидиране захвърли страната надалеч обратно, в тъмните времена на самозванците. На мястото на царя пристигнаха псевдо-царе, а „ социалистическата народна власт “ се оказа просто машинация.
Самодържавната власт мина в ръцете на узурпатори, които сътвориха безсърдечен наказателен режим – само и единствено, с цел да удържат нелегално добитата си власт. Ленин, Сталин и всички останали с повече или с по-малко свирепост приучиха Русия да бъде аморална. Хората престанаха да живеят, те просто преживяваха. И краят въобще не се вижда.
Но дали пък и самият Николай Втори не носи някаква виновност за нещастието, разиграла се в Екатеринбург в нощта срещу 17 юли 1918? Дали неговата чудовищна гибел е била инцидентна – или по-скоро закономерна?
На тези въпроси няма еднопосочен отговор. Последният съветски цар съвместяваше в себе си редица на пръв взор несъвместими неща. И положително, и зло, и царско господство, и човешко изтощение. Той беше европейски образована персона, само че и съдружник на антилибералните и антисемитски Черносотници. Парадоксалната композиция от качества беше и повода за половинчатостта на постъпките му, на цялата му активност. Полумерките на царя-полуреформатор доведоха другояче интензивно разрастващата се капиталистическа Русия до революционния гърмеж през 1905 година. И „ Кървавата неделя “, и Распутин вечно ще тежат на съвестта на царя, въпреки че персонално той никого не е желал да разстрелва, а с Распутин се беше сближил само, с цел да избави от хемофилията своя наследник и престолонаследник. И като венец на всичко пристигна съдбовното му решение да стартира Първата международна война.
И въпреки всичко: Николай Втори може да е бил променчив, само че не е бил изверг. По негово време процъфтяваше „ Сребърният век “ на съветската просвета, той персонално даде опция на тази просвета да бъде свободна. Моята баба, която на младини един път видяла царя в „ Гостинний двор “ (голям повсеместен магазин – бел.ред.), с скрито удивление ми разказваше, че той бил без защита и един подобен благ.
Под неговото ръководство популацията на Русия живееше в действителност не богато, само че обичайно. Той се притесняваше да не изпусне кормилото на ръководството – даде на хората конституция, само че самичък не разбра нейните прерогативи. В същото време страната запази човешките си полезности, издигна градове и се готвеше за бъдещето.
След абдикацията на Николай Втори, в самия кипеж на войната се отприщи лавината от случайности както в съветската история, по този начин и в персоналния живот на царя. Русия трудно се опитваше да живее освен без цар, само че и без цар в главата си. Страната се люшкаше във всички направления. И едно от тези лашкания докара до успеха на болшевиките.
Точно в този момент стартира общата покруса, част от която стана и гибелта на царското семейство. Сянката на тази национална покруса към момента пада и върху нас. Но от кое място се взеха тези болшевики? И дали пък у тези зверове, които убиха царя, не пролича гримасата на горчивата съветска история, която Николай Втори така и не съумя да поправи?
Вече по времето на Путин царят беше оправдан, канонизиран и възвеличен. Дори се стигна до пресиления. Но в действителност това беше възобновяване не на справедливостта, а на самодържавието. Преди 100 години Русия изгуби царя си. След това така и не се научи да живее при народна власт, а през днешния ден продължава да живее без цар в главата си. В резултат от това следим отвод от общочовешките полезности, изолираност и душeвност на обсадената цитадела.
Жал ми е за дечицата. Много ми е жалост. И за царските, и за нашите лични. Какво ли бъдеще ги чака?
Крили осем кг диаманти в корсетите на дъщерите
През нощта на 17 юли 1918 година, когато е осъществена изтезанието на семейство Романови (50-годишния цар Николай Втори, брачната половинка му Александра, дъщерите им Олга, Татяна, Мария и Анастасия, както и престолонаследника Алексей), патроните отскачат от телата на девойките. Това кара наказателната команда да промени дадените инструкции за пукотевица право в сърцето. 70 години по-късно аутопсията на скелетите демонстрира, че по дъщерите е стреляно наново от упор и от непосредствена непосредственост. Първите изстрели изначало не са ги досегнали, тъй като под облеклата им са били скрити перли, бижута и други полезности. От корсетите на дамите са били извадени общо осем кг диаманти, както е записано в тайния отчет на командира на екзекуторите Яков Юровски. Дали Романови са се надявали да могат да се изплатят? Или са желали да спасят най-малко някаква част от благосъстоянието си?
*Виктор Ерофеев е един от най-известните модерни съветски писатели. Той е още литературовед и ефирен водещ, джентълмен на френския Орден на почетния легион. Текста препечатваме от “Дойче веле ”.
Бог е санкционирал Русия таман поради зверската кавга с последния съветски цар и неговото семейство – в това са уверени потомците на съветски аристократични фамилии, запътилите се към безконечния покой емигранти, с които нееднократно съм обсъждал резултатите от болшевишката гражданска война. Всъщност даже не е належащо да се търсят мистични пояснения за комунистическата злополука, с цел да разбере човек, че убийството на царското семейство преди 100 години е не някакъв по нужда оцапан с кръв пробив към светлото бъдеще, а срутване за десетилетия напред в самата преизподня.
