Историята на най-краткия месец в годината - февруари и защо имаме високосни години
Преданията настояват, че февруари (и януари) се появява по концепция на втория цар на Рим - Нума Помпилий
Човек е по този начин организиран, че му е необходим порядък в света, който го заобикаля. За да разбере протичащото се са му нужни ориентири, а може би най-важният от тях е оня, който да подрежда времето му в разнообразни по дълготрайност предвидими времеви шпации.
Календарът е едно от човешките изобретения, които с право може да се нарекат определящи за действието на обществата.
Календарната система, която внася синхрон в целия ни хаос, сме привикнали да одобряваме като даденост. Не се замисляме, за какво я назоваваме Григориански календар, само че знаем, че всяка година има по 365 дни , а един път на 4 години прибавяме по 1 ден към края на най-късия месец – февруари . Рядко обръщаме внимание на разпределението на дните в месеците, а още по-малко хора са се питали, за какво февруари е с по-малко дни.
Появата на странния февруари
Февруари се появява в календара на античния Рим . Според ромуловите правила годината у римляните имала 10 месеца и продължавала единствено 304 дни. Дните сред края на декември (десетия) и първия месец от новата година, просто били “извън календара ” . Според преданията, февруари се появява по времето на наследника на Ромул – вторият цар на Рим – Нума Помпилий. В устрема си да се сътвори синхрон сред лунните и слънчевите етапи, описваният като един от най-мъдрите хора за своето време, Нума вкарва два нови месеца – януари , отдаден на най-древния римски господ Янус и февруари.
Името на февруари идва от Фебруус – етруският господ на подземното царство (по-късно бива “асимилиран ” от гръцкия си еквивалент Хадес и римския му " правоприемник " Плутон ) и обвързваните с него ритуали по филтриране (februa, februare, februum), които римляните правили по време на Луперкалиите , провеждани сред 13-тия и 15-тия ден на месеца.
За да се резервира синхрона в лунно-слънчевия календарен цикъл и сезоните , през несъмнено време февруари бил орязван до 23 или 24 дни и се вмъквал цялостен нов месец от 27 дни. Наричали го мерцедоний и с него “високосните години ” ставали с по 377 или 378 дни . Не е явен механизмът на пресмятане на тия високосни години; случвало се един път на две или три години . Задължение на понтифекс максимус ( висшият сановник ) било да реши по кое време и по какъв начин да се “вмъкне ” нужното време. Заради струпване на неточности, или когато на жреца не му се занимавало с календара , имало интервали, в които март си бил чисто зимен месец , а лятото настъпвало чак през октомври.
Цезар - пристигна, видя... и оправи календара
Когато Юлий Цезар завладява Египет се среща с техния календар (и прекарва отлично времето си в компанията на Клеопатра). Египетският календар по това време към този момент над два века съчетава лунния и слънчевия цикли . Цезар дава задача на учения Созиген да сформира по този пример календар, който е въведен в Рим на 1 януари 46 година пр.н.е. Тази година е тотално и безусловно сбъркана : с цел да навакса цялото разминаване сред сезоните и месеците Цезар дефинира 46 година пр.н.е. да е с дълготрайност от цели 445 дни.
Тази промяна и въвеждането на Юлианския календар ненапълно оправя нещата. Февруари се определял с 28 дни , а един път на всеки 4 години се вмъквал по един спомагателен ден. Вмъкването ставало шест дни преди мартенските календи (ante diem sextum calendas martii), т.е. шест дни преди първия ден на март – след 24 февруари . (Вътре в месеца римляните броели дните по друг метод от този, който през днешния ден употребяваме. Първият ден на месеца се наричал календи , отбелязвал новолунието (от латинското calare – обявявам) и тогава се обявявало дали 5-ият или 7-ият ден ще е идващият “опорен ”. Средата на месеца наричали иди , денят, в който се пада пълнолунието . 15-то число се падало на идите , само че единствено през месеците март, май, юли и октомври. През останалите месеци идите били на 13 число . Ноните (от цифрата 9) бележели деветият ден преди идите , т.е. седмо число в месеците март, май, юли и октомври и 5-то число в останалите осем месеца). Понеже се получавали два пъти по “шест дни преди мартенските календи ” , наричали годината annus bis sextus. По-късно, преминавайки през гръцки, “бис сектус ” се трансформира в славянските езици до “високосна ” .
