Дани Педроса: Благодарение на приятелите си успях в спорта
Предаването „ Код Спорт “ по ТВ+ срещна феновете си с испанския мотоциклетист Дани Педроса, който в интервала 2006 – 2018 година с тима на „ Хонда “ записа 236 надпревари и завоюва 31 победи в MOTO GP. През цялата си кариера се състезава за японския тим, учи айкидо и японски език, а също по този начин демонстрира голям интерес към японската просвета. Неслучайно е прочут в спортните среди като „ Малкия самурай “. Педроса е един от най-постоянните състезатели в пистовия мотоциклетизъм в последните 20 години. 34-годишният испанец се отдръпна от дейна спортна активност в края на 2018 година, откакто стана международен първенец до 125 куб. см и два пъти завоюва купата при 250-кубиковите мотори. Той съумя да завоюва тези трофеи в три поредни години – 2003, 2004 и 2005 година След това мина в кралския клас Мото Джи Пи, където прекара 12 сезона, завоюва 31 надпревари и приключи 112 пъти в тройката, само че по този начин и не съумя да стигне до шампионската корона, а стана три пъти вицешампион. В знак на самопризнание към безспорните му качества един от завоите на пистата „ Херес “ в Испания е кръстен на негово име. Това е шиканът Педроса. Малко водачи могат да се радват на такава чест, само че Дани го е заслужил.
- Дани, от кое място идва влечението ви към високите скорости?
- Наследих пристрастеността към моторите от моя татко. Мога да кажа, че съм израснал на мотор, тъй като държа кормилото, откогато се помня. Баща ми и неговите другари бяха огромни фенове на мотоциклетизма и караха мотори в свободното време. Сега постоянно преглеждам фотоси, на които съм малко дете и седнал съм върху седалката. Родителите ми описват, че постоянно съм желал да бъда качен на мотора. А когато ме смъкват – тогава съм започвал да рева... Спомням си, че всичките ми играчки бяха мотори. През уикендите изпитвах едно-единствено предпочитание и то беше да отивам на надпревари или да ги виждам по малкия екран. За мен имаше едно значимо нещо – моторите. Трябва обаче да призная, че първоначално бях по-скоро нерешителен, в сравнение с самоуверен. Съмнявах се дали би трябвало да се занимавам съществено с мотоциклетен спорт. Но моите близки ме насърчаваха. Чувал съм какви ли не реплики по мой адрес. Някои споделяха, че ще съумея. Други не виждаха в мен гений. Аз бях доста трудолюбив и съзнателен, само че се срамих и имах потребност да ми оказват помощ. Не ми беше елементарно да претърпявам огромните условия към мен. Всеки път, когато слагах каската на главата си и излизах на пистата, ставах все по-добър. Надминавах даже личните си упования. В началото имах за противник играч, който беше в действителност доста мощен и ме биеше. Той постоянно печелеше, а аз постоянно оставах втори. Това ми оказа помощ да се развия, тъй като се стремях да го догоня. Не ми беше елементарно, тъй като той беше по-голям, по-опитен от мен и караше по-добре.
- Кога решихте, че градите кариера в спорта?
- Бях на 12 години, когато завоювах испанския шампионат по минибайк. След това трябваше да взема решение какъв да бъде идващият ми ход. Моето семейство нямаше опциите да ме финансира за кариера в мотоциклетния спорт... Осъзнавах го, само че не съм страдал от това. Разбирах обстановката. Виждах какви жертви прави татко ми, какъв брой доста работи и по какъв начин всичкото му време отива в занимания с мен. Не бях отчаян. Приемах действителността такава, каквато е. Може би не съм си давал сметка, че имам бъдеще като играч. Тогава за мен това беше просто развлечение. Харесваше ми да карам мотор, само че в никакъв случай не съм мислил съществено да ставам професионален играч. Постепенно обаче започнах да върша проекти за бъдещето.
- Кое ви оказа помощ да съумеете?
