Левски, поп Кръстю и семейството на поп Лукан
" Предаден или хванат е Левски? " е въпрос, който не стопира да разбунва духовете
От позиция на днешните ни познания няма нито едно съществено доказателство, че попКръстю е предал Левски. Споровете за ролята на попКръстю водят до такава степен, че обвиняванията в изменничество се стоварват върху Поплуканови.
Все още отговорът на въпроса „ Кой съобщи Левски? “ съвсем еднопосочно гласи: „ ПопКръстю! “, написа При „ изобличаването “ на ловешкия духовник наред с безредните, прочувствено обагрени и най-често късни мемоари нерядко се слага акцент и на османо-турското разбиране „ мухбир “, отнасяно към него в тогавашни документи. На процедура обаче думата значи освен „ клеветник “ и т.п., само че и лице, което има публични взаимоотношения с държавната власт. Бидейки наместник на ловчанския епископ, попКръстю е бил точно подобен, в което няма нищо компрометиращо.
Васил Левски и попКръстю Никифоров са се познавали още от Първата българска легия в Белград през 1862 година Създавайки комитета в Ловеч, Апостола е приемал образования свещеник за непосредствен сподвижник, на който е гласувано доверие като касиер на структурата. През 1872 година поражда концепцията за издаване на законен вестник, който завоалирано да прокарва концепциите на революционната организация.
Според историка Младен Стоянов самодейността е на самия попКръстю, който Левски изпраща с целесъобразно писмо при Любен Каравелов в Букурещ. Разривът настава през лятото на 1872 година, когато след убийството на дякон Паисий точно попКръстю е назначен за наместник на владиката Иларион Ловчански. Като човек с по-умерени възгледи той е срещу възприетата по същото време тактичност на така наречен революционен гнет и напуща комитета, което не значи че е издал Левски…
Клеветата против „ българския Юда “ се развихря след Освобождението, когато Марин Поплуканов и Димитър Пъшков стават „ мощните на деня “ в Ловеч. Намерението на попКръстю да се отбрани с дописка във в. „ Марица “ е осуетено. Самата дописка обаче не е „ добра реклама “ за разпалените бранители на ловешкия духовник – обзет от засегнатост, попКръстю на собствен ред сипе ругатни върху комитетските дейци, като изпада и в смехотворна русофилска екзалтация…
И не крие враждебното си отношение към някогашните си съратници, включително към Левски! Ако някой се съмнява в тази оценка, дано прочете самата дописка... Така или другояче, напъните за изясняването на ролята на попКръстю са факт доста от дълго време, а в края ХХ в. ловешкият духовник в действителност е оправдан. Разбира се, и през днешния ден има създатели, които считат, че обвиняванията не са безпочвени.
Споровете към ролята на попКръстю водят до такава степен, че бумерангът се завръща и се стоварва върху попЛукан и неговата фамилия! Намесва се и претекстът за корист с „ комитетски пари “, включително за изпращани от попЛукан суми на сина му Марин при заточението му в Мала Азия. Още по-куриозна е тезата за „ предателката на Левски “ – Величка Хашнова, дъщерята на попЛукан, която сигурно е измежду най-верните хора на Апостола. Задействан е прастарият трафарет, че „ … е забъркана жена…
“ Разгорялата се омраза сред Поплуканови и попКръстю се дължи и на едно съответно събитие – при разпитите и свещеникът, и Величка Хашнова, е нямало по какъв начин да отрекат познанството си с „ баш комитата “ и да не дадат най-малко някакви сведения за него. При това съгласно новооткритите документи от османските архиви, както и от разкритията на Димитър Общи и други задържани, ролята на Левски към този момент е била пределно ясна за управляващите.
Обективният взор демонстрира, че нито попКръстю, нито Величка, нито някой различен от ловешките дейци е предал Апостола, макар че такава си остава към момента нормалната „ матрица “ в груповото ни схващане по този мъчителен, само че и безизходен въпрос. И попКръстю, и Величка, както става с множеството от задържаните след Арабаконашката акция, всеки самичък за себе си е знаел какво е признал и какво не, надлежно, подозирал е някого в предателство…. Прав е историкът Иван Лалев, че при гузното схващане на редица ловешки дейци, а и на самото общество, просто е имало нужда от изменник! „ Необходимият виновник “ се е оказал попКръстю.