Защо обаче, не са разделили месеците на две - половината с по 30 дни , другата половина с 31?
Суеверието било по-силно от разсъдъка
За римляните месецът с четен брой дни бил неприятен месец , по тази причина и всички (преди реформата на Цезар) съдържали нечетен брой . Само февруари – месецът на пречистването , последният в годината (до 153 година пр.н.е. точно тогава е приключвала годината. 1 януари става начало на годината тъкмо през тази година, само че налагането му е подбудено по чисто прагматични аргументи, които са за друга история) – остава с “лошите ” четен брой дни.
Откъде идват календарните несгоди
Всичките ни проблеми с календара пораждат от една елементарна причина - интервалът, за който планетата ни прави една обиколка към звездата ни (Слънцето) не е обвързано с времето, за което Земята прави един оборот към оста си (т.е. денонощието). За да се случи първото (годината) са нужни 365,2422 от второто (дни). От древността човек е опитвал да помири тези несъответствия.
На историята е ивзестно, че преди към 5100 години се появяват първите опити за календарни системи; пораждат в обществата към Нил (ранните египтяни) и надалеч на изток в земите на сегашен Китай. Битът на тези общности претендирал да имат такава система, с която да дефинират времето, по което да правят избрани действия. За ранните системи за наблюдаване на времевите изрезки най-достъпно е измерването на лунните цикли.
Но лунните месеци са с дълготрайност приблизително 29,5 дни, което прави години с дълготрайност от единствено 354. Резултатът от придържане към лунното време е, че доста бързо се натрупва неточност и се появяват огромни отклонения със сезоните - на практика на всяка лунна година се падат 11 дни закъснение от сезонното периодично повтаряне.
При други антични календарни системи, каквато е шумерската, която датира от съвсем същото време, годинат просто е поделяна на 12 месеца от по 30 дни всеки. И в тези системи 360-те дни в годината са с близо седмица по-малко от действителното ни годишно пътешестване към Слънцето.
Египтяните, когато одобряват от шумерите този календар, намират елементарно решение - в края на всяка година с 12 месеца по 30 дни добавяли пет празнични дни. И по този начин, до момента в който стигнем до Цезар. Преди неговата промяна римското лунно календарно време се е разминало със сезоните с към три месеца.
Но даже и след въвеждане на Юлианския календар си остава един неуреден проблем. Добавяният във високосните години ден е малко по-дълъг от остатъчните 0,242 дни от слънчевата година. Казано по-просто, календарната година става с към 11 минути по-кратка от слънчевата. Нищо работа, само че не и за дълги интервали от време - на всеки 128 години се натрупва през целия ден разлика.
Наглед дребното противоречие при въведената от Цезар система придобива осезаеми размери епохи по-късно. По времето на папа Григорий XIII значими дати за живеещата под ритъма на християнските празници Европа, се разминават с " естественото " сезонно време с към 10 дни.
Изключително деятелен и новаторски настроеният папа Григорий XIII прави през 1582 година календарна промяна, която - след следващото фрапантно разбиране на тактиката за деформиране на времето - връща синхрона сред сезони и календарно време. Григорий взема решение нещата просто - маха 10 дни от октомври на упоменатата година и дефинира правилото, по което да се вмъква високосният ден.
Настоящето и бъдещите проблеми с календара
В Григорианския календар, който употребяваме през днешния ден, пропущаме да прибавяме високосен ден в години, които се разделят на 100 - 1900 година, да вземем за пример не е високосна. Но прибавяме високосен ден, в случай че се разделят и на 400, какъвто беше казусът с 2000 година Никой жив човек през днешния ден не помни последния загубен високосен ден, само че тъкмо премахването на тези три високосни дни на всеки 400 години поддържат календара ни в условен синхрон със сезоните.
Григорианската календарна система прави дробните дни на слънчевата година и календара на високосната година съвсем равни, като от време на време пропуща високосен ден.
При тази система междинната дълготрайност на годината от 365,2425 дни е единствено с половин минута повече от слънчевата година. Това ще рече, че с цел да се получи разминаване с един ден от сезонния цикъл, ще са нужни 3300 години.
