Валентин Райчев: Има светлина в свободната борба
Предаването „ Код Спорт “ продължава златната си серия от изявленията с олимпийски първенци в годината на игрите в Токио, които предишното лято бяха отсрочени с 12 месеца. Поредната среща е с Валентин Райчев - един от неповторимите случаи с българска марка в международната битка. На олимпиадата в Москва той победи с купа в категория до 74 кг на свободния жанр без до този миг да е бил републикански отличник.
- Казваме добре пристигнал на тепиха на „ Код Спорт “ на олимпийския първенец от Москва в кат. до 74 кг в свободната битка Валентин Райчев! Преминахте ли през битката с COVID-19 или не му давате късмет да се приближи до вас този по този начин рисков и подъл противник?
- Смятам, че го преборих този вирус още предходната година преди да ни затворят. Тогава към момента никой не знаеше какви са признаците и по какъв начин би трябвало да го изкара. По принцип го карах на крайник.
- Още в първия кръг го срещнахте.
- Да, в първия кръг.
- В момента сте ген. секретар на БФ Борба. Кажете ни нещо от кухнята с конкретика – по какъв начин в действителност се отразява пандемията на елитния ни спорт?
- Тази пандемия много затрудни като цяло действието и активността на федерацията, подготовката на всички гарнитури на националния тим, прекроихме календара, бяхме в очакване дали ще се случи едно съревнование, дали няма, следващи отлагания. Нагаждахме местата за подготовка, къде въпреки всичко да бъдат изолирани спортистите, спазвайки всички епидемиологични ограничения, спуснати от държавното управление. Доста компликации изпитваме към момента. Най-много тежеше неизвестността.
- Въпреки всичко, битката последна закри годината с елитно съревнование – Световната купа в Белград през декември. Какво сподели часовникът за нашите национали в трите стила?
- Очаквахме да бъде международно състезание, само че в следствие се промени на Световна купа. Имаше награден фонд за всички категории. Показа моментното ни положение на трите стила. Не бяхме на 100% подготвени, имайки поради, че наближаваше Коледа, Нова година. Пандемията и тази неопределеност ни лишиха от някои битки, които можеше и да спечелим.
- Но имаме и добра вест – извадихме нов коз от ръкава – Юлияна Янева. Очаквахте ли го?
- Очаквах от нея показване, макар че беше в тази неолимпийска категория. Радостното е, че тя още веднъж се върна в битката, защото беше решила да постави завършек на спортната си кариера. Но се върна и то с фанфари!
- Десетилетия наред България беше измежду най-големите в международната битка, конкурирайки се с страни от топ 10 изобщо в спорта, най-великите страни в генералното класиране по народи на олимпийски игри. Имам поради Съюз на съветските социалистически републики, Съединени американски щати, Япония, Китай, Германия, Южна Корея, Франция… Познавате добре, както това време, по този начин и сегашното, когато мъчно попадаме на картата на медалите. Кажете нещо по тематиката – по какъв начин гледат на нас в огромното борцово войнство през днешния ден?
- Този въпрос последните години стои на дневен ред. В смисъл, че към момента сме на картата на битката, изключително в женското направление. Тече спад откъм фрагменти, които идват изпод. И демографската рецесия, и всички промени, които настъпват освен в нашата страна, а и в целия свят, просто се търси метод на прехранване, до момента в който нашият спорт е сложен, гладиаторски и мъчно се оцелява.
- Има ли действително капацитет родната битка за оценки на игрите в Токио? Какво очаквате като оптимистичен вид?
- Преди всичко би трябвало да преминем през двата кръга на квалификациите – европейската в Будапеща и по-късно международната, на която сме домакини. Никога не ме е напускало оптимистичното възприятие и имам вяра, че можем да реализираме още към шест квоти. Сега имаме една, само че е изцяло действително и е във опциите ни да вземем и в трите стила по две. Това е моето оптимистично умозаключение.
- Преди да заемете поста на ген. секретар бяхте старши треньор на националите в свободния жанр – къде е по-трудно и по-ветровито?
- Различно е да си народен треньор, а по-късно ген. секретар. Мисля, че отговорността е една и съща. Разликата е, че като народен треньор отговаряш за тим от състезатели, а тук отговаряш за цялото развиване на битката в България.