В напъните за реабилитацията на попКръстю се стига до отричането на каквито и да било заслуги на семейството на попЛукан, а, както стана дума, и до набеждаване в изменничество. Нека напомним каква е оценката на проф. Параскев Стоянов, чиято книга „ Град Ловеч като център на Българския централен революционен комитет… “ (1901) е същинска „ класика “…
Издирванията на високообразования доктор отразяват живата историческата памет, освен това създателят е ерудит с аналитична мисъл, както и човек, учтив във духа на възрожденските обичаи.
„ Трябва да кажа нещо – написа доктор Стоянов,– за това честно семейство, дало толкоз борци за освобождението и толкоз жертви.
Това е второто семейство в България, фамозно по своя размирен дух. След популярното семейство на Баба Тонка Обретенова от Русе фамилията на попЛуканови може да служи за образец по своята лоялност на освободителното дело. ПопЛукан Лилов е родом от Тетевен и на седем години се преселил с татко си в Ловеч.
Той (попЛукан) е бил развъртян човек и е бил даскал и преподавал по български в къщата на метоха /…/, парещ и умишлен родолюбец, който се е снабдявал със съчиненията на редките ни остарели писатели. Той се оженил за Мария Джанкова от Ловеч. Двамата възпитаваха децата си в български патриотически дух. Често попът им четял страници от старобългарската история. Той постоянно е съчувствал на своите синове и самичък потърпевш от турците… “
И още: „ Къщата на попЛукан на Вароша до черквата „ Св. Богородица “, както и къщата на Величка Хашнова (дъщерята на попЛукан) в същата махала – тези две са основните скривалища на Левски, както и къщата на Николчо Сирков в махалата Дръстени, дето тоже постоянно се е крил Левски… “
Залавянето на Апостола в Къкринското ханче е прегледано в елементи от проф. Димитър Панчовски, който слага акцент на едно значимо събитие – отделението, изпратено в Къкрина, е от десетина-петнадесет заптиета и не е водено от офицер, изобщо от шеф с по-висок чин. Съставена небрежно от конни заптиета, измежду които трима чауши ( “старшини “), потерята очевидно е вдигната по сигнал за „ съмнителни лица “. Ако се е очаквало да бъде хванат ръководителят на революционната организация, посочен персонално от попКръстю, а и от който и да било, властта сигурно не би постъпила по този начин „ общоприетоо “, нали?
Да се върнем към случилото се в ханчето в ранната вечер на 26 декември 1872 / 7 януари 1873 година Далеч сме от мисълта, че „ предателят “ е оня пиян селяндур, който се е чудел за какво не е познал Христо Големия, в който непредпазливо се е „ превъплътил “ Левски… Засиленото шпиониране в тези месеци и дни обаче е реалност, както проличава от писмото на русенският валия Ахмед Хамди паша до държавното управление в Цариград.
В ход към този момент е задействана и интервенция по издирването на Левски. Къде са шпионирали сътрудниците на властта, в случай че не по пазарите и изключително в кръчмите? И по кое време езиците и на най-потайните бунтовници се развързват, в случай че не „ на чашка “?! Напълно допустимо е във съдбовната вечер в кръчмата на ханчето да е имало „ очи и уши “ на властта.
Предполагаемият клеветник не е бил наясно, че „ съмнителният “ посетител е Левски, в случай че въобще е знаел за неговото битие... Между другото, това се отнася и за заптиетата от потерята. Така или другояче, задоволително е било полицията в Ловеч да бъде известена за „ съмнителни персони “. Разстоянието сред ханчето и града е можело да се измине на кон за към три часа. Потегляйки от Къкрина към 18-19 ч., в Ловеч възможният „ осведомител “ е бил към 22-23 ч. Ако приемем, че за събирането на потерята са били нужни час-два и прибавим противоположния път до Къкрина, нещата идват по местата си…
Дали поради подозренията на Али чауш, преразказани години по-късно, или заради предателство от Къкрина, ханчето е атакувано, когато намиращите се в него минимум са очаквали. В своята книга историкът Веселин Игнатов, който подозира попЛукан и по-скоро щерка му Величка, споделя: „ Уви, предаден! “ С не по-малко оскърбление бихме споделили: „ Уви, заловен… “
От позиция на днешните ни познания няма нито едно съществено доказателство, че попКръстю е предал Левски. Споровете за ролята на попКръстю водят до такава степен, че обвиняванията в изменничество се стоварват върху Поплуканови.