- Изведнъж нещата се получиха. Може би стана инцидентно, само че всичко потегли в вярната посока. Помогна ми един от моите другари. Посъветва ме къде и по какъв начин да си подам документите. Направих го, въпреки че не чаках да има резултат, тъй като се търсеха по-млади състезатели от мен. Казах си, че няма какво да изгубвам и би трябвало да опитам. Това беше развой на селекция за международния шампионат до 125 куб. см и аз бях измежду определените. Срещнах се с моя предстоящ управител Алберто Пуиг, организация Дорна и тима Мовистар. Те ми дадоха късмет, въпреки че не отговарях на всичките им критерии. Вече трябваше да карам същински спортен мотор, без да имам никакъв опит с такива машини. Дори не знаех по какъв начин да превключвам предавките. Но хората схванаха обстановката ми и ми осигуриха времето, от което се нуждаех. Това беше моят същински старт. От този трамплин потеглих нагоре.
- Лесно ли се адаптирахте в новата среда?
- Казах ви, че като дете бях свенлив. Това възприятие не ме напусна и когато започнах да се състезавам. В началото всичко ми се виждаше доста огромно. Около мен бяха известни спортисти, които бях гледал по малкия екран. Изведнъж попаднах в дълбоката вода и трябваше да плавам с огромните акули. Карах по страхотни писти, пътувах по целия свят. А до неотдавна доста рядко напусках родния си град. Всичко внезапно се промени. В надпреварите бях като гипсиран, тъй като ситуацията не ми беше позната. Трябваше бързо да изучавам доста нови неща, само че тялото няма време да ги схване. В същото време календарът върви на високи обороти – едно съревнование след друго. Няма време за отмора. И до момента в който се обърнеш, половината сезон към този момент е приключил...
- С какво ще запомните 125-кубиковия шампионат?
- Най-щастливият ми миг беше, когато завоювах първата си международна купа. Успях да го направя и това беше ужасно! Да печеля съревнование или да завърша в тройката – знаех, че това го мога. Но да стана първенец - струваше ми се безусловно невероятно. Мислех, че няма по какъв начин да стане. А се оказа постижимо. И тогава започваш да мислиш по различен метод. Показваш на своите близки, другари и на всички фенове, че можеш! Те гледат по малкия екран по какъв начин печелиш. Това е неописуемо неспокойствие. Започнах да викам и да рева. Преливах от наслада.
- Какво друго почувствахте при този успех?
- Много е сладко, когато спечелиш купата - след толкоз дълго очакване, след толкоз доста работа и откакто толкоз мощно си я желал. Когато стиснеш купата в ръката си, усещаш удовлетворението, че е най-сетне е пристигнало времето да се наслаждаваш на плодовете от своя труд. И внезапно идва нещо ново. Само три дни по-късно или може би бяха пет дни, получих травма. За първи път пострадах в действителност съществено и бях надалеч от къщи. Напълно нова обстановка за мен. Чудех се за какво се случи на мен. Защо аз трябваше да се контузя? Правех всичко по верния метод. Трудех се крепко. Не се пробвах да заблуждавам противниците си и ги уважавах. Не разбирах за какво ориста ми изпрати това наказване да счупя и двата си глезена на 18 години, когато нещата се развиваха чудесно. Търсех някакво пояснение. Не постоянно обаче има пояснение за това, което ни се случва.
- Защо решихте по-късно да преминете в по-горния клас до 250 кубика?
- Много бързах да се върна на пистата след травмата. Успях да употребявам паузата сред двата сезона, с цел да се възстановя. Качих се на новия мотор без никаква подготовка. Изобщо не познавах машината, само че давах газ, като че ли да избягам от неприятностите. Изненадващо бях доста бърз. Имах и шанс да печеля още първото съревнование. Получи се елементарно. Сезонът се разви добре и станах първенец. Спечелих 7 надпревари и се класирах 14 пъти в тройката.
- Успехите заличиха ли неприятния спомен?
- Победите са хубаво лекарство, само че не изтриват болката. Това е мъчно за пояснение. В последна сметка научаваш доста – и в сложните моменти, и в хубавите. И когато излезеш от линията на триумфа, към този момент знаеш доста неща. Тогава можеш да намериш пояснение за какво си в тази позиция и да си отговориш на въпроса – не мога да надвивам заради тази или онази причина. Това важи освен за спорта, а за всички сфери на живота. Повечето хора проучват за какво не са постигнали нещо. Трябва обаче да се питат „ за какво “ и когато са постигнали нещо. При триумфите разсъдъкът като че ли остава на назад във времето за сметка на страстите.