- Има ли късмет свободната битка да се върне на пътя на триумфа? Световната купа какво сподели – два бронзови медала в нашия актив?
- Ще повторя думите на треньора Валентин Ангелов -има светлина в свободната битка с натурализирането на няколко състезатели от съветски и чеченски генезис. Вече се приспособяват към нашите условия, би трябвало повече опит, повече надпревари, да натрупат повече рутина, с цел да могат да бъдат измежду най-хубавите в Европа.
- Работихте един олимпийски цикъл в националния тим на Франция в предишното – при започване на 90-те години. Тогава „ петлите “ взеха два медала от олимпиада. Разкажете за този интервал, по какъв начин се чувствахте там?
- Период, в който бях щастливо поканен от френската федерация да оказвам помощ към техния народен тим. Тогава времената бяха такива, че оптималният ми престой можеше да бъде три месеца, с цел да мога да извадя виза. Прибирах се тук, по-късно отивах за три месеца. Общо взето до барселонската олимпиада бях на тяхно разположение. Имах опция да работя с всички равнища. Когато не бях зает с националния тим, организирах стажове в градове с тимове от всички възрасти. Наистина съм удовлетворен, че дадоха резултат тези стажове. 1991 година в Щутгарт два бронзови медала в свободната битка, преди този момент един бронзов орден от международно състезание до 82 кг. Аз персонално съм доста удовлетворен, още повече че този интервал се случи в прехода, когато българският спорт потегли в противоположна посока.
- Може ли да се каже, че французите към този момент имат повече клубове от нас?
- Може да се каже, да. В момента имат повече картотекирани състезатели от нас, а тогава бяха по-малко. Ние имахме към 47-48 хиляди в тези години, до момента в който в този момент са към 3500.
- Известен интервал бяхте и в дребния или междинния бизнес, само че се върнахте в спорта. Авантюра ли беше това или не?
- Абсолютна случка! Прибирайки се от Франция, трябваше да се стартира някаква работа, да се изкарват някакви пари. С сътрудници от битката се захванахме с дребен бизнес, тогава всички се занимаваха с търговия. Решихме за какво и ние да не опитаме! После построихме една бензиностанция. Всичко беше доста преходно, с еуфория. Помагахме си взаимно с сътрудници, които също бяха в този бизнес. Накрая пристигнаха огромните вериги и ние фалирахме.
- Да ви върна към вашата кариера – правилно ли, че първото ви съревнование в битката е с подправена картотека?
- Да, по този начин е, нямах право, бях мъничък. Тогава не се правеха описи, а се даваше кръщелно удостоверение преди кантара. Треньорът откри едно подправено, с една година по-голямо от мен и с това кръщелно участвах. Бях 11-годишен. В Раднево станах седми на първото ми съревнование.
- Футболът ли е първата ви спортна обич? Апропо – синът ви игра над 100 мача в „ А “ група, само че доколкото знам травми стопираха кариерата му .
- Да, отраснал съм в такава махала. В градинката „ Три кладенци “, където живеех в „ Коньовица “, играехме всеки ден футбол. Обичахме да играем с топката. Синът ми има четири публични гола и над 100 мача в „ А “ група, само че за жал травмите го стопираха.
- Да поговорим за огромния ви успех на олимпиадата в Москва през 1980 година Първо за сензацията на сензациите – състезател, който не е ставал първенец на своята страна, ликува със злато на игрите! Толкова мощна ли е била родната битка по това време?
- Наистина беше много мощна, конкуренцията в обособените категории също. На лагер с националния тим се качваха по четири индивида от категория и там се правеше селекцията за присъединяване. Във въпросната година зимният шампионат не се водеше като републиканско състезание. Първо беше десетте най-хубави, а по-късно беше шампионат за купите и премиите на Централен комитет на Комсомола. Станах първи на това съревнование, а по-късно и първенец на шампионата „ Дан Колов “. Критериите бяха, който стане отличник на двете съревнования, взе участие на европейското. Но тогава треньорското управление счете, че ми е рано да вземам участие и реши да опита със за момента по-опитния Александър Нанев, който към този момент имаше орден от международно състезание. Много прочувствено понесох неучастието ми, защото бях подготвен и желаех пояснение от треньорите, ревейки. Казаха, че това е решението, да не преставам и ще мислим за напред. Може би е било за хубаво. След това ми дадоха късмет за олимпиадата.