Все още отговорът на въпроса „ Кой съобщи Левски? “ съвсем еднопосочно гласи: „ ПопКръстю! “, написа При „ изобличаването “ на ловешкия духовник наред с безредните, прочувствено обагрени и най-често късни мемоари нерядко се слага акцент и на османо-турското разбиране „ мухбир “, отнасяно към него в тогавашни документи. На процедура обаче думата значи освен „ клеветник “ и т.п., само че и лице, което има публични взаимоотношения с държавната власт. Бидейки наместник на ловчанския епископ, попКръстю е бил точно подобен, в което няма нищо компрометиращо.
Васил Левски и попКръстю Никифоров са се познавали още от Първата българска легия в Белград през 1862 година Създавайки комитета в Ловеч, Апостола е приемал образования свещеник за непосредствен сподвижник, на който е гласувано доверие като касиер на структурата. През 1872 година поражда концепцията за издаване на законен вестник, който завоалирано да прокарва концепциите на революционната организация.
Според историка Младен Стоянов самодейността е на самия попКръстю, който Левски изпраща с целесъобразно писмо при Любен Каравелов в Букурещ. Разривът настава през лятото на 1872 година, когато след убийството на дякон Паисий точно попКръстю е назначен за наместник на владиката Иларион Ловчански. Като човек с по-умерени възгледи той е срещу възприетата по същото време тактичност на така наречен революционен гнет и напуща комитета, което не значи че е издал Левски…
Клеветата против „ българския Юда “ се развихря след Освобождението, когато Марин Поплуканов и Димитър Пъшков стават „ мощните на деня “ в Ловеч. Намерението на попКръстю да се отбрани с дописка във в. „ Марица “ е осуетено. Самата дописка обаче не е „ добра реклама “ за разпалените бранители на ловешкия духовник – обзет от засегнатост, попКръстю на собствен ред сипе ругатни върху комитетските дейци, като изпада и в смехотворна русофилска екзалтация…
И не крие враждебното си отношение към някогашните си съратници, включително към Левски! Ако някой се съмнява в тази оценка, дано прочете самата дописка... Така или другояче, напъните за изясняването на ролята на попКръстю са факт доста от дълго време, а в края ХХ в. ловешкият духовник в действителност е оправдан. Разбира се, и през днешния ден има създатели, които считат, че обвиняванията не са безпочвени.
Споровете към ролята на попКръстю водят до такава степен, че бумерангът се завръща и се стоварва върху попЛукан и неговата фамилия! Намесва се и претекстът за корист с „ комитетски пари “, включително за изпращани от попЛукан суми на сина му Марин при заточението му в Мала Азия. Още по-куриозна е тезата за „ предателката на Левски “ – Величка Хашнова, дъщерята на попЛукан, която сигурно е измежду най-верните хора на Апостола. Задействан е прастарият трафарет, че „ … е забъркана жена…
“ Разгорялата се омраза сред Поплуканови и попКръстю се дължи и на едно съответно събитие – при разпитите и свещеникът, и Величка Хашнова, е нямало по какъв начин да отрекат познанството си с „ баш комитата “ и да не дадат най-малко някакви сведения за него. При това съгласно новооткритите документи от османските архиви, както и от разкритията на Димитър Общи и други задържани, ролята на Левски към този момент е била пределно ясна за управляващите.
Обективният взор демонстрира, че нито попКръстю, нито Величка, нито някой различен от ловешките дейци е предал Апостола, макар че такава си остава към момента нормалната „ матрица “ в груповото ни схващане по този мъчителен, само че и безизходен въпрос. И попКръстю, и Величка, както става с множеството от задържаните след Арабаконашката акция, всеки самичък за себе си е знаел какво е признал и какво не, надлежно, подозирал е някого в предателство…. Прав е историкът Иван Лалев, че при гузното схващане на редица ловешки дейци, а и на самото общество, просто е имало нужда от изменник! „ Необходимият виновник “ се е оказал попКръстю.