- Вие по какъв начин се справяте с негативизма?
- Моята кариера в международния шампионат постоянно е била предмет на необятно разискване. Не единствено в Мото Джи Пи, само че и в 250-кубиковия клас. Казваха, че няма да съумея. Че нямам качества. Започнах да се сблъсквам с тези прогнози още след първото си съревнование, след първия и след втория сезон. После споделяха, че успехите ми се дължат на други фактори, не на моите качества. А по-късно не имаха вяра, че с моя техничен и лек жанр мога да имам триумфи единствено с 250-кубиковите мотори, не и с по-големите машини в Мото Джи Пи. Бях подложен под огромно напрежение. И когато влязох в Мото Джи Пи, като че ли самият аз изпитвах подозрение, че ще мога да надвивам, тъй като моторът беше прекомерно огромен за мен. И в това време толкоз мощен! Заради физиката си аз съм подобаващ за по-малките класове, не за Мото Джи Пи. Именно това беше огромното предизвикателство. Мислех, че каквито и резултати да запиша, ще бъдат триумф за мен. От дребен съм малък на растеж, само че това не ми е пречело, даже ми харесваше в учебно заведение. В спорта нямаше огромна разлика. Трябваше да си реализирам задачите с моята физика. Всичко се случваше по същия метод, единствено че по-трудно. Попаднах на страховит тим като „ Хонда “, в който освен повярваха в мен, само че и ми помогнаха да стана по-силен.
- Имали сте доста сложни моменти в Мото Джи Пи…
- Да, имаше три години, в които в действителност изпитвахме компликации в Хонда. Това бяха 2007, 2008 и 2009 година След това ни лиши още един сезон да се пригодим към новите гуми, тъй като нашите мотоциклети бяха направени за различен вид гуми. Допълнителни компликации ни сътвориха вътрешните промени в тима, тъй като хората постоянно се сменяха. Комуникацията с Япония не беше лесна. Имахме и спорове по някои въпроси. Но най-после нещата се получиха. След като много време буксувахме на едно място, започнахме да вървим напред. Намерихме точния баланс сред конструкторите и тима и създадохме страхотни мотоциклети.
- Винаги ли сте държали кариерата си в свои ръце?
- Понякога стигаш до миг, в който мислиш, че държиш всичко под надзор, само че в действителност не е по този начин. Случват се доста неща, върху които нямаш въздействие. И когато те връхлетят, всичко се обърква. Без да разбираш за какво, се оказваш на неверното място в неверния миг. Тогава колкото по-силно преследваш задачата си, тя толкоз повече се отдалечава от теб. В такива случаи не би трябвало да се фиксираш върху казуса, а да го погледнеш от друга позиция. Много е елементарно да се провалиш, тъй като искаш да спечелиш непременно тъкмо в този миг, когато е невероятно по независещи от теб аргументи. Обикновено, когато имаш воля и се трудиш целеустремено, пречките една по една изчезват. Нужно е време, само че последователно натискаш газта и си постигаш задачата. Понякога това се случва на теб, само че от време на време се случва на различен, който също работи и е дочакал своя час. Не можеш да победиш подобен противник. Все едно да плуваш против течението и да се опиташ да победиш морето. В един миг умората те изтощава и не можеш да продължиш. Спираш да плуваш и виждаш по какъв начин морето те отнася надалеч.
- Как се справяхте с травмите?