- Разкажете за самото съревнование – осем срещи до златото! Това също е неповторим случай! Имате и пет битки по 9 минути в деня на триумфа.
- Така беше. Изключително тежко съревнование, само че връщайки се в този момент към дните на олимпиадата, в действителност бях доста квалифициран, с цел да изкарам тези пет срещи. Тогава разпоредбите бяха такива, че докосвайки медалите, с тези наказателни точки, които трупаш, по метода по който побеждаваш съперниците, се образуваше една крайна четворка. Оказа се, че би трябвало да играя поредно с всеки един от тях, влизайки с най-вече наказателни точки. Това значи, че даже и да завършех наедно във финала с монголеца, ставах втори. Просто ми трябваше победа. Много тежко съревнование, изключително след срещата с индиеца…
- В битката приказват за ексцентричен случай с индиеца, който бил намазан и е минал под радара на съдиите.
- Така е, просто за мен особено беше чужд първенец от Азиатските игри. Нямахме досег с техния жанр на битка. Беше едно влизане-излизане, отгоре-отдолу, само че съумях, мисля с 9:6 точки. Излизайки от срещата, споделих на треньорите, че съм дотук! Излезе ми душата отвред! Но докторът и масажистът ме свестиха.
- И идва Павел Пинигин – безспорен любимец и любим на публиката в Москва…
- Световен и олимпийски първенец в по-долната категория. Това беше тактиката на съветския тим, качвайки го в по-горната категория. Имаха концепцията от 10 категории да създадат 10 трофеи. Треньор на националния тим на Съюз на съветските социалистически републики бе Юрий Шахмурадов. Но не им излязоха точни сметките. Пинигин ми поведе с 2:0, само че си споделих, че няма какво да изгубвам. Използвах си раменното мятане в една обстановка – хватка от класическия жанр. Стара контузия ме подтикна да се науча да мятам. Оттам прихванах и си виках мислено „ хвани “.
- После идва финалът с Даваажав от Монголия - шест секунди до сирената губите…
- Малко предистория – срещнах го Даваажав на шампионата в Германия. Бяха ни изпратили в категории, за които би трябвало да се реши кой да взе участие. Обикновено критериите бяха да ни пратят на интернационален шампионат, с цел да се види кой ще се сбори по-добре с задграничните борци. В Германия станах първи, побеждавайки Даваажав. Водех го по точки и го изгониха за пасивна битка. Имах едни гърди преимущество пред него, само че пък откъм гърба ми тежеше раницата с умората от предходните битки с европейския първенец Карабин и другите. До последно беше 5:5 в битката с по две предизвестия. Отначало ме поведе монголецът с 3:0, изравних за 3:3, с предизвестията стана 5:5. Ако ни изгонеха и двамата, монголецът ставаше първенец, а монголската битка нямаше първенец от доста години. Мина ми мисълта – дотук я докарах, би трябвало да го направя…
- Погледнахте ли часовника?
- Погледнах го, несъмнено. Знаехме интуитивно какъв брой време остава. С едно гмуркане, макар че бяхме много изпотени, съумях да мина зад противника и паднах на колене с вдигнати ръце.
- През 1981 година печелите сребро от международно и от европейско – можеше ли да сте „ златен “? Реално ли това беше максимумът за вас тогава?
- На европейското изгубих с една точка, а на международното мисля, че това ми беше максимумът. Тогава немец стана международен първенец, изгубих с 4:8. Не съумях с едно мятане, което може би щеше да ми реши срещата.
- Бойкотът на някогашните социалистически страни, без Румъния, до каква степен повлия на кариерата ви? Как ви се отрази?
- Това предвеща моето привършване с дейния спорт, т.е. с националния тим.
- Чакахте ли Лос Анджелис?
- Чакахме го, бяхме на лагер в спортната база в Петрич и ни оповестиха, че няма да има олимпиада за нас. Казаха, че ще има някакво съревнование по-късно. Веднага променихме тренировката от тепиха и излязохме да играем футбол. Тогава имаше доста мощен български тим.
- Как България успяваше да побеждава и да печели даже и отборно класиране против страни с голям капацитет в битката – Съюз на съветските социалистически републики, Съединени американски щати, Турция, Япония и да вземем за пример Иран, който има над 5 милиона картотекирани борци? Не е ли заблуда през днешния ден да желаеме да ни се случва нещо сходно, да побеждаваме даже представителите на тези страни?