Защо ли – за разлика от европейските революции през предходните епохи, когато кралете бяха унищожени, само че страните им поеха по пътя на напредъка – разстрелът на Николай Втори се оказа съдбовен за Русия? Това ликвидиране захвърли страната надалеч обратно, в тъмните времена на самозванците. На мястото на царя пристигнаха псевдо-царе, а „ социалистическата народна власт “ се оказа просто машинация.
Самодържавната власт мина в ръцете на узурпатори, които сътвориха безсърдечен наказателен режим – само и единствено, с цел да удържат нелегално добитата си власт. Ленин, Сталин и всички останали с повече или с по-малко свирепост приучиха Русия да бъде аморална. Хората престанаха да живеят, те просто преживяваха. И краят въобще не се вижда.
Но дали пък и самият Николай Втори не носи някаква виновност за нещастието, разиграла се в Екатеринбург в нощта срещу 17 юли 1918? Дали неговата чудовищна гибел е била инцидентна – или по-скоро закономерна?
На тези въпроси няма еднопосочен отговор. Последният съветски цар съвместяваше в себе си редица на пръв взор несъвместими неща. И положително, и зло, и царско господство, и човешко изтощение. Той беше европейски образована персона, само че и съдружник на антилибералните и антисемитски Черносотници. Парадоксалната композиция от качества беше и повода за половинчатостта на постъпките му, на цялата му активност. Полумерките на царя-полуреформатор доведоха другояче интензивно разрастващата се капиталистическа Русия до революционния гърмеж през 1905 година. И „ Кървавата неделя “, и Распутин вечно ще тежат на съвестта на царя, въпреки че персонално той никого не е желал да разстрелва, а с Распутин се беше сближил само, с цел да избави от хемофилията своя наследник и престолонаследник. И като венец на всичко пристигна съдбовното му решение да стартира Първата международна война.
И въпреки всичко: Николай Втори може да е бил променчив, само че не е бил изверг. По негово време процъфтяваше „ Сребърният век “ на съветската просвета, той персонално даде опция на тази просвета да бъде свободна. Моята баба, която на младини един път видяла царя в „ Гостинний двор “ (голям повсеместен магазин – бел.ред.), с скрито удивление ми разказваше, че той бил без защита и един подобен благ.
Под неговото ръководство популацията на Русия живееше в действителност не богато, само че обичайно. Той се притесняваше да не изпусне кормилото на ръководството – даде на хората конституция, само че самичък не разбра нейните прерогативи. В същото време страната запази човешките си полезности, издигна градове и се готвеше за бъдещето.
След абдикацията на Николай Втори, в самия кипеж на войната се отприщи лавината от случайности както в съветската история, по този начин и в персоналния живот на царя. Русия трудно се опитваше да живее освен без цар, само че и без цар в главата си. Страната се люшкаше във всички направления. И едно от тези лашкания докара до успеха на болшевиките.
Точно в този момент стартира общата покруса, част от която стана и гибелта на царското семейство. Сянката на тази национална покруса към момента пада и върху нас. Но от кое място се взеха тези болшевики? И дали пък у тези зверове, които убиха царя, не пролича гримасата на горчивата съветска история, която Николай Втори така и не съумя да поправи?
Вече по времето на Путин царят беше оправдан, канонизиран и възвеличен. Дори се стигна до пресиления. Но в действителност това беше възобновяване не на справедливостта, а на самодържавието. Преди 100 години Русия изгуби царя си. След това така и не се научи да живее при народна власт, а през днешния ден продължава да живее без цар в главата си. В резултат от това следим отвод от общочовешките полезности, изолираност и душeвност на обсадената цитадела.
Жал ми е за дечицата. Много ми е жалост. И за царските, и за нашите лични. Какво ли бъдеще ги чака?
Крили осем кг диаманти в корсетите на дъщерите
През нощта на 17 юли 1918 година, когато е осъществена изтезанието на семейство Романови (50-годишния цар Николай Втори, брачната половинка му Александра, дъщерите им Олга, Татяна, Мария и Анастасия, както и престолонаследника Алексей), патроните отскачат от телата на девойките. Това кара наказателната команда да промени дадените инструкции за пукотевица право в сърцето. 70 години по-късно аутопсията на скелетите демонстрира, че по дъщерите е стреляно наново от упор и от непосредствена непосредственост. Първите изстрели изначало не са ги досегнали, тъй като под облеклата им са били скрити перли, бижута и други полезности. От корсетите на дамите са били извадени общо осем кг диаманти, както е записано в тайния отчет на командира на екзекуторите Яков Юровски. Дали Романови са се надявали да могат да се изплатят? Или са желали да спасят най-малко някаква част от благосъстоянието си?
*Виктор Ерофеев е един от най-известните модерни съветски писатели. Той е още литературовед и ефирен водещ, джентълмен на френския Орден на почетния легион. Текста препечатваме от “Дойче веле ”.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