- Тежките травми проникват надълбоко в теб като белези. Трудно е да ги изтриеш. Това са събитията, които оставят диря върху живота. Могат да трансформират ненапълно характера ти, гледната точка или настройката за поставените цели. Уроците би трябвало да се учат и грешките да не се повтарят. Една от сериозните ми травми, която получих в Германия на дъжд, беше моя неточност. Аз обаче си научих урока и по-късно бях кадърен да спечелвам надпревари на дъжд. До този миг имах огромни компликации да бъда бърз на мокра настилка и в никакъв случай не постигах положителни резултати в такива условия. Спомням си това съревнование, бях водач в класирането за международния шампионат, когато заваля внезапно и си споделих: „ Това може да ми попречи да печеля купата “. Имах този проблем още от дете и трябваше да се оправя с него. Стартирах и поведох със 7 секунди пред най-хубавия играч на мокро по това време Кейси Стоунър. Натрупах тази преднина единствено за 5-6 обиколки. Когато разбрах, че съм по-бърз, желаех да се откъсна повече напред. Тогава катастрофирах. Не знаех по какъв начин да управлявам страстите си. Провалих се, тъй като мислех, че върша нещо, на което не съм кадърен. В едно друго съревнование катастрофирах по същия метод. Понякога животът е поредност от идентични моменти, които се повтарят. Проблемът е, че като че ли не ги виждаме и не си вземаме поука. Знаете ли, че да стана международен първенец за мен беше една огромна фантазия. Но ми се струваше по-вероятно тя да се сбъдне, в сравнение с да печеля съревнование на дъжд. Но по-късно печелех надпревари на мокро трасе и единствено татко ми знаеше какво ми е коствало. Хвърляше ми един взор, който споделяше: „ Окей, ти стана първенец, само че също по този начин завоюва и на дъжд... “
- Какво ви подтиква да се върнете след контузия?
- Това, което ме активизира след травми да се върна на пистата и да спечелвам, е тъй като не се състезавам самоцелно. Когато стоя на старт, го върша, с цел да печеля.
- Кога се забавлявахте най-вече?
- 2012 година беше невероятна, тъй като съвсем през целия сезон се качвах на подиума. Започнах сезона доста ужасно. Предишната година прекосих през доста травми. Чувствах се нежен и не задоволително убеден. Затова започнах да се стремя да понижавам грешките си. В резултат се представях чудесно и в първите надпревари бях постоянно в тройката – втори или трети. Стигнахме до летните стартове, доникъде на шампионата. Усещах напрежение, тъй като не бях спечелил нито едно съревнование. Позната история... Стигнахме до пистата в Индианаполис, която аз одобрявам и...спечелих с рекордна обиколка! След това взех съвсем всички останали стартове. Не знам за какво, само че получих и наказване, което ме спря. Виждате, през това лято нямах победа, а по-късно записах най-вече победи. Помня, че моторът работеше доста добре, аз бях удовлетворен и се забавлявах. С този мотор можех да върша каквото си желая – да взема всеки завой, да дрифтирам, да променям ненадейно посоката. Това беше най-хубавото време в моята кариера. С Хорхе Лоренсо направихме страхотни надбягвания.
- Как празнувате триумфите?
- Моят метод да показвам насладата си от успехите не е нещо изключително. Просто избавям страстите си. Събирам се с механиците, приятелите и фамилията, в случай че са на надпреварата. Излизаме дружно на вечеря и честваме. Това е нещо, което всеки човек прави по разнообразни мотиви. При мен няма нещо бясно или особено. Аз изпитвам едно доста изключително възприятие на вътрешен мир и задоволство, че съм си постигнал задачата.
- Какво усещахте в края на съревнование?
- Когато мина финалната линия, усещам облекчение, че съм осъществил капацитета и напъните освен в персонален проект, само че и на всички към мен. Благодарен съм на тима, на почитателите, на роднините, на приятелите, на лекарите, на масажистите. На всеки, който е част от историята. Усещам, че като реализира добър резултат, връщам на всички тях парченце от това, което те са дали за моя триумф.
- Мислили ли сте да се откажете по-рано от спорта?
- Имало е моменти, в които съм страдал и въобще не съм се забавлявал с мотоциклетния спорт. Но тези моменти избледняват във времето. Те не са напълно същински, а се основават от краткотрайни условия. Затова не не престават дълго. Трябва да преминеш през тях. Животът не постоянно е в розови краски. Но аз съм знаел, че най-хубавото, което мога да върша, е да се състезавам. Защото имам гений и тъй като ми харесва. Направих някои хора щастливи и може би съм оказал въздействие върху други, които са ме последвали. В моментите, в които съм изпитвал компликации, съм мислел и за тях. Когато правиш нещо пред погледа на доста хора, не си самичък - би трябвало да мислиш за останалите.
- Мислите ли за хората към вас?