- Илюзия е може би, тъй като по-малко си имаме вяра и желаеме да побеждаваме. Промени се доста методиката, трансформираха се разпоредбите, тактиката и методът на подготовка. Но това не омаловажава желанието на всеки един да се стреми и да гони трофеи. Побеждавахме ги, тъй като системата беше стройна. Участвайки на огромно съревнование, си виждаш съперниците, водехме си дневници със мощни и слаби страни, от кое място може да се победи, къде може да му се приложи техника.
- Вие сте левскар, а генералният спонсор на федерацията Гриша Ганчев е притежател на футболния ЦСКА – въздейства ли това на работата ви?
- По никакъв метод. С господин Ганчев се познаваме от доста години, още повече че бях в неговия състав, когато беше президент на БФ Борба в ранните години след измененията. За клубно користолюбие надали може да се приказва, защото тези сдружения към този момент не попадат, в този момент са клубове. Съвсем друга система.
- Навремето имаше ли борба на генералите от Министерство на вътрешните работи и МО при определянето на съставите в битката за огромни шампионати? Имаше ли лобита, въздействия, напън?
- Да, имаше. По принцип треньорите бяха под този напън най-много. Аз го почувствах в последното преборване преди олимпиадата въз основата в Тетевен. Бяха оповестили на кои категории ще има преборване. Идвайки на тренировката, видях и двамата генерали на ЦСКА и на Министерство на вътрешните работи да си приказват. Викам: „ Ясно, работата е сериозна! “
- Много ли са интригите в най-успешния ни спорт, като се има поради, че имаме десетки първенци, всеки един с огромно его? Как се оправяте в тази конюнктура?
- Залата – мястото, от което сме излезли всички, е сплотяващото. Оправяме се. Да, има някои с по-голямо его, само че в полза на общата ни работа балансираме.
- В персонален проект споделете нещо за фамилията - по какъв начин почивате, имате ли обичано занятие? Какво още желае от живота Валентин Райчев?
- Валентин Райчев желае успокоение и здраве най-много. Семейството е добре, в този момент сме разграничени поради пандемията, защото щерка ми е в Лондон и поради ограниченията не може да се забележим. Валентин Райчев желае да върви за риба, когато е допустимо, само че не му стига времето.
- Казваме добре пристигнал на тепиха на „ Код Спорт “ на олимпийския първенец от Москва в кат. до 74 кг в свободната битка Валентин Райчев! Преминахте ли през битката с COVID-19 или не му давате късмет да се приближи до вас този по този начин рисков и подъл противник?
- Смятам, че го преборих този вирус още предходната година преди да ни затворят. Тогава към момента никой не знаеше какви са признаците и по какъв начин би трябвало да го изкара. По принцип го карах на крайник.
- Още в първия кръг го срещнахте.
- Да, в първия кръг.
- В момента сте ген. секретар на БФ Борба. Кажете ни нещо от кухнята с конкретика – по какъв начин в действителност се отразява пандемията на елитния ни спорт?
- Тази пандемия много затрудни като цяло действието и активността на федерацията, подготовката на всички гарнитури на националния тим, прекроихме календара, бяхме в очакване дали ще се случи едно съревнование, дали няма, следващи отлагания. Нагаждахме местата за подготовка, къде въпреки всичко да бъдат изолирани спортистите, спазвайки всички епидемиологични ограничения, спуснати от държавното управление. Доста компликации изпитваме към момента. Най-много тежеше неизвестността.
- Въпреки всичко, битката последна закри годината с елитно съревнование – Световната купа в Белград през декември. Какво сподели часовникът за нашите национали в трите стила?
- Очаквахме да бъде международно състезание, само че в следствие се промени на Световна купа. Имаше награден фонд за всички категории. Показа моментното ни положение на трите стила. Не бяхме на 100% подготвени, имайки поради, че наближаваше Коледа, Нова година. Пандемията и тази неопределеност ни лишиха от някои битки, които можеше и да спечелим.
- Но имаме и добра вест – извадихме нов коз от ръкава – Юлияна Янева. Очаквахте ли го?