Да му мислят идните генерации след 30 века, когато ще им се наложи да вземат решение по какъв начин да вметнат един ден в някоя година, " с цел да оправят нещата "!
Човек е по този начин организиран, че му е необходим порядък в света, който го заобикаля. За да разбере протичащото се са му нужни ориентири, а може би най-важният от тях е оня, който да подрежда времето му в разнообразни по дълготрайност предвидими времеви шпации.
Календарът е едно от човешките изобретения, които с право може да се нарекат определящи за действието на обществата.
Календарната система, която внася синхрон в целия ни хаос, сме привикнали да одобряваме като даденост. Не се замисляме, за какво я назоваваме Григориански календар, само че знаем, че всяка година има по 365 дни , а един път на 4 години прибавяме по 1 ден към края на най-късия месец – февруари . Рядко обръщаме внимание на разпределението на дните в месеците, а още по-малко хора са се питали, за какво февруари е с по-малко дни.
Появата на странния февруари
Февруари се появява в календара на античния Рим . Според ромуловите правила годината у римляните имала 10 месеца и продължавала единствено 304 дни. Дните сред края на декември (десетия) и първия месец от новата година, просто били “извън календара ” . Според преданията, февруари се появява по времето на наследника на Ромул – вторият цар на Рим – Нума Помпилий. В устрема си да се сътвори синхрон сред лунните и слънчевите етапи, описваният като един от най-мъдрите хора за своето време, Нума вкарва два нови месеца – януари , отдаден на най-древния римски господ Янус и февруари.
Името на февруари идва от Фебруус – етруският господ на подземното царство (по-късно бива “асимилиран ” от гръцкия си еквивалент Хадес и римския му " правоприемник " Плутон ) и обвързваните с него ритуали по филтриране (februa, februare, februum), които римляните правили по време на Луперкалиите , провеждани сред 13-тия и 15-тия ден на месеца.
За да се резервира синхрона в лунно-слънчевия календарен цикъл и сезоните , през несъмнено време февруари бил орязван до 23 или 24 дни и се вмъквал цялостен нов месец от 27 дни. Наричали го мерцедоний и с него “високосните години ” ставали с по 377 или 378 дни . Не е явен механизмът на пресмятане на тия високосни години; случвало се един път на две или три години . Задължение на понтифекс максимус ( висшият сановник ) било да реши по кое време и по какъв начин да се “вмъкне ” нужното време. Заради струпване на неточности, или когато на жреца не му се занимавало с календара , имало интервали, в които март си бил чисто зимен месец , а лятото настъпвало чак през октомври.
Цезар - пристигна, видя... и оправи календара
Когато Юлий Цезар завладява Египет се среща с техния календар (и прекарва отлично времето си в компанията на Клеопатра). Египетският календар по това време към този момент над два века съчетава лунния и слънчевия цикли . Цезар дава задача на учения Созиген да сформира по този пример календар, който е въведен в Рим на 1 януари 46 година пр.н.е. Тази година е тотално и безусловно сбъркана : с цел да навакса цялото разминаване сред сезоните и месеците Цезар дефинира 46 година пр.н.е. да е с дълготрайност от цели 445 дни.
Тази промяна и въвеждането на Юлианския календар ненапълно оправя нещата. Февруари се определял с 28 дни , а един път на всеки 4 години се вмъквал по един спомагателен ден. Вмъкването ставало шест дни преди мартенските календи (ante diem sextum calendas martii), т.е. шест дни преди първия ден на март – след 24 февруари . (Вътре в месеца римляните броели дните по друг метод от този, който през днешния ден употребяваме. Първият ден на месеца се наричал календи , отбелязвал новолунието (от латинското calare – обявявам) и тогава се обявявало дали 5-ият или 7-ият ден ще е идващият “опорен ”. Средата на месеца наричали иди , денят, в който се пада пълнолунието . 15-то число се падало на идите , само че единствено през месеците март, май, юли и октомври. През останалите месеци идите били на 13 число . Ноните (от цифрата 9) бележели деветият ден преди идите , т.е. седмо число в месеците март, май, юли и октомври и 5-то число в останалите осем месеца). Понеже се получавали два пъти по “шест дни преди мартенските календи ” , наричали годината annus bis sextus. По-късно, преминавайки през гръцки, “бис сектус ” се трансформира в славянските езици до “високосна ” .