В напъните за реабилитацията на попКръстю се стига до отричането на каквито и да било заслуги на семейството на попЛукан, а, както стана дума, и до набеждаване в изменничество. Нека напомним каква е оценката на проф. Параскев Стоянов, чиято книга „ Град Ловеч като център на Българския централен революционен комитет… “ (1901) е същинска „ класика “…
Издирванията на високообразования доктор отразяват живата историческата памет, освен това създателят е ерудит с аналитична мисъл, както и човек, учтив във духа на възрожденските обичаи.
„ Трябва да кажа нещо – написа доктор Стоянов,– за това честно семейство, дало толкоз борци за освобождението и толкоз жертви.
Това е второто семейство в България, фамозно по своя размирен дух. След популярното семейство на Баба Тонка Обретенова от Русе фамилията на попЛуканови може да служи за образец по своята лоялност на освободителното дело. ПопЛукан Лилов е родом от Тетевен и на седем години се преселил с татко си в Ловеч.
Той (попЛукан) е бил развъртян човек и е бил даскал и преподавал по български в къщата на метоха /…/, парещ и умишлен родолюбец, който се е снабдявал със съчиненията на редките ни остарели писатели. Той се оженил за Мария Джанкова от Ловеч. Двамата възпитаваха децата си в български патриотически дух. Често попът им четял страници от старобългарската история. Той постоянно е съчувствал на своите синове и самичък потърпевш от турците… “
И още: „ Къщата на попЛукан на Вароша до черквата „ Св. Богородица “, както и къщата на Величка Хашнова (дъщерята на попЛукан) в същата махала – тези две са основните скривалища на Левски, както и къщата на Николчо Сирков в махалата Дръстени, дето тоже постоянно се е крил Левски… “
Залавянето на Апостола в Къкринското ханче е прегледано в елементи от проф. Димитър Панчовски, който слага акцент на едно значимо събитие – отделението, изпратено в Къкрина, е от десетина-петнадесет заптиета и не е водено от офицер, изобщо от шеф с по-висок чин. Съставена небрежно от конни заптиета, измежду които трима чауши ( “старшини “), потерята очевидно е вдигната по сигнал за „ съмнителни лица “. Ако се е очаквало да бъде хванат ръководителят на революционната организация, посочен персонално от попКръстю, а и от който и да било, властта сигурно не би постъпила по този начин „ общоприетоо “, нали?
Да се върнем към случилото се в ханчето в ранната вечер на 26 декември 1872 / 7 януари 1873 година Далеч сме от мисълта, че „ предателят “ е оня пиян селяндур, който се е чудел за какво не е познал Христо Големия, в който непредпазливо се е „ превъплътил “ Левски… Засиленото шпиониране в тези месеци и дни обаче е реалност, както проличава от писмото на русенският валия Ахмед Хамди паша до държавното управление в Цариград.
В ход към този момент е задействана и интервенция по издирването на Левски. Къде са шпионирали сътрудниците на властта, в случай че не по пазарите и изключително в кръчмите? И по кое време езиците и на най-потайните бунтовници се развързват, в случай че не „ на чашка “?! Напълно допустимо е във съдбовната вечер в кръчмата на ханчето да е имало „ очи и уши “ на властта.
Предполагаемият клеветник не е бил наясно, че „ съмнителният “ посетител е Левски, в случай че въобще е знаел за неговото битие... Между другото, това се отнася и за заптиетата от потерята. Така или другояче, задоволително е било полицията в Ловеч да бъде известена за „ съмнителни персони “. Разстоянието сред ханчето и града е можело да се измине на кон за към три часа. Потегляйки от Къкрина към 18-19 ч., в Ловеч възможният „ осведомител “ е бил към 22-23 ч. Ако приемем, че за събирането на потерята са били нужни час-два и прибавим противоположния път до Къкрина, нещата идват по местата си…
Дали поради подозренията на Али чауш, преразказани години по-късно, или заради предателство от Къкрина, ханчето е атакувано, когато намиращите се в него минимум са очаквали. В своята книга историкът Веселин Игнатов, който подозира попЛукан и по-скоро щерка му Величка, споделя: „ Уви, предаден! “ С не по-малко оскърбление бихме споделили: „ Уви, заловен… “
Източник: dunavmost.com
КОМЕНТАРИ