- Очаквах от нея показване, макар че беше в тази неолимпийска категория. Радостното е, че тя още веднъж се върна в битката, защото беше решила да постави завършек на спортната си кариера. Но се върна и то с фанфари!
- Десетилетия наред България беше измежду най-големите в международната битка, конкурирайки се с страни от топ 10 изобщо в спорта, най-великите страни в генералното класиране по народи на олимпийски игри. Имам поради Съюз на съветските социалистически републики, Съединени американски щати, Япония, Китай, Германия, Южна Корея, Франция… Познавате добре, както това време, по този начин и сегашното, когато мъчно попадаме на картата на медалите. Кажете нещо по тематиката – по какъв начин гледат на нас в огромното борцово войнство през днешния ден?
- Този въпрос последните години стои на дневен ред. В смисъл, че към момента сме на картата на битката, изключително в женското направление. Тече спад откъм фрагменти, които идват изпод. И демографската рецесия, и всички промени, които настъпват освен в нашата страна, а и в целия свят, просто се търси метод на прехранване, до момента в който нашият спорт е сложен, гладиаторски и мъчно се оцелява.
- Има ли действително капацитет родната битка за оценки на игрите в Токио? Какво очаквате като оптимистичен вид?
- Преди всичко би трябвало да преминем през двата кръга на квалификациите – европейската в Будапеща и по-късно международната, на която сме домакини. Никога не ме е напускало оптимистичното възприятие и имам вяра, че можем да реализираме още към шест квоти. Сега имаме една, само че е изцяло действително и е във опциите ни да вземем и в трите стила по две. Това е моето оптимистично умозаключение.
- Преди да заемете поста на ген. секретар бяхте старши треньор на националите в свободния жанр – къде е по-трудно и по-ветровито?
- Различно е да си народен треньор, а по-късно ген. секретар. Мисля, че отговорността е една и съща. Разликата е, че като народен треньор отговаряш за тим от състезатели, а тук отговаряш за цялото развиване на битката в България.
- Има ли късмет свободната битка да се върне на пътя на триумфа? Световната купа какво сподели – два бронзови медала в нашия актив?
- Ще повторя думите на треньора Валентин Ангелов -има светлина в свободната битка с натурализирането на няколко състезатели от съветски и чеченски генезис. Вече се приспособяват към нашите условия, би трябвало повече опит, повече надпревари, да натрупат повече рутина, с цел да могат да бъдат измежду най-хубавите в Европа.
- Работихте един олимпийски цикъл в националния тим на Франция в предишното – при започване на 90-те години. Тогава „ петлите “ взеха два медала от олимпиада. Разкажете за този интервал, по какъв начин се чувствахте там?
- Период, в който бях щастливо поканен от френската федерация да оказвам помощ към техния народен тим. Тогава времената бяха такива, че оптималният ми престой можеше да бъде три месеца, с цел да мога да извадя виза. Прибирах се тук, по-късно отивах за три месеца. Общо взето до барселонската олимпиада бях на тяхно разположение. Имах опция да работя с всички равнища. Когато не бях зает с националния тим, организирах стажове в градове с тимове от всички възрасти. Наистина съм удовлетворен, че дадоха резултат тези стажове. 1991 година в Щутгарт два бронзови медала в свободната битка, преди този момент един бронзов орден от международно състезание до 82 кг. Аз персонално съм доста удовлетворен, още повече че този интервал се случи в прехода, когато българският спорт потегли в противоположна посока.
- Може ли да се каже, че французите към този момент имат повече клубове от нас?
- Може да се каже, да. В момента имат повече картотекирани състезатели от нас, а тогава бяха по-малко. Ние имахме към 47-48 хиляди в тези години, до момента в който в този момент са към 3500.
- Известен интервал бяхте и в дребния или междинния бизнес, само че се върнахте в спорта. Авантюра ли беше това или не?
- Абсолютна случка! Прибирайки се от Франция, трябваше да се стартира някаква работа, да се изкарват някакви пари. С сътрудници от битката се захванахме с дребен бизнес, тогава всички се занимаваха с търговия. Решихме за какво и ние да не опитаме! После построихме една бензиностанция. Всичко беше доста преходно, с еуфория. Помагахме си взаимно с сътрудници, които също бяха в този бизнес. Накрая пристигнаха огромните вериги и ние фалирахме.
- Да ви върна към вашата кариера – правилно ли, че първото ви съревнование в битката е с подправена картотека?