- Почакайте, един от най-големите ми страхове постоянно е бил да не отчайвам хората към мен. Това по никакъв начин не ми харесва. Искам да съм човек, на който може да се има доверие и в който хората да повярват. Може да ми коства доста, само че аз се стремя в никакъв случай да не отчайвам хора, които имат вяра в мен.
- Какви фантазии ще преследвате в този момент?
- Не знам по какъв начин да обясня... Не мога да кажа, че скоро съм извършил някаква фантазия и не би трябвало да преследвам друга. За мен това е нещо непрекъснато. Голямата цел в живота ми е да чувствам задоволство. Да се усещам осъществен. Доскоро това се случваше с мотора. Утре е със фамилията, а на идващия ден – с ново преживяване. Всичко е въпрос на личностна реализация.
Снимки: ©Getty Images
- Дани, от кое място идва влечението ви към високите скорости?
- Наследих пристрастеността към моторите от моя татко. Мога да кажа, че съм израснал на мотор, тъй като държа кормилото, откогато се помня. Баща ми и неговите другари бяха огромни фенове на мотоциклетизма и караха мотори в свободното време. Сега постоянно преглеждам фотоси, на които съм малко дете и седнал съм върху седалката. Родителите ми описват, че постоянно съм желал да бъда качен на мотора. А когато ме смъкват – тогава съм започвал да рева... Спомням си, че всичките ми играчки бяха мотори. През уикендите изпитвах едно-единствено предпочитание и то беше да отивам на надпревари или да ги виждам по малкия екран. За мен имаше едно значимо нещо – моторите. Трябва обаче да призная, че първоначално бях по-скоро нерешителен, в сравнение с самоуверен. Съмнявах се дали би трябвало да се занимавам съществено с мотоциклетен спорт. Но моите близки ме насърчаваха. Чувал съм какви ли не реплики по мой адрес. Някои споделяха, че ще съумея. Други не виждаха в мен гений. Аз бях доста трудолюбив и съзнателен, само че се срамих и имах потребност да ми оказват помощ. Не ми беше елементарно да претърпявам огромните условия към мен. Всеки път, когато слагах каската на главата си и излизах на пистата, ставах все по-добър. Надминавах даже личните си упования. В началото имах за противник играч, който беше в действителност доста мощен и ме биеше. Той постоянно печелеше, а аз постоянно оставах втори. Това ми оказа помощ да се развия, тъй като се стремях да го догоня. Не ми беше елементарно, тъй като той беше по-голям, по-опитен от мен и караше по-добре.
- Кога решихте, че градите кариера в спорта?
- Бях на 12 години, когато завоювах испанския шампионат по минибайк. След това трябваше да взема решение какъв да бъде идващият ми ход. Моето семейство нямаше опциите да ме финансира за кариера в мотоциклетния спорт... Осъзнавах го, само че не съм страдал от това. Разбирах обстановката. Виждах какви жертви прави татко ми, какъв брой доста работи и по какъв начин всичкото му време отива в занимания с мен. Не бях отчаян. Приемах действителността такава, каквато е. Може би не съм си давал сметка, че имам бъдеще като играч. Тогава за мен това беше просто развлечение. Харесваше ми да карам мотор, само че в никакъв случай не съм мислил съществено да ставам професионален играч. Постепенно обаче започнах да върша проекти за бъдещето.
- Кое ви оказа помощ да съумеете?
- Изведнъж нещата се получиха. Може би стана инцидентно, само че всичко потегли в вярната посока. Помогна ми един от моите другари. Посъветва ме къде и по какъв начин да си подам документите. Направих го, въпреки че не чаках да има резултат, тъй като се търсеха по-млади състезатели от мен. Казах си, че няма какво да изгубвам и би трябвало да опитам. Това беше развой на селекция за международния шампионат до 125 куб. см и аз бях измежду определените. Срещнах се с моя предстоящ управител Алберто Пуиг, организация Дорна и тима Мовистар. Те ми дадоха късмет, въпреки че не отговарях на всичките им критерии. Вече трябваше да карам същински спортен мотор, без да имам никакъв опит с такива машини. Дори не знаех по какъв начин да превключвам предавките. Но хората схванаха обстановката ми и ми осигуриха времето, от което се нуждаех. Това беше моят същински старт. От този трамплин потеглих нагоре.
- Лесно ли се адаптирахте в новата среда?