Защо обаче, не са разделили месеците на две - половината с по 30 дни , другата половина с 31?
Суеверието било по-силно от разсъдъка
За римляните месецът с четен брой дни бил неприятен месец , по тази причина и всички (преди реформата на Цезар) съдържали нечетен брой . Само февруари – месецът на пречистването , последният в годината (до 153 година пр.н.е. точно тогава е приключвала годината. 1 януари става начало на годината тъкмо през тази година, само че налагането му е подбудено по чисто прагматични аргументи, които са за друга история) – остава с “лошите ” четен брой дни.
Откъде идват календарните несгоди
Всичките ни проблеми с календара пораждат от една елементарна причина - интервалът, за който планетата ни прави една обиколка към звездата ни (Слънцето) не е обвързано с времето, за което Земята прави един оборот към оста си (т.е. денонощието). За да се случи първото (годината) са нужни 365,2422 от второто (дни). От древността човек е опитвал да помири тези несъответствия.
На историята е ивзестно, че преди към 5100 години се появяват първите опити за календарни системи; пораждат в обществата към Нил (ранните египтяни) и надалеч на изток в земите на сегашен Китай. Битът на тези общности претендирал да имат такава система, с която да дефинират времето, по което да правят избрани действия. За ранните системи за наблюдаване на времевите изрезки най-достъпно е измерването на лунните цикли.
Но лунните месеци са с дълготрайност приблизително 29,5 дни, което прави години с дълготрайност от единствено 354. Резултатът от придържане към лунното време е, че доста бързо се натрупва неточност и се появяват огромни отклонения със сезоните - на практика на всяка лунна година се падат 11 дни закъснение от сезонното периодично повтаряне.
При други антични календарни системи, каквато е шумерската, която датира от съвсем същото време, годинат просто е поделяна на 12 месеца от по 30 дни всеки. И в тези системи 360-те дни в годината са с близо седмица по-малко от действителното ни годишно пътешестване към Слънцето.
Египтяните, когато одобряват от шумерите този календар, намират елементарно решение - в края на всяка година с 12 месеца по 30 дни добавяли пет празнични дни. И по този начин, до момента в който стигнем до Цезар. Преди неговата промяна римското лунно календарно време се е разминало със сезоните с към три месеца.
Но даже и след въвеждане на Юлианския календар си остава един неуреден проблем. Добавяният във високосните години ден е малко по-дълъг от остатъчните 0,242 дни от слънчевата година. Казано по-просто, календарната година става с към 11 минути по-кратка от слънчевата. Нищо работа, само че не и за дълги интервали от време - на всеки 128 години се натрупва през целия ден разлика.
Наглед дребното противоречие при въведената от Цезар система придобива осезаеми размери епохи по-късно. По времето на папа Григорий XIII значими дати за живеещата под ритъма на християнските празници Европа, се разминават с " естественото " сезонно време с към 10 дни.
Изключително деятелен и новаторски настроеният папа Григорий XIII прави през 1582 година календарна промяна, която - след следващото фрапантно разбиране на тактиката за деформиране на времето - връща синхрона сред сезони и календарно време. Григорий взема решение нещата просто - маха 10 дни от октомври на упоменатата година и дефинира правилото, по което да се вмъква високосният ден.
Настоящето и бъдещите проблеми с календара
В Григорианския календар, който употребяваме през днешния ден, пропущаме да прибавяме високосен ден в години, които се разделят на 100 - 1900 година, да вземем за пример не е високосна. Но прибавяме високосен ден, в случай че се разделят и на 400, какъвто беше казусът с 2000 година Никой жив човек през днешния ден не помни последния загубен високосен ден, само че тъкмо премахването на тези три високосни дни на всеки 400 години поддържат календара ни в условен синхрон със сезоните.
Григорианската календарна система прави дробните дни на слънчевата година и календара на високосната година съвсем равни, като от време на време пропуща високосен ден.
При тази система междинната дълготрайност на годината от 365,2425 дни е единствено с половин минута повече от слънчевата година. Това ще рече, че с цел да се получи разминаване с един ден от сезонния цикъл, ще са нужни 3300 години.
Да му мислят идните генерации след 30 века, когато ще им се наложи да вземат решение по какъв начин да вметнат един ден в някоя година, " с цел да оправят нещата "!
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