- Да, по този начин е, нямах право, бях мъничък. Тогава не се правеха описи, а се даваше кръщелно удостоверение преди кантара. Треньорът откри едно подправено, с една година по-голямо от мен и с това кръщелно участвах. Бях 11-годишен. В Раднево станах седми на първото ми съревнование.
- Футболът ли е първата ви спортна обич? Апропо – синът ви игра над 100 мача в „ А “ група, само че доколкото знам травми стопираха кариерата му .
- Да, отраснал съм в такава махала. В градинката „ Три кладенци “, където живеех в „ Коньовица “, играехме всеки ден футбол. Обичахме да играем с топката. Синът ми има четири публични гола и над 100 мача в „ А “ група, само че за жал травмите го стопираха.
- Да поговорим за огромния ви успех на олимпиадата в Москва през 1980 година Първо за сензацията на сензациите – състезател, който не е ставал първенец на своята страна, ликува със злато на игрите! Толкова мощна ли е била родната битка по това време?
- Наистина беше много мощна, конкуренцията в обособените категории също. На лагер с националния тим се качваха по четири индивида от категория и там се правеше селекцията за присъединяване. Във въпросната година зимният шампионат не се водеше като републиканско състезание. Първо беше десетте най-хубави, а по-късно беше шампионат за купите и премиите на Централен комитет на Комсомола. Станах първи на това съревнование, а по-късно и първенец на шампионата „ Дан Колов “. Критериите бяха, който стане отличник на двете съревнования, взе участие на европейското. Но тогава треньорското управление счете, че ми е рано да вземам участие и реши да опита със за момента по-опитния Александър Нанев, който към този момент имаше орден от международно състезание. Много прочувствено понесох неучастието ми, защото бях подготвен и желаех пояснение от треньорите, ревейки. Казаха, че това е решението, да не преставам и ще мислим за напред. Може би е било за хубаво. След това ми дадоха късмет за олимпиадата.
- Разкажете за самото съревнование – осем срещи до златото! Това също е неповторим случай! Имате и пет битки по 9 минути в деня на триумфа.
- Така беше. Изключително тежко съревнование, само че връщайки се в този момент към дните на олимпиадата, в действителност бях доста квалифициран, с цел да изкарам тези пет срещи. Тогава разпоредбите бяха такива, че докосвайки медалите, с тези наказателни точки, които трупаш, по метода по който побеждаваш съперниците, се образуваше една крайна четворка. Оказа се, че би трябвало да играя поредно с всеки един от тях, влизайки с най-вече наказателни точки. Това значи, че даже и да завършех наедно във финала с монголеца, ставах втори. Просто ми трябваше победа. Много тежко съревнование, изключително след срещата с индиеца…
- В битката приказват за ексцентричен случай с индиеца, който бил намазан и е минал под радара на съдиите.
- Така е, просто за мен особено беше чужд първенец от Азиатските игри. Нямахме досег с техния жанр на битка. Беше едно влизане-излизане, отгоре-отдолу, само че съумях, мисля с 9:6 точки. Излизайки от срещата, споделих на треньорите, че съм дотук! Излезе ми душата отвред! Но докторът и масажистът ме свестиха.
- И идва Павел Пинигин – безспорен любимец и любим на публиката в Москва…
- Световен и олимпийски първенец в по-долната категория. Това беше тактиката на съветския тим, качвайки го в по-горната категория. Имаха концепцията от 10 категории да създадат 10 трофеи. Треньор на националния тим на Съюз на съветските социалистически републики бе Юрий Шахмурадов. Но не им излязоха точни сметките. Пинигин ми поведе с 2:0, само че си споделих, че няма какво да изгубвам. Използвах си раменното мятане в една обстановка – хватка от класическия жанр. Стара контузия ме подтикна да се науча да мятам. Оттам прихванах и си виках мислено „ хвани “.