- Казах ви, че като дете бях свенлив. Това възприятие не ме напусна и когато започнах да се състезавам. В началото всичко ми се виждаше доста огромно. Около мен бяха известни спортисти, които бях гледал по малкия екран. Изведнъж попаднах в дълбоката вода и трябваше да плавам с огромните акули. Карах по страхотни писти, пътувах по целия свят. А до неотдавна доста рядко напусках родния си град. Всичко внезапно се промени. В надпреварите бях като гипсиран, тъй като ситуацията не ми беше позната. Трябваше бързо да изучавам доста нови неща, само че тялото няма време да ги схване. В същото време календарът върви на високи обороти – едно съревнование след друго. Няма време за отмора. И до момента в който се обърнеш, половината сезон към този момент е приключил...
- С какво ще запомните 125-кубиковия шампионат?
- Най-щастливият ми миг беше, когато завоювах първата си международна купа. Успях да го направя и това беше ужасно! Да печеля съревнование или да завърша в тройката – знаех, че това го мога. Но да стана първенец - струваше ми се безусловно невероятно. Мислех, че няма по какъв начин да стане. А се оказа постижимо. И тогава започваш да мислиш по различен метод. Показваш на своите близки, другари и на всички фенове, че можеш! Те гледат по малкия екран по какъв начин печелиш. Това е неописуемо неспокойствие. Започнах да викам и да рева. Преливах от наслада.
- Какво друго почувствахте при този успех?
- Много е сладко, когато спечелиш купата - след толкоз дълго очакване, след толкоз доста работа и откакто толкоз мощно си я желал. Когато стиснеш купата в ръката си, усещаш удовлетворението, че е най-сетне е пристигнало времето да се наслаждаваш на плодовете от своя труд. И внезапно идва нещо ново. Само три дни по-късно или може би бяха пет дни, получих травма. За първи път пострадах в действителност съществено и бях надалеч от къщи. Напълно нова обстановка за мен. Чудех се за какво се случи на мен. Защо аз трябваше да се контузя? Правех всичко по верния метод. Трудех се крепко. Не се пробвах да заблуждавам противниците си и ги уважавах. Не разбирах за какво ориста ми изпрати това наказване да счупя и двата си глезена на 18 години, когато нещата се развиваха чудесно. Търсех някакво пояснение. Не постоянно обаче има пояснение за това, което ни се случва.
- Защо решихте по-късно да преминете в по-горния клас до 250 кубика?
- Много бързах да се върна на пистата след травмата. Успях да употребявам паузата сред двата сезона, с цел да се възстановя. Качих се на новия мотор без никаква подготовка. Изобщо не познавах машината, само че давах газ, като че ли да избягам от неприятностите. Изненадващо бях доста бърз. Имах и шанс да печеля още първото съревнование. Получи се елементарно. Сезонът се разви добре и станах първенец. Спечелих 7 надпревари и се класирах 14 пъти в тройката.
- Успехите заличиха ли неприятния спомен?
- Победите са хубаво лекарство, само че не изтриват болката. Това е мъчно за пояснение. В последна сметка научаваш доста – и в сложните моменти, и в хубавите. И когато излезеш от линията на триумфа, към този момент знаеш доста неща. Тогава можеш да намериш пояснение за какво си в тази позиция и да си отговориш на въпроса – не мога да надвивам заради тази или онази причина. Това важи освен за спорта, а за всички сфери на живота. Повечето хора проучват за какво не са постигнали нещо. Трябва обаче да се питат „ за какво “ и когато са постигнали нещо. При триумфите разсъдъкът като че ли остава на назад във времето за сметка на страстите.
- Вие по какъв начин се справяте с негативизма?