- После идва финалът с Даваажав от Монголия - шест секунди до сирената губите…
- Малко предистория – срещнах го Даваажав на шампионата в Германия. Бяха ни изпратили в категории, за които би трябвало да се реши кой да взе участие. Обикновено критериите бяха да ни пратят на интернационален шампионат, с цел да се види кой ще се сбори по-добре с задграничните борци. В Германия станах първи, побеждавайки Даваажав. Водех го по точки и го изгониха за пасивна битка. Имах едни гърди преимущество пред него, само че пък откъм гърба ми тежеше раницата с умората от предходните битки с европейския първенец Карабин и другите. До последно беше 5:5 в битката с по две предизвестия. Отначало ме поведе монголецът с 3:0, изравних за 3:3, с предизвестията стана 5:5. Ако ни изгонеха и двамата, монголецът ставаше първенец, а монголската битка нямаше първенец от доста години. Мина ми мисълта – дотук я докарах, би трябвало да го направя…
- Погледнахте ли часовника?
- Погледнах го, несъмнено. Знаехме интуитивно какъв брой време остава. С едно гмуркане, макар че бяхме много изпотени, съумях да мина зад противника и паднах на колене с вдигнати ръце.
- През 1981 година печелите сребро от международно и от европейско – можеше ли да сте „ златен “? Реално ли това беше максимумът за вас тогава?
- На европейското изгубих с една точка, а на международното мисля, че това ми беше максимумът. Тогава немец стана международен първенец, изгубих с 4:8. Не съумях с едно мятане, което може би щеше да ми реши срещата.
- Бойкотът на някогашните социалистически страни, без Румъния, до каква степен повлия на кариерата ви? Как ви се отрази?
- Това предвеща моето привършване с дейния спорт, т.е. с националния тим.
- Чакахте ли Лос Анджелис?
- Чакахме го, бяхме на лагер в спортната база в Петрич и ни оповестиха, че няма да има олимпиада за нас. Казаха, че ще има някакво съревнование по-късно. Веднага променихме тренировката от тепиха и излязохме да играем футбол. Тогава имаше доста мощен български тим.
- Как България успяваше да побеждава и да печели даже и отборно класиране против страни с голям капацитет в битката – Съюз на съветските социалистически републики, Съединени американски щати, Турция, Япония и да вземем за пример Иран, който има над 5 милиона картотекирани борци? Не е ли заблуда през днешния ден да желаеме да ни се случва нещо сходно, да побеждаваме даже представителите на тези страни?
- Илюзия е може би, тъй като по-малко си имаме вяра и желаеме да побеждаваме. Промени се доста методиката, трансформираха се разпоредбите, тактиката и методът на подготовка. Но това не омаловажава желанието на всеки един да се стреми и да гони трофеи. Побеждавахме ги, тъй като системата беше стройна. Участвайки на огромно съревнование, си виждаш съперниците, водехме си дневници със мощни и слаби страни, от кое място може да се победи, къде може да му се приложи техника.
- Вие сте левскар, а генералният спонсор на федерацията Гриша Ганчев е притежател на футболния ЦСКА – въздейства ли това на работата ви?
- По никакъв метод. С господин Ганчев се познаваме от доста години, още повече че бях в неговия състав, когато беше президент на БФ Борба в ранните години след измененията. За клубно користолюбие надали може да се приказва, защото тези сдружения към този момент не попадат, в този момент са клубове. Съвсем друга система.
- Навремето имаше ли борба на генералите от Министерство на вътрешните работи и МО при определянето на съставите в битката за огромни шампионати? Имаше ли лобита, въздействия, напън?
- Да, имаше. По принцип треньорите бяха под този напън най-много. Аз го почувствах в последното преборване преди олимпиадата въз основата в Тетевен. Бяха оповестили на кои категории ще има преборване. Идвайки на тренировката, видях и двамата генерали на ЦСКА и на Министерство на вътрешните работи да си приказват. Викам: „ Ясно, работата е сериозна! “
- Много ли са интригите в най-успешния ни спорт, като се има поради, че имаме десетки първенци, всеки един с огромно его? Как се оправяте в тази конюнктура?
- Залата – мястото, от което сме излезли всички, е сплотяващото. Оправяме се. Да, има някои с по-голямо его, само че в полза на общата ни работа балансираме.
- В персонален проект споделете нещо за фамилията - по какъв начин почивате, имате ли обичано занятие? Какво още желае от живота Валентин Райчев?
- Валентин Райчев желае успокоение и здраве най-много. Семейството е добре, в този момент сме разграничени поради пандемията, защото щерка ми е в Лондон и поради ограниченията не може да се забележим. Валентин Райчев желае да върви за риба, когато е допустимо, само че не му стига времето.
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