- Моята кариера в международния шампионат постоянно е била предмет на необятно разискване. Не единствено в Мото Джи Пи, само че и в 250-кубиковия клас. Казваха, че няма да съумея. Че нямам качества. Започнах да се сблъсквам с тези прогнози още след първото си съревнование, след първия и след втория сезон. После споделяха, че успехите ми се дължат на други фактори, не на моите качества. А по-късно не имаха вяра, че с моя техничен и лек жанр мога да имам триумфи единствено с 250-кубиковите мотори, не и с по-големите машини в Мото Джи Пи. Бях подложен под огромно напрежение. И когато влязох в Мото Джи Пи, като че ли самият аз изпитвах подозрение, че ще мога да надвивам, тъй като моторът беше прекомерно огромен за мен. И в това време толкоз мощен! Заради физиката си аз съм подобаващ за по-малките класове, не за Мото Джи Пи. Именно това беше огромното предизвикателство. Мислех, че каквито и резултати да запиша, ще бъдат триумф за мен. От дребен съм малък на растеж, само че това не ми е пречело, даже ми харесваше в учебно заведение. В спорта нямаше огромна разлика. Трябваше да си реализирам задачите с моята физика. Всичко се случваше по същия метод, единствено че по-трудно. Попаднах на страховит тим като „ Хонда “, в който освен повярваха в мен, само че и ми помогнаха да стана по-силен.
- Имали сте доста сложни моменти в Мото Джи Пи…
- Да, имаше три години, в които в действителност изпитвахме компликации в Хонда. Това бяха 2007, 2008 и 2009 година След това ни лиши още един сезон да се пригодим към новите гуми, тъй като нашите мотоциклети бяха направени за различен вид гуми. Допълнителни компликации ни сътвориха вътрешните промени в тима, тъй като хората постоянно се сменяха. Комуникацията с Япония не беше лесна. Имахме и спорове по някои въпроси. Но най-после нещата се получиха. След като много време буксувахме на едно място, започнахме да вървим напред. Намерихме точния баланс сред конструкторите и тима и създадохме страхотни мотоциклети.
- Винаги ли сте държали кариерата си в свои ръце?
- Понякога стигаш до миг, в който мислиш, че държиш всичко под надзор, само че в действителност не е по този начин. Случват се доста неща, върху които нямаш въздействие. И когато те връхлетят, всичко се обърква. Без да разбираш за какво, се оказваш на неверното място в неверния миг. Тогава колкото по-силно преследваш задачата си, тя толкоз повече се отдалечава от теб. В такива случаи не би трябвало да се фиксираш върху казуса, а да го погледнеш от друга позиция. Много е елементарно да се провалиш, тъй като искаш да спечелиш непременно тъкмо в този миг, когато е невероятно по независещи от теб аргументи. Обикновено, когато имаш воля и се трудиш целеустремено, пречките една по една изчезват. Нужно е време, само че последователно натискаш газта и си постигаш задачата. Понякога това се случва на теб, само че от време на време се случва на различен, който също работи и е дочакал своя час. Не можеш да победиш подобен противник. Все едно да плуваш против течението и да се опиташ да победиш морето. В един миг умората те изтощава и не можеш да продължиш. Спираш да плуваш и виждаш по какъв начин морето те отнася надалеч.
- Как се справяхте с травмите?
- Тежките травми проникват надълбоко в теб като белези. Трудно е да ги изтриеш. Това са събитията, които оставят диря върху живота. Могат да трансформират ненапълно характера ти, гледната точка или настройката за поставените цели. Уроците би трябвало да се учат и грешките да не се повтарят. Една от сериозните ми травми, която получих в Германия на дъжд, беше моя неточност. Аз обаче си научих урока и по-късно бях кадърен да спечелвам надпревари на дъжд. До този миг имах огромни компликации да бъда бърз на мокра настилка и в никакъв случай не постигах положителни резултати в такива условия. Спомням си това съревнование, бях водач в класирането за международния шампионат, когато заваля внезапно и си споделих: „ Това може да ми попречи да печеля купата “. Имах този проблем още от дете и трябваше да се оправя с него. Стартирах и поведох със 7 секунди пред най-хубавия играч на мокро по това време Кейси Стоунър. Натрупах тази преднина единствено за 5-6 обиколки. Когато разбрах, че съм по-бърз, желаех да се откъсна повече напред. Тогава катастрофирах. Не знаех по какъв начин да управлявам страстите си. Провалих се, тъй като мислех, че върша нещо, на което не съм кадърен. В едно друго съревнование катастрофирах по същия метод. Понякога животът е поредност от идентични моменти, които се повтарят. Проблемът е, че като че ли не ги виждаме и не си вземаме поука. Знаете ли, че да стана международен първенец за мен беше една огромна фантазия. Но ми се струваше по-вероятно тя да се сбъдне, в сравнение с да печеля съревнование на дъжд. Но по-късно печелех надпревари на мокро трасе и единствено татко ми знаеше какво ми е коствало. Хвърляше ми един взор, който споделяше: „ Окей, ти стана първенец, само че също по този начин завоюва и на дъжд... “
- Какво ви подтиква да се върнете след контузия?
- Това, което ме активизира след травми да се върна на пистата и да спечелвам, е тъй като не се състезавам самоцелно. Когато стоя на старт, го върша, с цел да печеля.
- Кога се забавлявахте най-вече?
- 2012 година беше невероятна, тъй като съвсем през целия сезон се качвах на подиума. Започнах сезона доста ужасно. Предишната година прекосих през доста травми. Чувствах се нежен и не задоволително убеден. Затова започнах да се стремя да понижавам грешките си. В резултат се представях чудесно и в първите надпревари бях постоянно в тройката – втори или трети. Стигнахме до летните стартове, доникъде на шампионата. Усещах напрежение, тъй като не бях спечелил нито едно съревнование. Позната история... Стигнахме до пистата в Индианаполис, която аз одобрявам и...спечелих с рекордна обиколка! След това взех съвсем всички останали стартове. Не знам за какво, само че получих и наказване, което ме спря. Виждате, през това лято нямах победа, а по-късно записах най-вече победи. Помня, че моторът работеше доста добре, аз бях удовлетворен и се забавлявах. С този мотор можех да върша каквото си желая – да взема всеки завой, да дрифтирам, да променям ненадейно посоката. Това беше най-хубавото време в моята кариера. С Хорхе Лоренсо направихме страхотни надбягвания.
- Как празнувате триумфите?
- Моят метод да показвам насладата си от успехите не е нещо изключително. Просто избавям страстите си. Събирам се с механиците, приятелите и фамилията, в случай че са на надпреварата. Излизаме дружно на вечеря и честваме. Това е нещо, което всеки човек прави по разнообразни мотиви. При мен няма нещо бясно или особено. Аз изпитвам едно доста изключително възприятие на вътрешен мир и задоволство, че съм си постигнал задачата.
- Какво усещахте в края на съревнование?
- Когато мина финалната линия, усещам облекчение, че съм осъществил капацитета и напъните освен в персонален проект, само че и на всички към мен. Благодарен съм на тима, на почитателите, на роднините, на приятелите, на лекарите, на масажистите. На всеки, който е част от историята. Усещам, че като реализира добър резултат, връщам на всички тях парченце от това, което те са дали за моя триумф.
- Мислили ли сте да се откажете по-рано от спорта?
- Имало е моменти, в които съм страдал и въобще не съм се забавлявал с мотоциклетния спорт. Но тези моменти избледняват във времето. Те не са напълно същински, а се основават от краткотрайни условия. Затова не не престават дълго. Трябва да преминеш през тях. Животът не постоянно е в розови краски. Но аз съм знаел, че най-хубавото, което мога да върша, е да се състезавам. Защото имам гений и тъй като ми харесва. Направих някои хора щастливи и може би съм оказал въздействие върху други, които са ме последвали. В моментите, в които съм изпитвал компликации, съм мислел и за тях. Когато правиш нещо пред погледа на доста хора, не си самичък - би трябвало да мислиш за останалите.
- Мислите ли за хората към вас?
- Почакайте, един от най-големите ми страхове постоянно е бил да не отчайвам хората към мен. Това по никакъв начин не ми харесва. Искам да съм човек, на който може да се има доверие и в който хората да повярват. Може да ми коства доста, само че аз се стремя в никакъв случай да не отчайвам хора, които имат вяра в мен.
- Какви фантазии ще преследвате в този момент?
- Не знам по какъв начин да обясня... Не мога да кажа, че скоро съм извършил някаква фантазия и не би трябвало да преследвам друга. За мен това е нещо непрекъснато. Голямата цел в живота ми е да чувствам задоволство. Да се усещам осъществен. Доскоро това се случваше с мотора. Утре е със фамилията, а на идващия ден – с ново преживяване. Всичко е въпрос на личностна реализация.
Снимки: ©Getty Images
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